На датата 9 октомври на сайта The New Republick се появи есе от Лорънс Лесиг, озаглавено „Против прозрачността„. Едва ли е нужно да припомням кой е Лесиг, но ще вметна, че ако през 2004 г. минаваше за прогресивно твърдението му, че индустрията на отворения код се нуждае от свое лоби в политиката, то днес е актуално да се говори за „отворени данни“, а на лобизма не се гледа с добро око.
Лесиг започва текста си с едно отпращане към 2006 г., когато образователна организация Sunlight Foundation (Фондация Слънчева светлина) започва кампания, целяща да накара членовете на конгреса да предоставят свободно в интернет описание своя дневен график. Това, както го нарича той, „движение за гола прозрачност“ има за мото прочутата мисъл на Луис Брандайс, че „слънчевата светлина е най-добрият дезинфектант“ и цели да обедини мощта на мрежовите технологии с радикалното поевтиняване на събирането, съхраняването и дистрибутирането на данни.
Ползите от прозрачността са очевидни. Вече е ставало дума за безценните масиви данни на изпълнителните агенции в САЩ, съхранявани и достъпни безплатно в отворен формат на сайта Data.gov. Съществуват и проекти, целящи да разкрият всяко потенциално влияние върху членовете на Конгреса и да направят лесно проследими причините за всеки един вот. Извън политиката, свободният достъп в ежедневния живот до синоптични, GPS, финансови и всякакви други данни, струващи стотици милиарди долари, е безспорно благо, което едва ли някой ще отрече.
Какво тогава има против прозрачността Лесиг? Дежурният довод за задъхващите се от несмилаеми количества данни сървъри звучи несериозно. Несериозно звучи и това, че на светло тялото на властта може да изглежда недостатъчно „секси“ на обикновения американец. В крайна сметка, няма значение как изглеждат нещата в медиите, а какви са те в действителност. По-адекватно звучи опасението, че пазарната ефективност в условията на пълна прозрачност не винаги е добра. Какво би станало например с фармацевтичната индустрия, където частни бизнес интереси се преплитат с чисто научни и обществени, при положение, че 70% от разходите за клинични тестове в САЩ се покриват с частни пари? В своя подкрепа Лесиг цитира авторите на книгата Пълно разкритие – клопките и обещанията на прозрачността(Full Disclosure: The Perils and Promise of Transparency): „Повечето информация не всеки път означава по-ефективен пазар“ – пише там – защото дори и да помага тя на хората да правят по-правилен и информиран избор, често „реакцията на пазара е неотделима от нечии интереси, желания, ресурси, познавателни способности и социални контексти“. Защото „хората могат и да игнорират информацията, да я интерпретират грешно или да злоупотребят с нея.“
Но нали това е една от целите на пълната прозрачност – публиката да се образова, за да не се поддава на инсинуации и на собственото си желание, измежду многото възможни сюжети, да избира непременно най-циничния?
Всъщност, критиците на Лесиговото есе са съгласни, че пълната прозрачност може и да не е уместна във всички случаи, но трябва да се фиксират началните условия – в прозрачен режим агенциите не чакат разрешение да направят дадена информация публична, а искат такова единствено, когато трябва да запазят нещо в тайна.
Какви са проблемите на нашата администрация на фона на проблемите в САЩ? Мисля да се въздържа от коментар засега, просто ще изброя някои заглавия, появили се в пресата през изтеклия месец:
„Пари“, 18 септември 2009 – Частни фирми ще правят e-мрежи за властта;
„Стандарт“, 29 септември 2009 – Тройна комбина уреди свои хора с 25 милиона. Бившите подчинени на Николай Василев раздавали поръчките за е-правителство;
„Капитал“, 3 октомври 2009 – С гръб към хората. Eлектронното правителство остава само на хартия. 45 милиона не стигат;
„Труд“, 21 октомври 2009 – Държавата трябва да плати 6-7 млн. лв. на „Майкрософт“ по договора за лицензи за държавната администрация;
„Стандарт“, 30 септември 2009 – Биляна Дякова и компания изхвърляли конкурентите от конкурсите.
Нужен ли е коментар?