На 23 октомври един потребител на Facebook написа в статуса си “Току що купих 1 милион вписвания на лични данни във Facebook…” И този meme тутакси обиколи света.
Появи се на първа страница в Hacker News, в Mashable, Search Еngine Watch, Daily Mail, появи се във френските, руските, немските, чешките, финландските, белгийски, румънски и македонски медии. А ето, че наскоро се появи и в „Насреща” при Люба Кулезич.
Всъщност, този FB потребител е българинът Богомил Шопов – хактивист, борец за мрежови свободи и един от радетелите за основаване на пиратска партия у нас. Купил е личните данни (имейли, имена, URL на профили) на тези милион други FB потребители (сред които и негови познати) за 5 долара от сайта за почасова работа, Gigbucksq от някой си, именуван ‘Mertem’. В сайта се предлагат и други подобни услуги на цени между $5 – $50. Какво значи „да закупиш лични данни”? Значи буквално да си напазаруваш фенове и по-точно – привилегията да спамиш нищо неподозиращи индивиди с информация за своя бизнес, кауза, личност… Става дума за прицелване на мерника, за вземане на мушка на мрежови идентичности по геолокационен, възрастов, полов, расов и всякакъв друг признак, като се предполага това да генерира трафик към сайта ви, а с това и повече печалба за вас. За целта на този тип мрежови бизнес и предприемачите му, напомнящи по странен начин Гоголевия герой Чичиков, вече е ставало дума тук.
Къде обаче е новината, ще попитате? Скандалите с личните данни на Facebook са толкова отдавна и за тях толкова е писано, че новина в случая е единствено фактът, че някой счита това за новина. Факт е също и това обаче, че дори Facebook служителите са пожелали Шопов да изтрие статуса си. Защо? И какво им е поверителното на данни, които могат да се нагребат в изобилие и напълно свободно във Facebook, без да е нужна компетентността на хакер, а единствено умение да се ползва най-обикновен бот? И защо ни се вижда такъв ужас това, че и друг знае имейла ни в мрежата? Толкова ли бързо забравихме времената, когато трите ни имена, заедно с телефонните ни номера и физическите ни адреси, се мъдреха в телефонните указатели? Ами публичните регистри? Нима получаването на спам по мрежата е по-сериозно нахлуване в личното ни пространство от това някой да ни телефонира или да ни открие на адреса ни в реалния, физическия свят? Проблемът в случая е не достъпността на данните, по които можем да бъдем идентифицирани, а че благодарение на технологиите тези данни бързо и лесно могат да бъдат обработвани машинно. И още нещо – тези данни не толкова служат за физическото ни идентифициране. Те могат да послужат и за предвиждане на нашето поведение. Вероятно и за симулирането му. Потребителско поведение? Поведение на граждани? Човешко поведение? Поне това е претенцията на разработчиците на всевъзможни аналитични платформи и приложения за социалните мрежи и, да, анализ на потребителското поведение. Тези разработчици и тяхното не особено прозрачно партньорство със собствениците на социални мрежи, според мен, би следвало да са предмет на интереса на мрежовите активисти, а не на такива като потребителя Mertem от Gigbucks. И е редно да се запитаме колко далеч могат да стигнат подобни разработки в прикачването на етикети към нашите виртуални същности? Дали усиленото търсене на корелации между поведението ни и данните за потребителските ни вкусове, пола, цвета на кожата, вероизповеданието и нацията не би довело до етикетирането ни като опасни за обществото по подразбиране, например?
Обвиненията и скандалите около начина, по който социалните мрежи, в частност Facebook, третират личните ни данни едва ли ще секнат лесно и бързо. Междувременно, тези същите наводнени от спам социални мрежи вършат нелоша работа на американските граждани, попаднали в обхвата на свирепия ураган Сaнди. Facebook се е превърнал в национален бюлетин по бедствието. А виралните анализатори, гълтащи огромни средства на инвестиращите в тях компании, ползват напредъка на технологиите, за да регистрират, че най-ползваните думи напоследък в мрежите били „power”, “made it” и “safe” („мощност”, „успяхме” в „безопасност”). Най-често срещаното изречение пък е “We are Ok” („Добре сме!”), представете си!