Дебатът около глобалната регулация на интернет периодически се изостря. Напоследък има нов повод за това – Обединените нации и по-точно техният специализиран орган, Международният съюз по далекосъобщенията (International Telecommunication Union или ITU), започва подготовката си за предстоящата през декември Световна конференция по международни далекосъобщения (WCIT) в Дубай. На нея особено активни по въпросите на регулацията се очаква да бъдат Русия и Китай. Засега това са само догадки заради обичайната непрозрачност, при която се води този дебат, но вероятността ITU и в частност Русия и Китай да извоюват контрол над някаква част от киберпространството тревожи IT средите в САЩ дотолкова, че предизвиква някакво консолидиране в иначе разнопосочните им политики.
Всъщност, 2012 година започна и продължава под тревожния знак на регулационните мерки, които тъкмо САЩ предприеха в глобален мащаб (ACTA, PIPA, SOPA, TPP), и то при почти пълно отсъствие на прозрачност и дебат. А подозренията към САЩ и техните глобални амбиции не са от вчера. Немалко възражения досега е будил дори само фактът, че управлението на системата от имена на домейни и свързаността на милиардите компютри по света е съсредоточено в ръцете на една-единствена, обвързана с американското правителство, частна корпорация – ICANN.
САЩ на Клинтън, които формулираха през 90-те либералната, пазарно-ориентирана визия за интернет, обаче, няма нищо общо със САЩ на Буш и Обама, чиито администрации, макар да не спират да говорят за „интернет-свободи”, се месят все по-брутално в законодателствата на суверенни държави. Трудно в днешни дни светът би привидял в американските визии за бъдещето на интернет алтернатива на разпокъсана от забрани, балканизирана мрежа в източен стил, в която перспективният и обещаващ облаков компютинг е технологията, която първа ще се окаже невъзможна.
Така че, основният проблем на интернет напоследък не са нито САЩ, нито ООН. Проблемът е, че дебатът, който уж се води изцяло в парадигмата на т.нар. multistakeholderism (договаряне между множество заинтересовани страни), наследен от Клинтъновата администрация, практически не води наникъде. Един хубав анализ във Forbes тия дни посочи причините. Първо, защото договарянето може да е единствено процес, а не доктрина. И второ, много от тези уж договарящи се в полза на свободите и против регулацията страни, всъщност я подкрепят с всяко свое действие. Многостранното договаряне, приемано по подразбиране като гаранция за гражданските свободи, не може да гарантира нищо на редовите граждани. Защо? Защото е непоследователно. А е непоследователно, защото преследва несъстоятелни цели. Егоистичните, частни интереси на една или друга страна в спора за свободите в мрежата не може да гарантират никому нищо, нито да послужат за център в тоталността на една нова ценностна система, около която да продължи да се развива и изгражда интернет. Колкото и левичарски да звучи това, нека просто се замислим върху фактите: всяка що-годе по-значима политическа сила иска влияние над начина, по който мрежата действа. Такива са и САЩ, и Китай, и Русия. Някои правителства пък са просто обзети от желание да опазят господстващия в тях режим. Други действащи лица на тази сцена са чисто печалбарски настроени. Трети са обсебени от проблеми, като език на омразата, неприемливо съдържание и детска безопасност. Четвърти настояват за глобална „хармонизация” и регулация на мрежата главно с мотив лична неприкосновеност и опазване на интелектуалната собственост. Уж всички те са за демонополизация на интернет, но сблъсъците им в близък порядък водят единствено и само до някаква глобална шизофрения, която накрая ще катализира инсталирането на правителствен контрол във всяка една жива клетка в мрежата и ще доведе до окончателната загуба на свобода.
Тези страховете засега може и да изглеждат преувеличени заради техническата невъзможност (поне на този етап) да бъде поета някаква доминация над интернет. Интернет инфраструктурата е все още прекалено децентрализирана, но докога ще е така? Ами ако новата инфраструктура тихомълком вече се изгражда и е въпрос на време да бъдем поставени пред свършения факт?