В състояние ли е интернет да роди нова политическа партия? Би ли имала тя успех на изборите? Напоследък това са сякаш очакванията (а дали не и опасенията), свързани с мрежата у нас.
Според мнението на Антоний Гълъбов, публикувано във вестник „Класа“ на 5.04.2011, каквито и инициативи да се подемат в интернет, те няма да доведат до нищо реално. Защото „интернет не прави политика“. Протестите не секват, недоволството от управлението е голямо, но потребителите на социалните мрежи по рефлекс се отдръпват, щом им се заговори за партии. Защо така? Сигурно защото динамизмът на средата е такъв. Егалитарната, плоска структура на мрежите и анархистичният начин, по който текат процесите в тях, изключват възможността за институционализиране на каквато и да било позиция. Дали обаче невъзможността за навлизане в политиката е равносилно на невъзможност за повлияване на политиката? Единственият анонимен коментар под статията на Гълъбов го казва, ако не ясно, то поне кратко: „… най-добре да се попитат Зин Ел Абидин Бен Али – бившият туниски деспот, както и Хосни Мубарак.“
Според г-н Гълъбов, виртуалното пространство и реалната политика са паралелни вселени, в смисъл, че не си взаимодействат. Всъщност, не е съвсем така. Вярно, начинът, по който се появяват и изчезват нещата във виртуална среда, е различен от този, по който това се случва в реална, но интернет е агора, място за реторика и разпалване на емоции. Оттам започва всичко, за да свърши на площадите в Кайро, Тунис, Триполи, Минск, Киев, Лондон, Краков. Това са места за съвсем реални кръвопролития, а кръвопролитията никога не са без последствия.
Проблемът е в нас, не в интернет. За да влияем, трябва да сме личности. А личностите у нас са кът. Личностите не са непременно непоносими, съзнаващи превъзходството си, податливи на корумпиране индивиди, защото да влияеш, не означава непременно да се стремиш към власт. Не интернет, а средата у нас бърза да ги погълне, явно от страх, че се появяват нови тирани. В тази връзка ми се ще да допълня картината с едно бързо напомняне за средата на 90-те на миналия век и движението на сапатистите.
Това движение е забележително с много неща и едно от тях е оптималният начин, по който използва медията интернет за комуникация със света, за координиране на действията между отделните отряди и за избягване на излишните кръвопролития. Със своята последователност, сапатистите и по-специално техният забележителен лидер Маркос не позволиха манипулации и подмяна по медийното трасе на посланията си.
Истината е, че в крайна сметка те не влязоха в реалната политика и не й повлияха в смисъла на думата, ползван в статията, цитирана горе. Те не основаха партия и не се институционализираха, въпреки огромната подкрепа, която си бяха извоювали, но то бе просто защото не това бе целта им. Влизането в реалната политика (разбирайте във властта) не би могло да се случи без компромиси. Но бунтът им бе успешен в смисъл, че изпълни целта си – да променят дълбинно бъдещето на Мексико, оказвайки съпротива на безогледната модернизация и новия глобален ред. Ролята на интернет в техния успех несъмнено бе голяма.
От времето на сапатистите насам интернет доста се измени – от радикално нова и революционна среда, тя се превърна в евтино забавление за масите, от място за подривна активност – в поле за подривен маркетинг, в това число и политически. Дотком катастрофата не донесе кой знае каква фундаментална поука за глобалните златотърсачи – комерсиализирането на мрежата не спря, само дето доби лицемерно социален web 2.0 оттенък. А какво би могло да бъде по-ефективно за превръщането на гражданите в апатична и объркана тълпа от всекидневната доза маркетингова демагогия?
Дали, обаче, стагнацията от 2008-ма и семантична web 3.0, идваща да ни спаси от информационните полюции, ще доведе до нещо по-различно? Дали отворените „социални“ интерфейси няма да намерят своята зловеща алтернатива в дълбинната дезинформация, цензура и следене; и в окончателния колапс на човечеството в „мрежата от предмети“? Как би изглеждал един бунт в днешно време? Wikileaks може би ще успее да постигне целта си по начина, по който и сапатистите успяха – без лидерът им да идва на власт.
В тази перспектива струва ли си изобщо да се питаме: до охлокрация или до демокрация водят бунтовете, започващи в мрежата?