Потлач | Култура – Брой 22 (2461), 08 юни 2007

Марсел Мос описва в своето есе Дарът начина на живот на индианците от
американския северозапад, неговата двойна морфология, а именно как в края на
пролетта племената се разпръскват из планините и реките на най-богатото
крайбрежие в света, за да се заемат с лов, риболов и събирачество, а зимно
време се връщат в своите така наречени “градове” и се отдават на бурен
социален живот, представляващ един безкраен потлач по време на който всичко
натрупано през лятото и есента бива разхитено без остатък. Разхищението е
въпрос на престиж, вътрешно и междукланов, дори междуплеменен. Всяка
проява на алчност, лакомия и самопоканване на чуждо угощение в свят, в който
никому нищо не липсва, води до необратим срив в статуса.
Така описана от Мос икономията на дара не добива особено голяма
популярност, поне не и до средата на 60-те, когато в Западна Европа новите
леви припознават в племенното минало утопичното бъдеще на индивидуална
свобода извън обсега на държавата и конвейра на платените забавления, а в
потлача, с неговото изискване за интимна въвлеченост и автентични емоции –
спасение от атомизация и отчуждението в големите градове. Потлачът на 60-те,
макар и кратък, е потлач в истинския смисъл на думата – на собствеността, не
само материалната, но и интелектуалната, се гледа като на омразна буржоазна
отживелица. Авторството, авторитетите, авторът бива обявени за мъртви. Но
дали са? Всъщност, някои смятат, че причината за провала на революцията през
68-ма и по-точно на ситуационизма се състои именно в неспособността на
новите леви въпреки подвеждащата си анархокомунистическа масова риторика
да се освободят от от своя елитизъм и авторитаризъм. Те си остават твърде
ницшеанци. Други пък, напротив, виждат провала им в заиграването с масата,
която разбира се е неспособна да проумее високите цели на ситуационизма.
В средата на 70-те на миналия век ситуационизмът е напълно мъртъв, новите
леви се превръщат в охранени юпита. С потлача е свършено, но не и с копнежа
по потлач. Нужна е само подходяща среда в която вирусът на анархокомунизма
да попадне. Такава среда се оказва world wide web в началото на 90-те.
Първоначалното предназначение на web е да улеснява комуникацията на
научната общност по света и въпреки, че обменът между учените да не е
свързан с необходимостта от “интимна въвлеченост и автентичност на
емоциите”, в мрежата цари истински дух на отвореност и творчество, като
признанието винаги е правопропорционално на приноса на отделния индивид и
това да има какво да споделиш, е въпрос на престиж. Учените не само не се
тревожат за опазването на интелектуалната си собственост общувайки в мрежа,
но и сами развиват технологиите, които биха спомогнали за обмена помежду
им. Технически погледнато всеки акт във web е свързан с копиране на материал
от една памет в друга, като стойността на всяко поредно копие е практически
нула, ето защо идеята за копирайт в тази среда звучи абсурдно.

Но тъй като web неумолимо се разраства и обхваща среди далеч не само
научни, влиянието на парите и политиката не закъсняват, а с това и
идеологизирането на web.
Все още витае предразсъдъкът, че бъдещето на капитализма в мрежата се
състои в стоковизиране на информацията. Все пак сме свидетели на това, че
дори човешкият геном може да подлежи на патентоване. Бъдещето обаче е
друго. То не е дори в алтернативата “стока-дар”. При положение, че едно и
също парче информация може да съществува и под формата на стока и под
формата на дар, да бъде обект на продажба или споделяне, бъдещето на нет-
икономиката не може да бъде друго освен някакъв хибрид от двата познати ни
типа икономики, тази на дара и този на индустрията. А собствената ни
идеологическа непоследователност е последното, което трябва да ни тревожи,
докато в един и същ миг в мрежата ние можем да функционираме и като
консуматори, и като примерни граждани-данъкоплатци и като
анархокомунисти, според това дали си купуваме дрехи от онлайн каталог,
плащаме данъци или пишем в блога си.
Всъщност, в условията на смесена икономика анархокомунизмът се превръща
във всекидневна реалност. Може дори да се каже това е неговата окончателна
победа. Анархокомунизмът, спонсориран от корпоративния капитал и в
симбиоза с държавата ни обещава светли дни на безкраен потлач и разхищение.
Остава въпросът, кой щастливец ще произвежда.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.