Чиновници бойкотират системата за управление на кадрите – това гласи едно от заглавията във вестник „Дневник“ от 11 март т.г. Отнася се за отказа на администрациите да внедрят модерен, уеб-базиран софтуер за управление на човешкия си ресурс. Нещо намирисва, нали? – това пък е заглавието на статия от вестник „Дума“ от 12 март т.г., обговаряща същото събитие. Ах, тази неуправляема администрация – възкликва по същия повод „Пари“, а „Труд“ констатира: 103 администрации не искат модерен софтуер. Това са само четири от дузината заглавия, отразили на една и съща дата една и съща IT-новина, която дори не е новина в пълния смисъл на думата, защото внедряването на въпросният софтуер, започнало през август м.г., ако не приключило, поне би трябвало да е в ход и да не подлежи тепърва на обсъждане.
Но за какъв софтуер все пак става дума?
Става дума за Единната Информационна Система за Управление на Човешките Ресурси в Държавната Администрация (т. нар. ЕИСУЧРДА), разработена от фирма ‛Технологика“ по програмата ФАР и предоставена на администрациите безплатно. Тази система е изградена на основата на софтуера Hermes@ , който представлява инструмент за улесняване на:
– подбор на персонала;
– планиране на развитието на персонала;
– изчисляването на възнаграждението на персонала;
– генериране на отчети и доклади;
– генериране на форми за анализ и за интеграция със счетоводството и финансите.
За да заработи ЕИСУЧРДА, трябва да се приложи във всички администрации (все пак става дума за единна система), като всяка от тези администрации ще има достъп до собствената си база данни и само Министерство на държавната администрация и административната реформа ще има достъп до данните на всички. Тази единна база данни ще се съхранява на сървъра на контролния технически център на електронното правителство, намиращо се в Бояна. Значи, щом са налице масиви от данни, които някой (администрациите) ще предоставя, а друг (държавата), за добро или зло, ще съхранява на своя сървър, има налице не друго, а монопол над данни, а щом има монопол над данни, най-близката до ума причина за тревоги би следвало да е именно тази, а нежеланието на администрациите да въведат в системата своята информация не би следвало да изглежда чак толкова мистериозно.
Какво казва пресата по този въпрос? Нищо! Пресата е единодушна, че причината за бойкота е повече от прозаична: ‛леличките и чичковците“ от персонала срещат трудности при работа с новата технология. Но нали и сериозни държавни институции също се инатят и не искат софтуера: ‛съмнителни организации“, като центъра за енергийна ефективност в индустрията, дипломатическия институт към министъра на външните работи и държавния културен институт към министъра на външните работи.
Та в този смисъл: ако допуснем, че софтуерът все пак е качествен и работи, а персоналът – не чак толкова некомпетентен, остава ни предположението, че администрациите тихомълком се съпротивляват и не искат да изгубят контрола си, предоставяйки на държавата свои данни.
Така ли е наистина и какво следва от това, можем само да гадаем. Едно обаче е сигурно: ако тепърва ще се радваме на електронно правителство, ще трябва да си припомним и какво е държава, при това да си припомним не каква искаме да е, а каква е тя в действителност.
Защото у нас това не е очевидно, но навсякъде в развития свят в момента е особено отчетлив сблъсъкът между две поредни поколения публична администрация: наложилата се през 80-те философия на т. нар. New Public Management, и на концепцията за Digital Era Governance, възникнала след събитията на 11.09.2001. И докато NPM (все по-неуспешно) защитава тезата, че един по-пазарно ориентиран и децентрализиран обществен сектор ще доведе до по-голяма печалба за правителството, без да има негативен ефект върху другите важни аспекти на живота, концепцията за Digital Era Governance се опира невъзмутимо на три ключови елемента: реинтеграция (преминаване на всичко под държавен контрол), холизъм (в най-аристотеловия смисъл на думата) и, разбира се, цифровизация (овладяване на потенциала на комуникацията и съхраняването на данни).