Въвеждането на електронен вот е нещо, за което преди всичко трябва готовност: у избирателите, но и у законодателната власт, като под това би следвало да разбираме не само техническа и финансова, но и готовност за дебат. Малкото мнения, които съм успяла да изслушам по този повод, са крайно резервирани и това е обяснимо – информатиците сред нас приемат трудно всичко, чийто код не е изрично отворен, неинформатиците пък изпитват инстинктивно недоверие към всяка цифрова услуга заради ненаблюдаемите и непроверими от човешка гледна точка процеси, протичащи в работната среда на една електронна машина. Това, което съвсем реално би следвало да ни притеснява обаче, е кохерентността между технологичните и юридическите стандарти или, иначе казано, как технологията на едни е-избори, с нейната препрограмируемост и уязвимост (при това на много нива), не влиза в разрез с принципите на вота (гласуването трябва да бъде универсално, равно, свободно, тайно)?
Всъщност, електронното гласуване отдавна не е екзотика по света. То се прилага от десетилетия – машини за електронно гласуване се ползват в САЩ, Индия, Холандия, Бразилия, Венецуела. Те събират и табулират подадените гласове, като накрая резултатът се съхранява в сменяем диск.
Дистанционните системи за гласуване пък са добили популярност във Великобритания, Швейцария, Естония и на общинските избори в Канада.
Предимството на тази технология е в бързината на самото гласуване, а и на преброяването на гласовете. Икономисва се и хартия за бюлетините на партии, за които не гласува никой. Покрай положителния опит с електронния вот обаче, има и натрупан опит с измамите – нашумелият през 2004 случай с машините на Diebold Election Systems Inc., който дори беше филмиран и излъчен под заглавие Hacking Democracy (Да хакнеш демокрацията) по НВО.
Какво по-конкретно трябва да очакваме ние? На запитването на „Култура‛, има ли време да бъде прокаран законът за електронното гласуване и евентуално да бъде посрещнат дебат на тази тема, както и това, ще има ли нещо общо с Проектозакона от 2004, внесен от Иван Костов и Асен Агов, Александър Паунов отговори, че гласуването на закона предстои и той няма да има нищо общо с Проектозакона, най-вече в параграфите, описващи паралелното прилагане на разнообразни технологии за подаване на вот – дистанционен, през мобилен телефон или интернет, а също така и традиционен, с какъвто вече сме свикнали. Вотът ще се подава изключително и само чрез електронни машини в избирателните секции, което ще рече, че няма да е дистанционен и оттам – в полза на избирателите в неравностойно положение, но ще е в полза на сигурността, тъй като автентичността на гласовете ще е сто процентова – ще става посредством пръстов отпечатък. Хартиеният фиш, който печатащото устройство, свързано с машината, ще връща в замяна на подадения вот, ще е като допълнителна материална следа от акта на гласуването и ще е още една гаранция за неподправеността на вота.
На въпроса дали биометричните данни, които всеки един от нас ще остави в системата, ще се съхраняват, Александър Паунов отговори отрицателно.
Друг един важен въпрос, на който засега обаче няма отговор, е коя е фирмата, чиито машини евентуално ще се внасят (със сигурност обаче системата ще се внесе сертифицирана отвън). Документите от сключването на всички договори с фирми, които ще сглобяват и тестват системата на място, ще бъдат публикувани на сайта на ЦИК, където гражданите ще могат да се запознаят със съдържанието им свободно.
Е, не ни остава друго, освен да се преквалифицираме колкото се може по-бързо от граждани на държавата си в потребители на административните й услуги.