Застрашени видове | Култура – Брой 10 (2537), 13 март 2009

Като че ли все още е доста разпространено мнението, че важната, обществено отговорната преса, такава, каквато винаги сме си я представяли да съществува някъде в развития свят, дължи своето оцеляване на свободния пазар, в който се е наложила с качеството на предлагания от нея продукт. Всъщност, ако сме запознати с историята, ще си дадем сметка, че ако е имало такава журналистика, то тя е била единствено в Англия и то в края на XIX век. И това е исторически обяснимо: укрепващата буржоазна класа тогава е мислела как да направи източниците си на информация по-независими от държавата. Премахването на „данъците върху знанието‛ (гербов налог, данък върху хартията) и бързият технологичен прогрес са направили вестниците достъпни и качествени. Краят на тази епоха настъпил в момента, в който новините от продукт се превърнали в стока, целяща да покрие нуждите на един разрастващ се пазар – все по-населени градове с все по-голям процент грамотни хора в тях. Превръщането на медиите в печеливш бизнес логично довело до конкуренция и съответно до промяна в стандартите с цел оцеляване. Така, от форум за дебати, журналистиката се превърнала в примамка за публиката. Рекламата пък, осигурявала дотогава съществуването на по-елитарната преса, правейки я независима от масовия вкус, от една страна, и от друга – от държавата и нейните субсидии, с времето ставала все по-избирателна и започнала да предпочита вестниците с по-богата клиентела. Така че истински радикалната и важна преса започнала все по-трудно да се конкурира с тях.

Защо е цялата тази история в стил Hugo de Burgh? В момента пред очите ми е една съвсем скорошна статия на Walter Isaacson, публикувана в „Time‛ под заглавие „Как да запазите вестника си‛ (How to Save Your Newspaper). Тя описва доста неопределената ситуация, в която печатните медии се намират напоследък. Ако до началото на миналата година всички вярвахме, че спадът в продажбата на хартиени вестници сочи недвусмислено, че бъдещето им е в мрежата и тепърва ще се утвърждава моделът на издръжката им от web реклами, то от септември м.г. тенденцията отново е друга. Просто всеобщият финансов колапс не подмина и рекламния бранш.

Като алтернатива за спасение е посочен старият изпитан модел на микроплащанията – линкове, които водят към желания материал и чието посещение автоматично извлича малки суми кибер-пари от нашите кибер-портфейли. Това е по аналогия на 99-те цента, които плащаме на Стив Джобс за мелодия, свалена от iTunes Store. Предложението вестниците да се издържат по същия начин обаче звучи абсурдно на някои, тъй като новините (ако става дума за продажба на новини) са продукт с по-малък срок на годност от мелодиите. Веднъж прочетени, те вече не струват нищо. А и да не забравяме все пак, че Стив Джобс има отношение към журналистиката толкова, колкото и към музиката – неговата крайна цел са продажбата на iPod-и.

В една друга, сравнително скорошна статия по темата, този път в „New York Times‛ от 27 януари т.г., озаглавена ‛Новините, които можете да обезпечите‛ (‛News You Can Endow‛), разковничето на спасението е във филантропията на отделни просветлени индивиди. За да оцелеят, вестниците трябва да се превърнат в некомерсиални, но състоятелни институции подобно на колежите и университетите.

Проблемите на новинарството обаче не изчерпват проблемите на журналистиката въобще. Въпросът с оцеляването на най-радикалната част от нея не е от вчера. Споменах де Бърг, нека се върна към него. В есето си „Някои проблеми около разследващата журналистика‛ и по-точно в параграфа „Свободен пазар и регулация‛ той пише следното:

„Според някои критици на схващането, че капитализмът гарантира съществуването на съперничещи си мнения, обществено отговорната журналистика въобще не е функция на свободния пазар, а на други фактори. (…) Преди всичко тя е функция на професионалната етика, (…) етика, която й позволява да се противопоставя на търговския натиск. (…) Притесненията относно съвременната журналистика отново превръщат въпроса за регулацията в основна тема за дискусии. Смятана (…) за средство, с което правителствата потъпкват обществено отговорната журналистика, днес [регулацията] по-скоро се смята за средство, чрез което тя все още може да бъде спасена.‛

Ако наистина това е начинът, не ни остава друго, освен песимизъм.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *