Проект „за красота“ | Култура – Брой 40 (2567), 19 ноември 2009

Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологичния напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага вече той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване (ПДП), свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разглеждаме от тази гледна точка, бихме могли да кажем, че литературният истеблишмънт у нас също е самиздат. И няма да сбъркаме! Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване на отделните групички до финансови средства и престиж.
Истеблишмънт, който естетически трудно се различава от графоманията и който самоиздава, без да се самофинансира – ето това виждам аз, дори и да не искам да съм черногледа. Това е и причината, поради която потърсих в качеството на сравнителен образец един класически представител на самиздата, на руския самиздат, при това не кой да е, а единственият оцелял от 80-те, та до ден днешен.
Дмитрий Борисович Волчек (роден на 18 юни 1964, Ленинград, РСФСР) е руски поет, прозаик, преводач, журналист и радиоводещ. Издател. От 1993 живее в Мюнхен, а от 1995 – в Прага. Самиздатската част от биографията му започва паралелно с неговите публикации зад граница, с участие в неофициалния литературен живот на Ленинград още през 1982 г. С група приятели той издава машинописния журнал „Мълчание“, от който за една година успяват да излязат цели 9 броя. През 1985 на смяна идва „Митин Журнал“, за който през 1999 г. получава наградата „Андрей Бели“, номиниран в категорията „За заслуги пред литературата“. А краят на 90-те бележи началото и на неговия издателски проект „Kolonna publications“. Според думите на самия Волчек в многото дадени от него интервюта, издателската програма на „Колонна“ цели да радикализира в естетическо и етическо отношение литературата, да преразгледа границите между добро и зло и пределите на човешката воля. Именно затова и с клеймото на това издателство излизат и пренебрегваните от масата руски издателства произведения на Жорж Батай, Антонен Арто, Пиер Гийота, Бъроуз, Гей Девънпорст, Кейти Акер, Габриеле Виткоп, Алистър Кроули, Пол Боулз. Руските имена в тази колекция за литературни ценители са мистериозният Иля Масодов, Маруся Климова, стигналият до Холивуд с филмите на Брус ЛаБрюс, Ярослав Могутин.
И така:
– Като стесняваше списъка на позволеното, през 80-те цензурата разшири автоматически ъндърграунд-сцената, за да я накара направо да избухне през 90-те години. Сега цензура практически няма, но не мислите ли, че комерсиализирането на книгоиндустрията започва да работи като механизъм за контрол?
– Не. Мисля, че няма никакъв контрол, защото цензурата режеше именно това, от което се интересуваха читателите, а развлекателната индустрия, в частност книгоиздаването, е настроена да произвежда колкото се може повече продукция, която да интересува публиката. Добре помня ужасните времена на цензурата и не виждам сериозни основания за оплакване от това, което се случва днес. Комерсиалното книгоиздаване живее в свой свят, той на мен не ми пречи, жалбите от него ми се струват комични. Ако собственикът на ресторант за гурмани се оплаква от Макдоналдс, проблемът ще да е по-скоро в неговата кухня.
– Смятате, че нищо не зависи от PR-машината и нейните собственици? Добре, да не задълбавам в тази омразна тема. Концепцията на „Колонна“ е продиктувана преди всичко от вашия вкус и вие сам носите целия финансов риск на начинанието. Какъв е мотивът да се занимавате с това?
– „Колонна“ поначало съществува извън пазара. Всички книги, с редки изключения, са на явна загуба. Това е изключително декоративен проект, съществуващ „за красота“, финансовата му страна е несъществена. Това е ясно на всички, които си имат работа с нас.
– Намирала съм доста текстове, примерно трилогията на Бъроуз, свободно в мрежата в отличен превод на руски и с клеймото на „Колонна“ на тях. Вашия роман “Деветдесет и три” също го четох в мрежата. Сам ли предоставяте това съдържание на виртуалните библиотеки и сайтове?
– Очевидно е, че книгата от хартия умира и в един момент всички издания ще бъдат електронни. Този процес може насилствено да бъде забавен, но не може да бъде спрян. Не виждам причина да му се противопоставяме. Опитите на книгоиздателите да спрат разпространението на електронни книги, в крайна сметка, са обречени на поражение. Някои от книгите съм предоставил сам, има и сканирани от читателите – аз не протестирам. Самият аз съм изтеглил от мрежата десетки книги и филми, защо да забранявам това на някой друг?
– Как по-конкретно се отнасяте към антикопирайта?
– Позицията ми е много проста: авторът трябва да контролира правата на своите произведения в течение на собствения си живот. Понятието „наследяване“ в законодателството около интелектуалната собственост трябва да бъде сериозно редуцирано. Неотдавна се срещнах с правнука на един от най-добрите руски писатели от началото на XX век. Какво отношение може да има този съвършено безсмислен юноша, неспособен дори да се изрази правилно, към великите романи на дядо си? Обаче той се разпорежда с тях и контролира достъпа до архивите. Това е пълен абсурд. Но сега, за съжаление, тенденцията е обратна – увеличават се сроковете на възбрана след смъртта на автора. Надявам се, това ще бъде преразгледано под натиска на обстоятелствата.
– Четох в едно старо интервю, че за вас интернет е просто инструмент, който няма да развали литературата, а ще я направи по-достъпна, ликвидирайки издателя като посредник и „това няма как да е лошо“. Като наблюдател на тенденциите, мисля си, че технологиите ще ликвидират не издателите, а книгоразпространението – и именно това би било много хубаво. Разкажете каква е картината с книгоразпространението в Русия?
– В Русия ситуацията е доста по-зле от другаде, защото страната е огромна и бедна и извън пределите на Москва и Петербург много от книгите са напълно недостъпни в нормална книжарница. Системата на книгоразпространение е архаична, посредниците вдигат цените двойно и тройно. Надявам се, наистина, интернет да ги унищожи всичките.
– Тъкмо щях да ви питам какво мислите за ПДП (печат до поискване – б. а.)?
– Хубава практика, икономисваща доста хартия. Представете си количествата непродадени книги по складовете, колко дървета са унищожени, за да бъдат отпечатани те. Четох, че в Америка намират за по-евтино да изгарят тези количества. Печатът до поискване е в момента може би най-добрият тип договор между автор, издател и читател.
– Как си представяте литературата на бъдещето?
– Честно казано, тя изобщо не ме интересува. Струва ми се, че всички важни книги са написани. Затова и често мисля за литературата в минало време и почти непрекъснато откривам за себе си нови забележителни произведения, написани преди 40-50-60 години.
– Нима животът е замрял и в него няма вече нищо достойно за обговаряне, което да не е било казано преди това?
– Не мисля, че литературата трябва да описва действителността. За тази цел има публицистика. Когато ми изпращат ръкопис на роман за живота на чиновниците, футболните фенове, депутатите от парламента или таджикските бежанци, аз го изхвърлям, без да го чета.
– А какво мислите за автора на бъдещето? Може би авторите и въобще автономните личности ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат колективни форми на живот.
– Мисля, че най-хубавите произведения на бъдещето ще бъдат създавани от същества, които ние погрешно наричаме „животни“. Те ще излязат на авансцената на изкуството и ще ни поднесат своите поеми, състоящи се от мяукания, писъци и лай.
– Мрежата е относително благоприятна среда за всякакви обществени начинания, но като че ли е гибелна за творческите. Все пак, изкуството не може да бъде продукт на консенсус. Може би изкуството ще изчезне заедно с авторите?
– Изкуството е продукт на въображението. Фантазията ще остане, независимо къде ще се озове крайният продукт – в музея, на лист хартия или в паметта на компютъра.
– Симпатизирате на писатели, които, независимо от успеха на своите книги, са престанали да пишат. Защо? Не би ли било по-добре, ако, независимо от успеха си, те продължат да се развиват.
– През изминалата година само в Русия са били издадени 123 хиляди заглавия с общ тираж 760 милиона екземпляра. А каква е тази цифра за целия свят, даже ми е страшно да си представя. Единственото средство против това истерично свръхпроизводство е доброволното самоограничение.
– А какво мислите за фундаментализма в мрежата? Наскоро у нас руският дисидент Владимир Буковски направи доста скандално изказване, веднага подето от медиите, а именно, че гейове, феминистки и прочее малцинства започват да управляват света чрез цензура, маскирана като политическа коректност. А според мен вашият автор Ярослав Могутин се отнася (меко казано) равнодушно към политкоректността и гей-правата си.
– В думите на Буковски има известна истина, просто процесът на завземане на властта не е завършил. Малцинствата действително контролират дадена част от света. Аз смятам, че това е много добре, доколкото всеки от нас, така или иначе, принадлежи към дадено малцинство. Политкоректността е нещо забележително, изменило света към добро, но това не значи, че тя, политкоректността, е свещена крава. Тя може и трябва да бъде иронизирана. Като и всичко останало.
Искам книгите ми да бъдат забранени във всички цивилизовани страни, искам да ги пренасят контрабандно през границата като наркотици, оръжие или детско порно, искам книгите ми да бъдат публично горени на градските площади – току що цитирах „визитката“ на Могутин от 2000-та, две години, преди да бъде принуден да напусне Русия след няколко свои публикации във вестник „Новый взгляд“. Звучи като отчаян вик на индивид, съпротивляващ се на живота в мравуняка. Един вид: крайна девиантност против консенсуса.
– Не мисля, че Могутин е крайно девиантен. Могутин е красив, уравновесен и напълно успешен млад човек, направил прекрасна кариера в света на изкуството. Той е измежду най-известните фотографи на своето поколение, издават се албуми с негови неща, изложбите му обикалят света. През април го срещнах на изложбата му в Краков, през септември – на изложбата му в Люксембург. От гледна точка на сибирския град, в който е роден, навярно стилът му на живот и възгледите му изглеждат странни. Но сега той живее в Ню Йорк, в Манхатън. Всичко си му е наред и никакви отчаяни викове не издава.
– Благодаря. Получи се ободряващ разговор. Да се надяваме на бъдещето.
*
Да се надяваме на марсианските богове, на интернет и на това ПДП да съхрани не само дърветата, но и да повлияе на литературата, която напоследък все повече заприличва на една от онези пирамиди, които постоянно трябва да набират нови членове, за да се поддържат статусът и финансовите потоци към по-прежните.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.