Така започва статията Един безславен, но очакван край на Web 2.0, отбелязан с парти в Кипър на видния предприемач Майкъл Арингтън, появила се в сайта за Web 2.0 технологии TechCrunch на 10 октомври т.г.
Арингтън, който е свидетел на много възходи и падения в Силициевата долина – и в чиято дневна по време на скромни купони на бира и сандвичи са стартирали немалко успешни начинания – твърди, че забелязва симптомите на задаващата се нова криза именно в делириумните прояви, съпровождащи прилива на големи пари в Долината. За илюстрация той препраща със злъчен коментар към едно видео на Youtube, на което се вижда как цвета на новото маркетингово поколение пирува точно в разгара на финансовата чума.
Произволен ли е паралелът който прави Арингтън между навечерието на дотком катастрофата с очакваната Web 2.0 кончина?
Приликите са недвусмислени: стартират куп никому ненужни и трудно отличими един от друг проекти; въодушевлението расте пропорционално на броя им; харчат се десетки хиляди долари за пищни купони по случай откриването на скъпи офиси, докато в същото време интересни и оригинални начинания биват отминавани равнодушно и оставяни без подкрепа. Сякаш критерият за качество е изгубен! ‛Вече няма красиви продукти и гениални разработчици. Вече всичко е пари, лъскав PR и отдели по маркетинг.‛ – пише Арингтън. Защото всяка една уникална, стойностна, красива и добре изпълнена идея само ‛би направила хората по-неспокойни и по-склонни към гняв и завист‛(!). Да оставим настрана упрека си, че web 2.0 сама даде поле за изява ‛на хората‛. Знаем какво e отношението на болшинството от тях към уникалното. Знаем и силата на парите да отчуждават и присвояват качества като с магическа пръчка и да правят успеха по-произволен отколкото му се полага да е. Знаем и кому е нужно това – на професионалистите в доказването на едно или друго несъществуващо предимство, в осигуряването или осуетяването на нечий успех – скъпоплатените маркетингови и PR специалисти.
Има обаче и разлика между случилото се в края на деведесетте и случващото се сега.
В края на 90 много компании започнаха съществуванието си благодарение на рискови капитали. В стремежа си да се докопат до средства на „бичия пазар‛1, те бързо направиха така нареченото първоначално публично предлагане (Initial public offering или IPO) и от частни компании се превърнаха в публични дружества, за да влязат в листите на фондовата борса. Сюжетът бе почти еднакъв всеки път: курсът на акциите стремително скача веднага щом една компания стане публична, а инвеститорите, водени от стадното си чувство, до един вярват, че парите им отиват в следващите потенциални Microsoft и Netscape, и се надпреварват да наддават. Най-пъргавите измежду тях се събуждат милионери (ако се погледне в индекса на Nasdaq, ще се види, че най-големите IPO са тъкмо в IT сферата), но и много от тях също толкова бързо фалират. И точно тази масова смърт като че ли доведе до прочистване на духовете в Долината и до връщане на приоритетите в полето на технологиите в самото начало на новия век.
Какво обаче се случва сега? Най-големият риск в момента за пазара на технологии според Арингтън идва не от самото рухване на Уолстрийт, а от съпътстващата рецесия в САЩ. И от настоящата държавна политика на „избавяне от затруднение‛ на някои фирми, доказали категорично безполезността си. Как би отмряла web2.0 след като не е в състояние дори да фалира, а единствено да се разраства, метастазира, изражда? Посоката в която става това израждане май отдавна е ясна – тотален контрол.
1. Бичи пазар – на жаргона на финансистите, това е пазар, в който доминира очакването цените на акциите да растат и се пренебрегва риска от понижаване (мечи пазар). В крайните си прояви бичия пазар води до т. нар. балон, а мечият – до катастрофа.