Free data по нашенски

Бях решила да не коментирам поредните изпълнения на НСБОП, както съвсем умишлено се бях въздържала и по повод ефектната акция „Пиратството ограбва“ преди месеци и не по-малко ефектните реакции, които същата предизвика. Всъщност, реших радикално да избягвам темата „пиратство“ още от средата на миналото лято, почти две години след като за пръв път долових симптомите на нещо което не може да се нарече другояче освен поява на местна културна индустрия (и се заех да опиша това в книга), и почти също толкова, след като разбрах, че всяка видима активност в тази посока не цели нищо повече от бърза и ефектна самореклама и хвърляне на прах в очите на истински засегнатите за това, което се случва в действителност – боричкане с цел присвояване на медиума интернет.

С удивление наблюдавах как хора, изявено комерсиални, се изявяват като активисти в движението Open Culture. С не по-малко удивление наблюдавах във форума на linux.bg как един виден интернет-спекулант се бори за предварително битата кауза за преминаване на Държавната администрация на линукс. Четох изумена текстове за copyleft-a писани от автор, известен ни преди вичко с това, че си вади хляба като copyright-ър и с ремиксиране на чужди текстове, поради безсилието да сътвори свои.

Малко по-горе споменах някакви „истински засегнати“. За истински засегнати считам по-скоро авторите на автентични музика, кино, текстове, софтуер, които не само не трябва да губят своята тукашност, но и да не се чувстват провинциално откъснати от останалия свят. Съзнавам, че това не е много популярно мнение, особено в момента, когато става дума за „отнемане на забавленията на хората“, но уви, така е. Най-засегнати са авторите. Копирайтните ограничения са преди всичко удобен механизъм за маргинализиране на дадена култура, а после и цензура, а доколко имат нещо общо с някакви предполагаеми права на автора, това е нещо, което едва ли някой може да каже. Самата аз като автор напоследък почти непрекъснато се страхувам да не ме постигне съдбата на самопубликуваща се в интернет и не за друго, а защото преценката за „комуникативността на писането ми“ все повече ще зависи от мнението на търговци. И не само това! Боя се, че не само написаното от мен може да бъде преценено като „некомуникативно“ и отхвърлено от търговците, но и това, което лично аз искам да имам в библиотеката (фонотеката, филмотеката) си може да се окаже недостъпно за мен пак поради волята на същите тези търговци, преценили, че продуктът не става за масова консумация и следователно не си струва да бъде разпространяван. Ако искам да имам всичко на „некомуникативната“ Диаманда Галас, едва ли това ще стане легално чрез местния пазар. Това ме прави по принуда пират. Ако искам да се снабдя с оригинален диск с музика на Ерик Сати и трябва да чакам месеци за да го получа по пощата от чужбина, няма ли да е по-разумно да се откажа и да прибегна до неоригинално копие чрез e-mule? Същото мога да кажа и за филмите които ме интересуват. Те или са твърде нови или твърде стари или са твърде естетски, за да рискуват търговците да ми ги предложат. Това не е ли в ущърб на авторите им? Разбира се че е. А спасението е отново в интернет, в затворените общности по интереси или торентите, където търговците нямат думата. Нещо повече! Освен че чрез интернет мога да си набавя достатъчно качествено копие, мога да пообщувам и с почитателите на същото произведение и да престана да се чувствам нчак толкова рядък, изолиран и поради това обречен на изчезване екземпляр, какъвто търговците желаят да бъда. Ето защо аз мисля, че комерсиализирането на мрежата е цензура. Цензура, поставила си за цел не да защитава правата ми на автор на интелектуален продукт, а да ме отчужди от този продукт. Цензура, която под предлог че урежда комуникацията ми с останалия свят се мъчи да застане на пътя на тази комуникация и от време на време да благоволява тя да се случва. Но не и извън нейния контрол.

В момента мирогледът на обикновените хора по въпроса за пиратството не надхвърля прагматичните рамки на познания в областта на правото или пък в областта на технологиите. И това, което може да се наблюдава е единствено как специалисти от едната област издевателстват над некомпетентността на специалисти от другата, за да могат дружно да не намерят решение по нито един въпрос. Солидарността пък едва ли ще стигне по-далеч от митинг в Южен парк. Истината е, че нещо се е случило с труда. Случило се е нещо и с труженика. Новият пролетариат (какв ужасна дума!) вече са производителите не на материални, а на интелектуални ценности. Производството на материални ценности или се е роботизирало или се е изтеглило извън периферията на цивилизования свят, отвъд видимия хоризонт, географски, че и времеви, назад към крепостния труд, а защо не и робския.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.