В примерите които си разменихме с нея, ясно си личеше не само липсата на обичайната интернетска „немара‛ към езика, но и наличието на съзнание за това, какво е правилно и как трябва да се направи, при това не без съзнание за собствената безпомощност, ето защо полу-нашега предположихме, че прословутото „масово затъпяване‛ не е нищо друго освен „епидемия‛ от дисграфия сред населението.
Дисграфията е странно заболяване, ако изобщо може да се нарече заболяване. Тя е „нарушение на способността за писмено изразяване“ и не е непременно свързана с нарушения в способността за четене (дислексия), нито пък със загуба на други фини умения (апраксия), нито означава неинтелигентност, дори напротив! И докато при децата е трудно да се установи каква е причината за проблемите с правописа (дали тривиална липса на обучение или все пак дисграфия), то при възрастните несъмнено иде реч за нещо травматично. Ако трябва да се вярва на невролозите, то това често е вследствие на черепно-мозъчна травма или пък е свързано със синдрома на Tourette, разстройство на вниманието или някоя от формите на аутизъм.
Технологиите би следвало да облекчават живота ни, в това число и на дислектиците сред нас и те наистина го правят: клавиатурата на компютъра ни избавя от несъразмерния почерк; софтуерът, чувствителен на правописни и граматични грешки, предлага правилния вариант и ни позволява безпроблемно да комуникираме през мейл, блог или да работим в текстови редактор. Наличието на огромен брой сайтове и речници ни позволяват да проверим правописа си веднага.
И наистина: защо всичко да не върви в добра посока?
От друга страна обаче все повече си даваме сметка за информационното претоварване от което страдаме, за грубото изместване на писаното слово от мигновеността на визуалното, за струпването на огромни маси хора, всеки с фрустрациите и агресиите си. Ако към това добавим и чисто физическите дразнители (или обратно – болезнената им липса), не е трудно да преценим на какво се подлагаме ежедневно в желанието си да сме информирани и свързани със себеподобните си. Може би сега звучи по-правдоподобно наличието на толкова дисграфи сред нас? Или не: просто напоследък все повече хора биват диагностицирани като такива. Или може би самите хора с увреждания са станали по-комуникативни? Би ли могъл някой да каже нещо със сигурност, след като резултатите от статистиката толкова се колебаят?
Старата преса не пропуска да налива масло в огъня. Вчера, например, четох поредната статия в „24 часа“ за това, как новата медия, рушейки всякакви езикови стандарти, затъпява, обърква и съсипва грамотността на българчетата. Според мен тези страхове са напразни. Та нали дори самото присъствие в интернет предполага някакви умения за четене/писане! Хайде да не посочвам умилителни примери за ученическа самодейност, от личен опит само ще споделя, че мотивът за общуване със себеподобни може да е много по-ефективен стимул за усвояване на езика и дори за изработване на стил, от всекидневните диктовки и наказания. Интернет е най-бързия инструмент за обучение!
Колкото до езиковите стандарти, те са хубаво нещо и е чудесно човек да се съобразява с тях когато е нужно, но не бива да забравяме и това, че жаргоните, в това число и интернет-жаргоните, не означават непременно неграмотност. Те са преди всичко начин споделеното да не достигне до всички. Например до досадни възрастни.
Както винаги, нещата не са станали по-добри или по-лоши. Те просто са станали други. Може би просто ни е нужна повече мозъчна хигиена.