За незапознатите: Creative Commons са типови договори, създадени през 2001 г. от професора от Университета Станфорд, САЩ, Лорънс Лесиг, в ответ на все по-непосилните изисквания, налагани върху авторите от Закона за авторското право в САЩ в условията на бурно развитие на информационните технологии.
Завиждам на енергията на Еленков да защитава правата си на автор. Също така му завиждам за доказуемостта на сполетялото го нещастие. Защото, представете следния сюжет: вие сте публикуван в старите медии автор, но спонтанно (и именно чрез интернет, защото в интернет всички пишат) се превръщате в инициатор на нова литературна мода. Всички не просто искат да пишат като вас, а и се опитват да бъдат като вас, това обаче съвсем не ги прави лоялни към вас и скоро вие ставате просто един от многото полубезименни конкуриращи се клонинги.
Или: вие сте автор на популярен блог, подаряващ хрумки на сценаристите на поредното модно TV шоу, но тъй като сте VIP (Very Internet Person), почти не гледате телевизия и дълго дори не подозирате за кражбите и научавате за това от приятелите си.
Или: вие сте артистичен, но интровертен собственик на блог, захранващ по една случайност и напълно безплатно с красиви концепции сутрешните брейнсторминги на някой скъпоплатен рекламен тийм.
Как може да бъде доказано авторството на една концепция, на една идея или дори метафора след като те дори не са обект на авторско право? Нима те имат по-малка ценност от тази на мимолетната снимка направена с телефон на улицата?
Писала съм и по друг повод: интернет ме привлича в качеството си на инструмент, свързващ ме с постиженията на други хора и позволяващ ми поне донякъде да се застраховам от опасността да ги повторя неволно, като в ответ очаквам същото. Но докато в науката си има методика за това (началото на всяка научна работа започва със справката в научните алманаси), в изкуството не е така.
Доколко нещо изобщо може да мине за авторско в тази наша ужасна пост-Гутенбергова епоха? Законът за авторското право се е появил тъкмо заради появата на печатни медии, но доколко той може да е адекватен във времена, когато тези медии изживяват криза? А и според някои не просто медиите, самият автор е отдавна мъртъв, всички открития – отдавна направени, всички музикални произведения – изкомпозирани, всички романи – написани. Единственото, което ни предстои оттук нататък е „средновековната култура на цитата‛ и безкрайното боричкане за правото да цитираме?
Само за сравнение: появилата се през 1621 г. (почти два века след Гутенберг) „Анатомия на меланхолията‛, се състои почти изцяло от цитати. Авторът, схоластът Робърт Бъртън или не е разчитал на невежеството на съвременниците си, за да си припише чужди постижения, или е изпитвал наслада от това, да демонстрира ерудицията си. Факт е обаче, че не е пропуснал да посочи името и на един от цитираните автори.
Доколко в ден днешен цитирането може да мине за ерудиция? Ако изобщо ни се позволи да цитираме? Защото всички ние, дори да се подписваме под творбите си, сме малко или много изложени на опасността, да се превърнем в полуанонимни източници на някой по-именит.
Една читателка предположи в тази връзка наскоро: нищо чудно *.log да се окаже родоначалник на нов „тренд‛ – този на странстващите из интернет сюжети.