Това е цитат от статия във вестник „Капитал‛ по повод доклад на евродепутатката от Естония Мариане Мико пред Европейската комисия относно концентрацията на медийната собственост и медийния плурализъм в Европейския съюз.
Авторката на статията споделя опасението си от това, че евродепутатите често пишат, а и одобряват откровени безсмислици (какъвто очевидно е и докладът на Мико) и пита: защо Европейският парламент иска да налагат официални версии на това, кое трябва да е истина и защо обозначава като ‛вредна и опасна‛ всяка версия, която се различава от официалната? От своя страна обаче, четейки статията всеки би могъл да се запита: брои ли се за „официална истина‛ мнението на германския либерал Йорго Катзимаркакис, че блоговете са мощен инструмент и могат да се превърнат в мощен проводник на лобизъм? А нима не са? Ако пък не е вярно, защо не бъде приведен в статията поне един дори неформален довод „против‛?
Вместо това, за ефект, статията е подсилена на финала с напомняне на друго едно, съвсем скорошно евросъбитие: отказа на ирландците да ратифицират Лисабонския договор, при това съвсем в стила на Ганли, с клишетата за отдалечеността на „бюрократите в Брюксел“ „от проблемите на обикновените граждани‛.
Това само подсеща, че коментарите за доклада на Мико трябва да бъдат четени в контекста на другите евроновини, на които е богат периодът. Сред тях има и една локална – безпрецедентната новина за въвеждането на системата Лотар, софтуерът, чиято цел е проследяване на начина по който се харчат средствата от еврофондовете, вложени у нас.
Доколкото успявам да проследя реакциите на масовия консуматор на новини, познат още като „обикновен гражданин на мрежата‛, оставам с чувството, че те са предимно около полюса на отрицанието – все пак и чипът Лотар, и Лисабонския договор, и докладът на Мико са опити за въвеждане на контрол и накърняване на свободи, похват добре познат ни от не дотам далечното тоталитарно минало.
Но да се върна пак към доклада на Мико и свободите, които би застрашил в случай, че бъде приет. Направи ли си труда човек да се запознае със съдържанието на този документ и другите две статии, съдържащи допълнения тъкмо към параграфа за блоговете и за генерираното от потребителите съдържание, разбира, че не иде реч за налагане на контрол върху мрежата и в частност над блогосферата, а по-скоро за регламентиране на вече съществуващия такъв – контрол, който големите компании упражняват в ущърб на разнообразието (информационно, езиково, културно) и на гражданските свободи.
В доклада става дума и за трудностите, които би срещнал всеки опит да се въведе единен регламент заради неравномерната концентрация на тази собственост в различните страни от общността. Както знаем, медийна индустрия в пълния смисъл на думата има в по-развитите европейски държави, а в по-новите, каквато е и България, не.
У нас комерсиализацията, в това число и на новите медии тече с пълна сила, но колко точно сме далеч от гигантите в бранша? И нужно ли е да се появяват тепърва медийни гиганти при положение, че вече си имаме медийни олигарси? А нуждае ли се от регламентиране тяхната дейност? И не се ли явява комерсиализирането, особено това на мрежата, като ефикасен заместител на всяка цензура.