Да се пренесем в наши дни. Петнадесетминутната слава осени блогера Yunuz след постинг, посветен на лошия дизайн на правителствения сайт и по-точно на отношенията му с търсачката Google – сайтът изобщо не се индексира в Google. Пъргави оптимизатори на търсачки със силно гражданско чувство тутакси поемат инициативата за Google бомба, подобна на тази в Америка в края на януари 2007, когато при написването на словосъчетанието ‛miserable failure‛ (‛жалък провал‛), първият резултат, подаден от Google, бе сайтът на американското правителство. В нашия случай ключовата дума е просто ‛провал‛. Механизмът, по който се задейства една Google бомба, е прост – търсачката е чувствителна към това колко сайтове линкват към даден друг сайт и реагира с повишаване на ранга на последния, изтегляйки го напред в списъка с резултати. Резултатът от масовата инициатива е налице и то много скоро. При написване на думата ‛провал‛ в Google, първият резултат е сайтът на правителството.
Всички радостно ликуват, медиите (така обругаваните от блогерите стари медии) се интересуват от случая – BTV и Re:Tv канят Yunuz, а вестниците раздухват сензацията: „гугълбомба удари правитествения сайт“, „блогери хакнаха (?) правителствения сайт“. Цвят в картината допълнително добавя и случаят с отвлечения автобус на Биомет, чийто похитител, представете си, бил, освен всичко останало, и блогер. Вярно, правителството е непокътнато, сайтът му – също, като отгоре на всичкото и рейтингът му се е вдигнал до рекордните 8/10.
Някои от нас биха казали, че ако не друго, то тази акция поне демонстрира солидарност между гражданите в мрежата и че в това се състои победата всъщност. Други – че за никаква солидарност не може да става дума, а за поредната проява на стаден инстинкт.
В действителност, много блогери са наясно с вредата от сензационализма, от който очевидно страдат традиционните ни медии, самите блогове пък са невероятен, бърз, глобален инструмент за свободен обмен на информация и установяване на истината. Защо тогава толкова бързо, глобално и ефективно словото се тривиализира напоследък, а информацията, не без участието на мрежата, деградира до най-обикновен шум? Търсенето на истината като че ли не е приоритет и причината затова е много проста – интернет е един преди всичко частно-собственически проект. В него е ясно изразена тенденцията не към свободен обмен на информация, а към приватизирането й. Може би оттам и ниската ефективност на всички тези, започнали тъкмо в интернет акции.
Припомняйки си случая ‛Парангалица‛, бихме могли да се запитаме: коя ситуация е по-неизгодна за свободата на словото? Тази, регулирана от държавата? Или (де)регулираната от частния интерес?
Защото свободата на словото отдавна вече не се състои в свободата на изразяване и в множеството гласове, които могат да бъдат чути, а в свободата да притежаваш собствена медия, своя собствена паралелна реалност, в която да се чува предимно твоят глас.
Колкото до гражданите, те отдавна вече не са граждани в старомодния и радикален смисъл на XIX век. Вече всички са потребители.