Може би се заблуждавам, но по-вероятно, не: 2005-та беше
забележителна с това, че излязоха наяве симптомите за
поява на местна културна индустрия. Освен бумът на
„риалититата“, изместили реалността за българина и
окончателното обявяване на чалгата за най-
репрезентативна за неговия вкус, случи се и нещо, което не
знам как да нарека освен появата на чалга-литература.
Изправена пред необходимостта, да се състезавам за
вниманието на читателя с конкуренти като Азис, Ваня
Щерева и „бърза литература“, аз реших за известно време
да спра да публикувам, да отложа издаването на нова книга
и да потърся алтернативни начини за оползотворяване на
креатива си. Заоглеждах се за себеподобни. Реших, че това
трябва да са хора, достатъчно умни, за да проумяват какво
се случва и достатъчно талантливи, та да значи
съпротивата им нещо. Случайно или не, точно тогава в
българското интернет пространство се появи един съвсем
нов сайт, open-culture.net – сайт, който обещаваше, да не
ни „занимава със себе си“, но затова пък обещаваше да ни
занимава с темата, със „свободната, отворена, достъпна,
споделена култура. Културата не като елитарна
дефиниция, а културата като креативно изкуство,
създавано от всички нас, в опитите ни за търсене на
красивото и ценното.“ Реших да пренебрегна неяснотата
около това защо сайтът не иска да ме занимава със себе си
и какво точно се има предвид под елитарна дефиниция, и
просто насочих въжделенията си натам. Първото ми
разочарование дойде, когато установих, че въпреки
предполагаемата споделеност на ценното, изобщо няма
смисъл да опитвам, да споделям четивата си, а
заговарянето на тема „собственост“, „икономия на дара“,
„присвояване на вектора“ и прочее, просто би ме
изправило пред заплахата от изолация. Хората в тази
общност вече си имаха своя гуру и това беше модният
адвокат, изобретателя на creative commons лиценза – Лари
Лесиг. Лари Лесиг и отново и само той. Може би още и
Джоичи Ито – известен блогър и деец за свободно
съдържание и (май) доктор по бизнес администрация с
фокус върху икономията на дара. Но пък трябваше ли да
придирям толкова? Нейсе, второто ми разочарование дойде
след като все пак се заех да разуча що за хора са събрани в
екипа. Един-двама вдъхващи доверие, но останалите само
доразпалващи опасенията ми, че под „free“ и „open“
инициативите не може да се крие друго освен обезценяване
и досъсипване на всяка възможност за култура.
Третото и най-болезнено разочарование дойде от самите
текстове вдъхновени, сътворени и лицензирани под creative
comons. Не че съм очаквала зрели и завършени
произведения, но пък имах пълното право да очаквам нещо
ново! Просто нова литература, способна да изговори
новото случващо се. Уви, нищо по-ново и различно от
това, на което вече бях виждала в провинциалните
литуратурни клубове през деведесетте.
Напоследък ми се струва, че прекалявам с черните краски и
виждам навсякъде, не само из мрежата, един и същ
сценарий на присвяване:
Раздробяване на собствеността.
Обезценяване – абсолютно и относително – на тази
собственост.
Акумулация на нови права на собственост върху
благата.
Укрепване на собствеността в новите условия.
Но как да видя света по-красив и бял, след като този
същият сценарий се повтаря с потискащо еднообразие
навсякъде: системата рухва, остава много за разграбване…
каква разлика дали става дума за материални блага,
интелектуални, или собственост над исторически символи?
Наскоро не се ли разгоря спор за „мита Батак“. Не е ли част
този спор от този същия сценарий? Да си призная, приех го
точно толкова емоционално и с точно толкова страх,
колкото и синхронно случващия се спор около войнишките
паметници в Естония който, предполага се, не ме засяга
никак.