Ние, другите, мрежата | Култура – Брой 35 (2562), 15 октомври 2009

Наскоро в мрежата се появи публикация, която разбуни духовете още със заглавието си: „Владимир Буковски: Гейове и феминистки превзеха властта. Започна нова Оруелска епоха”. На едни то прозвуча като откровение свише, на други – като сигнал, да не четат нататък, на мен пък – като откровен дисонанс: препращайки към комуниста Оруел, антикомунистът Буковски критикува марксиста Маркузе? Ясно, критикува го заради това, че е видял в малцинствата революционен потенциал, който според него те нямат, достатъчно е обаче да си припомним есето „Репресивната толерантност“ на този същия ляв Маркузе, за да си дадем сметка, че цели пасажи от него спокойно могат да бъдат вложени в устата на десния Буковски. Цитирам по памет: „Толерирането на систематичното видиотяване на деца и възрастни, било чрез публикации или пропаганда, освобождаването на деструктивността […] са в самата същност на системата, която поощрява толерантността като средство за увековечаване на противоречията и невъзможността на алтернативата.“

Всъщност, Буковски е също толкова против фалшивата природа на капиталистическите демокрации и техните тоталитарни проявления, на злоупотребата с малцинствата и псевдотолерантността, колкото и Маркузе, просто единият критикува отляво, другият – отдясно, а по средата, както винаги, стои не коментар, а поредният дребен скандал.
Едва ли някой от нас живее с големи очаквания към медиите, били те и нови. Знаем, че целта на всяка публикация в мрежата е не да информира аудиторията и да я накара да мисли, а да генерира трафик. Колкото по-грубо стимулираме аудиторията, толкова по-интензивно се възползва тя от дара на обратната връзка, толкова по-голям е трафикът и съответно – печалбата ни като собственици на сайт. Завихрянето на скандал, когато той спокойно може да бъде избегнат, поляризирането на мнения наместо установяване на истината, това е не просто досаден, лесен за избягване шум, а отворената всепоглъщащост на новата медия, в която все повече започва да си проличава идеалната среда за „увековечаване на противоречията и невъзможността за алтернатива“. Статията за Буковски е добър повод да се замислим какво всъщност се случва в тази вселена от думи с различните измежду нас; дали, вместо да се чувстват по-еманципирани във web 2.0, те не са под заплахата на най-небивал фундаментализъм?
Да погледнем само как се преекспонира напоследък темата за радикалния ислям у нас! Начинът, по който старата медия поднася новината за учредяване на партията „Мюсюлмански демократичен съюз“ и съдбата на т.нар. паметник в Славяново, могат да накарат всекиго да настръхне! На помощ отново идва новата медия с блоговете, но колко от по-качествено списваните сред тях – petyr.blogspot.com, templar.blog.bg преливат от коментари?
Да си спомним и не толкова скорошния пример със студентските недоволства от януари т.г. Относителната липса на солидарност и комуникация между отделните групи недоволстващи, въпреки активността им в мрежата, доведе в крайна сметка до баналния сценарий на „ко-оптване“ на тези същите от по-големите и по-обособени субекти и в крайна сметка – до замазване на причината за недоволство, ако и да е била ясна тя и на самите инициатори.
Досега винаги съм се старала да избягвам темата за групите, личностите и идентичностите в мрежата и не защото я намирам за маловажна, тъкмо напротив! Просто страхът от подхлъзване в субективността ме е карал да се ограничавам с нея изключително в писането на проза. Идентичността, това е този важен, организиращ битието ни принцип, с който колкото сме по-наясно, толкова по-малка или поне контролируема е опасността от загубата на суверенитет. Мрежата, на пръв поглед идеален инструмент за интеграция и общуване между отделните идентичности, на практика се оказва нож с две остриета: размива границите помежду им, а общуването се превръща в открит конфликт.
 Защото, какво значи думата „нация“ в края на първото десетилетие на 21 век? А какво е останало от концепцията за човека, наследена от античността? Как да се откажем от идентичността си, приемайки да сме неразличими и инкорпорирани в общността? Ако не, как да отстояваме уникалността си, без при това да се изложим на агресия?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *