И така, *.log е вирус! Предназначението му е да открива системни пролуки и слаби места. Но *.log преди всичко е експеримент, случил се благодарение на желанието ми да знам какво става, когато едно Его влезе в сблъсък с други Его, а инструментът, наречен Нова Медия, се намеси в уреждане на отношенията им.
Идът или как в началото бе Удоволствието
Знаем от Фройд: Идът е доминиран от желанието. Отговорен за всичките ни несподелими и неосъзнати пориви, той непрестанно търси повод да се изплъзва на реалността с нейните забрани и да се съпротивлява на налаганата му от цивилизацията нищета и окаяност. В този смисъл: какво по-голямо изкушение за Ида от привидно отворените и не-табуирани пространства на Новата Медия и възможността да развихри там своята полиморфна перверзност? *.log започна в годината, в който Новата Медия официално излезе на сцената – 2001. Дот-ком катастрофата, сложила край на продукционизма в мрежата и web1.0, отекна вяло у нас, но пък в странен синхрон с друго драматично събитие – рухването на една знакова сграда – Световният търговски център. Като че ли ужасът от живота се смеси с необузданата страст към него и тази засилена жажда за автентично живеене и ‛истина на всяка цена‛ намери своя отдушник именно в ексхибиционизма на стрийм технологиите и блогинга на изгряващата web 2.0. Повярвайте ми, новопосветени български блогери, тогава това занимание нямаше нищо общо с измъченото ви позьорство днес! А ненаситни воайори като мен получиха един неочакван подарък – възможността за разходка през безброй стаи, библиотеки и спални, възможността за четене на безброй палимпсести и ‛записки под възглавката‛, написани с безброй почерци на различни езици. Това за мен се оказа несравнимо изживяване! Чувствах се като във филм на Грийнауей! Като в един безкраен Inside Rooms -26 Baths или Writing on Water! Почти веднага обаче дойде усещането за блуждаене – животът се случваше, но аз не участвах в това случване! Научавайки толкова много за другите, разбирах, че не научавам в действителност нищо. Защото колко от тези, които воайорствах, подозираха за съществуванието ми? Колко от тях биха споделили очи в очи удоволствието или нещастието си? А колко от тях аз бих допуснала до себе си? Почти със същия успех бих могла да черпя ‛екзистенциален‛ опит и от четенето на вестници, а после да го споделям под формата на романи, правещи ‛жестока дисекция на живота и нравите на нашето време‛ (макар блоговете наистина да бяха по-естетични и информативни). Но аз, като непрактичен човек, вместо да се заловя веднага с плагиатстване на чужди животи и писане на романи, се отдадох на разкаяния. Предполагам, същото е чувствала и Даян Арбъс (мой кумир завинаги) в началото на своето воайорско приключение – чувство на вина, обожание и срам пред нищо не подозиращия обект пред камерата. Обектът пред моята ‛камера‛, често жител на друг континент, ще да е подозирал разкаянията ми точно толкова, колкото и моделите от An Aperture Monograph за тези на Арбъс, но аз все пак направих опит да изляза от незначителността на собствените си драми, прегръщайки като свое нещастието на единствения човек, когото чувствах близък тогава.
И се заех с хроникирането му.
Как да опиша усещането си… от смяната на усещания, изострени от близостта на смъртта? От усещането за статичността на езика, сменено от пропадане в бързея на речта. И обратно: от диахронния поток на ежедневното бъбрене в синхронността и безвремието на един обширен и направо ‛спрял‛ текст. След което – пак отприщване! Смисълът – отложен, финалът – невъзможен, отворен за безкрайно случване, като че ли с надеждата да се размина с него. Неуловима метаигра в обхождане и отлагане на неизбежния край, която обаче, както всяко друго удоволствие, трябваше да бъде наказана. И наказанието не закъсня.
Суперего – или принцип на реалността
Реалността – това е плоскостта, върху която съществуваме съвместно с другите. Върху нея се приземяваме повече или по-малко болезнено, когато обществото упражни върху нас своите забрани и принуди. С други думи, това е мястото, където шиболетът Суперего се разпорежда със своеволията на Ида. При Фройд Суперегото е интернализираната фигура на Бащата, а двадесет (или може би тридесет години) по-късно Маркузе вече пише за подготовката на ‛веществото‛ за един нов принцип на реалността и съответно за трансмутациите, които ще настъпят в структурата на Суперегото. Семейството е омаловажено, религията – обезсилена, медията вече е тази, която задава модела в детството. От медията идва не само желанието за подражание, но и чувството за вина. Вече я няма бащината респектираща фигура, не разполагаме с авторитет, на който да се опълчим, нито душевно пространство, в което, развивайки себе си, да живеем за сметка на собствената си съвест. Затова пък имаме наемна бюрокрация, анонимни групировки и организации.
Сега само възпроизвеждам по памет откъслечни цитати от Ерос и Цивилизация, но отдавна живея с тежкото чувство за deja vu? Защото какъв по-засилен и унифициран контрол от този в мрежата напоследък? С тази разлика само може би, че към анонимната администрация и упражняване на контрол трябва да се добави авторитарността на този или онзи неанонимен експерт, на това или онова ‛име в областта‛. И какво по-наблюдаемо напоследък от агресията спрямо индивида, който само поради факта на своята различност се явява отрицание и не, не на авторитета, или пък експерта „в областта“, а отрицание на общността, на човечеството в неговата цялост. Индивидът, набеден за Антихрист!
Напоследък е модерно да се говори за ‛социалност‛, за ‛социални медии‛, ‛отворен код‛, ‛споделеност на знанията‛ и прочие. Свидетели сме на появата на нова конюнктура, минала и заминала, предполагам, покрай ‛етиката на различието‛ на Левинас и ‛Différance‛ на Дерида. Вече едва ли има някой, който да не е чувал как светът на изкуството се пренасял в сферите на комуникацията, която нали, чували сме, трябва да се случва безпроблемно и да е основана на ‛здравия разум‛. Писала съм за това и пак ще пиша – ‛здравият разум‛ ни напуска в мига, щом решим, че общуването между хора е като комуникацията клиент-сървър. Комуникацията между Его и Его не е услуга, предлагана от някой доставчик, нито пък е редно да стане. Няма ли противопоставяне и момент на изненада, няма и общуване.
През 40-те на миналия век Арнолд Гелен се опасява, че една технологична епоха, в която институциите са в упадък, може да завърши с победа на шума (производствен, битов, военен) и да доведе до анархия. И така оправдава появата на Третия Райх! Сега като че ли всички се опасяваме от нещо подобно – изправени пред всевъзможните опасности на информационната епоха с нейния информационен шум, виждаме два начина да се справим с него: или, самозатваряйки се, да намерим сигурност в отживели, та чак предизвикващи ужас практики, или, отдавайки се изцяло на своята неспособност за свобода, да изложим своята различност на непрекъснатата опасност от агресия.
–
Започвайки *.log, не знаех предварително кое ми е по-присъщо: лявото или дясното, садото или мазото, желанието да експериментирам със себе си или привързаността ми към притежанията на Егото… Питах се също кое ще надделее: желанието ми да съм сред хора или желанието да съм сред машини. Като някой, занимаващ се с писане, но пък подготвен да упражнява инженерна професия, аз, разбира се, се опитвах да намеря баланса, правилната среда, но се сблъсквах ту с хуманитарната псевдоетичност, ту с псевдосмирената уж-разположеност-всред-нещата на техничарите… Като при това не преставах да чувствам как лесно едните биха се обединили с другите, постигайки пълен консенсус по въпроса за моето унищожение. Шегувам се, разбира се, но не е като да нямах поводи за параноя. Автосаботирах се: като писател, като човек, като някой, който притежава някакви ценности за разграбване, а това не можеше да не настърви тълпата. По някакъв странен начин моите притежания винаги се оказваха по-ценни и винаги се появяваше някой с претенции да ги споделям с него. В името на някакво заветно равенство.
Егото, експериментът
ego – латинско местоимение, неясно как и кога превърнало се в синоним на себенадценяването и арогантността, служи през 20-те на миналия век на Фройд не за друго, а за обозначаване на това наше вътрешно пространство, където се осъщестява балансът между подривните желания на Ида и принудите на Суперегото. Егото, това е тази съставка на нашия ум, която се съпротивлява, щом почувства, че животът ни и всяко лично усилие да го променим губят смисъл в замяна на предлаганата ни възможност кротко да се приобщим към колектива социални ботове, наричащ себе си ‛общество‛. Бих могла за известно време да гледам на себе си и като на интерфейс, не като на човек. Бих могла дори да мисля за себе си единствено от гледна точка на ефективността, безконфликтността и взаимозаменяемостта си и дори да направя някои компромиси с цел да продължа да съм чарк от отвратителния механизъм на някакво общество. И вероятно не бих излязла от компромисите само заради желанието да имам добро мнение за себе си, ако чувствах, че това е в състояние да ми осигури комфорт. За съжаление, аз изобщо не се чувствам мирно положена всред тези ‛умъртвени и оживени неща – всичките еднакво подложени на администрация‛, от които напоследък се опитват да ми внушат, че се състои реалността.
Знам, че това звучи предизвикателно. Само допускайки шума и агресията на средата да ме досегне обаче, можех да разбера със сигурност, че съм в състояние да оцелея, и то такава, каквато съм.
Моята работа в *.log беше преди всичко, автосаботирайки се, саботирайки продукциониста в себе си, да допусна нещата да се случат. Книгата бе само следствие. Всъщност, в *.log става дума за непрекъснато чупещия се сюжет, за тази непрестанна принуда да се откажа от някакво уж свое първоначално намерение, за да стане ясно накрая, че съм го осъществила.
Та, естетите трябва да признаят: *.log е естетичен. Не просто в смисъл на предмет, притежаващ това качество (макар че и като такъв), а като преживяване, като нещо по-сложно, събитие, случващо се в потока други събития… Нещо като игра, като джаз-импровизация или като престъпление, ако щете, където успехът или неуспехът, както при всяко изпълнение на живо, идват не от времето, отделено за самотни размишления и самолюбуване, а от опасността да бъдеш хванат неподготвен. Изгубиш ли темпо, публиката просто се изнася, преследвачът те хваща. Нямаш оправдания за лошата игра, дори неволните ти съучастници да са пълни аматьори.
В заключение:
*.log е ситуационизъм от най-чиста проба. Приключението остава недовършено.