Има, изглежда, някаква стохастическа зависимост между честотата и внезапността на валежите и развитието на любовните драми. Виждам нявсякъде същества, в погледа на които се чете изумление, а косите им като моите стърчат от атмосферното електричество. Трудно е да страдаш, трудно е да държиш сметка някому за това, което ти е сторил във вид като този.
Не, това лято не е просто дъждовно! То е истерично! Както си вървя и внезапно извива вятър. Блъскат се врати, чупят се прозорци, ако все пак се добера жива до теб, знам, че няма да имам сили и за едно „здрасти“.
Всичко, цялата тази дандания трае две минути. Сега е тихо. За това пък полекичка почва да вали. Знам, че след малко ще рукне откровен порой, но какво от това? Хората това лято не носят чадъри. За какво им са? Тъй и тъй свикнаха да се гледат мокри. Докато разтвориш чадъра, и дъждът е спрял. А пък ти си прогизнал до кости. Ако не ти се изсипе внезапно на главата, ръми кротко и пак така те намокря, че наистина чадърът става излишен. Съвсем неформално, независимо от световната мода пуберите въведоха модата на дъждобраните. Намирам, че е секси и забавно. Някак casual. Освен това не е плод на нечие продажно въображение, а просто начин да останеш сух. Знам също и, че докато се добера до теб, миличък, под стрехи, безистени и подлези до мен ще се долепят съвършено непознати тела, всичките увити в прозрачно фолио, нищо не криещи, но и нищо не означаващи. Безопасно! И тъжно! Аз ще се отклоня, а ти няма да ме чакаш. Много, много тъжно.
Е, стремежът към порядък взима връх накрая, иначе просто не би имало живот! И ако сушата се свлича в океана, а самолетите падат, ако борсите са полудели, а пророците никнат като гъби, за да предричат края на горещата ни цивилизация, то тук и там все пак срещам хора, в чийто поглед както и в моя, проблясва зрънце изначална прохлада. Пост-изумление да го наречем.
Това искам да ти кажа сега, в случай, че не успея да се добера до теб. Дори и да не успея, искам, държа да го знаеш.
Самотата пулсира по международна мрежа, но това не я прави по-поносима. Знам, че веднага мога да те намеря. На секундата. Да набера няколко цифри и да ти кажа… да ти кажа „здрасти“. Мога да се върна вкъщи и да го начукам на клавишите, докато гледам как навън вали, а ти в отговор да начукаш „ама че дъжд!“. Мога да се разбера с теб по телепатия, да ти препращам флуидите си сред потока флуиди, но не е там работата.
Двама пред мен се целуват, без да спират да вървят. Сякаш им е за последен път в живота.
Аз вървя и гледам някаква разпръсната светкавица над ония покриви, ей там. Само пресвятква, без да гърми.
Вече четвърт час я гледам.