На 10 май, след почти три години съпротива от страна на граждани, интернет доставчици, мобилни оператори, Законът за електронните съобщения бе окончателно приет, макар и не в най-суровия си вариант – този с интерфейса за пряк достъп отпадна. Като причина за узаконяването на ровенето в личното ни пространство МВР посочи борбата си с тежката престъпност (с цялата неяснота около термина “тежка престъпност”). Според по-параноичните ни сънародници това е стъпка назад към позабравените методи за контрол над „сивото вещество на нацията“ – по-активните, по-осведомените и по-можещи българи.
Чисто времевата близост на това събитие обаче с някои други, подписването на „Меморандума за разбирателство и сътрудничество за противодействие на интелектуалното пиратство в България”, например, подсказва друга версия – борбата с пиратството. Текстът на този меморандум, подписан на 27.04.2010 г. от МВР, Сдружението на издателите на бизнес софтуер и Международната федерация на звукозаписната индустрия, така и не е обнародван, поради което е трудно да се направят окончателни изводи, но ето цитат от обръщението на Пиратската партия към МВР по този повод, доказващ, че не съм сама в съмненията си: “Ние ясно заявяваме, че всеки автор трябва да бъде припознат като такъв и да бъде достойно овъзмезден за труда си, но считаме, че налагането на тотална цензура на интернет трафика на всеки потребител не е и не може да бъде решение на един проблем, който в същността си е следствие от архаичността на съществуващата в момента система от авторски и сродни права. Евентуалното законодателно задължаване на доставчиците на интернет да осъществяват пълен мониторинг на интернет трафика на своите потребители с цел филтриране на незаконно използвани защитени произведения е в разрез с европейските демократични ценности и с Конституцията на Република България.”
Ето че от 10 май доставчиците на интернет са вече не евентуално, а наистина задължени от законодателството да осъществяват мониторинг.
За повечето от нас личната ни информация в мрежата е нещо прекалено абстрактно, за да бъде взето насериозно. По-лесно ни е наивно да вярваме, че сме безинтересни за държавата (конкурента, спамъра, съседа, психически неуравновесения системен администратор, технологизирания престъпник).
Всъщност, точно сега е моментът да си припомним едно ключово понятие, изведено от концепцията на Бентъм за идеалния затвор. Това е т.нар. “паноптицизъм” от „Надзор и наказание“ на Фуко.
Паноптицизмът се крепи на идеята за неуловим систематичен контрол с цел поддържане на ред в човешки колективи. Колкото по-модерни са технологиите, толкова по-рафиниран и ефективен е контролът, сведен в един момент до автоконтрол и поява на самодисциплиниращо се общество. Ако във времената на Бентъм архитектурата на кръглия затвор е била достатъчна гаранция за ефективност, в началото на нашия век това са вездесъщите камери за видеонаблюдение и призивът на държавата към гражданите: If you see something, say something (“видиш ли нещо, докладвай”).
Представете си: всички ние сме резиденти на Паноптикума, осветени и прозрачни за надзирателите, но в същото време изолирани един от друг по силата на едно “видиш ли, докладвай”. Ако сме затворници, няма опасност от заговор и колективно бягство, ако сме пациенти, няма опасност от зарази, ако сме луди – няма опасност да упражним насилие един над друг, ако сме ученици, няма да преписваме и да шумим, а ако сме пирати, то е ясно, няма да копираме незаконно.
Има една малка подробност обаче и тя е имерсивната, заразна природа на съвременните комуникации. При наличието на технологии, като частните виртуални мрежи (VPN) и Tor, разчитащи на криптиране и устройване на рутинг около местата за контрол, идеята за мониторинг на информационния трафик започва да изглежда леко безпочвена. Ако целта на ЗЕС е чрез принудителна самодисциплина да ни излекува от нагона за пиратство и критикуване на властта, то тази цел е относително трудно постижима. От МВР обаче могат да са спокойни – ние, резидентите на Паноптикона, сме вече дотолкова изолирани един от друг, че се обединяваме ефективно единствено в името на благополучието на други биологични видове. Пресен пример е съчувствието, което получи кучето Мима и коeто баба Гена няма да дочака.