Министерският съвет се вслуша в гласа народен и спря процедурата по присъединяването на страната ни към АCTA, но дискусията около злополучното споразумение като че ли тепърва набира скорост у нас. Съвсем не става дума за обичайните водевилни изпълнения на изпълнителната власт с прехвърлянията на вината от една политическа сила на друга, а за началото на сериозен дебат по темата за авторското право. Макар и закъсняла и, нека си го кажем, ялова, състоялата се на 14 февруари в УНСС кръгла маса „за и против АСТА” е тъкмо такова начало. Според участвалия в нея експерт по авторско право Емил Георгиев, дискусията е протекла в тона на обясняване на отдавна вече обясненото и в отказ от категорично изказване на позиция относно съглашението от страна на участвалите в нея юристи. И все пак, по-добре късно, отколкото никога; и по-добре плахо, отколкото никак, важното е да е на ниво. Не по-малко важно е заплахата, която крие АСТА за свободите и дори суверенитета ни, да бъде доведена до вниманието на огромната маса граждани. Медиите се попрестараха в това отношение, друг е въпросът доколко адекватно обговориха АСТА. Но докато едни продължават да спорят кой доколко е легитимен да подхваща тази голяма тема и колко място в медиите му се полага, а пък други спорят АСТА война на големите правоносители срещу големите от web 2.0 ли е или пък е война на големите срещу малките изобщо, трети се концентрират върху самото обезпредметяване на проблема на технологично ниво. В случая е важно да се каже: технологиите, гарантиращи ни свободата и неприкосновеността в мрежата, не са противозаконни, тъкмо обратното – АСТА е това, което е в противоречие дори с конституцията на страната, която го лансира, САЩ. Защото все още в Хартата на основните човешки права на Европейския съюз се съдържа член, гласящ: „Всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения.” И защото все още за нарушаване на тази тайна се изисква разрешение на съдебната власт.
Духът на интернет явно окончателно напуска американската си бутилка и жадува най-сетне да се отърси от греховната си връзка с Националната агенция по сигурността на САЩ (NSA). Защото, ако в дните на студената война NSA и по-точно групата, създадена специално да се занимава с прихващане и декодиране на чуждоземни сигнали, са били държавна тайна, то днес тъкмо благодарение на интернет цял свят знае името Форт Мийд и какво се намира там. Светът също така отдавна е наясно и че от самото начало на популяризирането и комерсиализирането на интернет „NSA настоява търговците на софтуер да удостоверят, че всеки техен тежко криптиран продукт притежава и пролука, през която държавата да бърника в данните.” И че ако „търговците не осигурят тази възможност, рискуват да изгубят привилегиите за износ”.
Какъв е отговорът на днешните технологии на това положение на нещата?
Отговорът, естествено, е криптографски.
Най-обичайното и масово разпространено в съвременната мрежа средство е сигурният протокол за трансфер на хипертекст (HTTPS), който е проектиран така, че да осигурява едностранна идентификация в процеса на трансфер, т.е. криптира трафика между нас и сървърите. Идентифицируеми са сървърите, не и ние. Но това е най-ниското ниво на защита. За по-голяма сигурност на комуникациите ползувателите на Linux, например, ползват шифроващия инструмент Pidgin OTR, други ползват Tor. Торентът от най-ново поколение Tribler пък изобщо вече не разчита на „нестабилни основи, като системата от имена на домейни, уеб сървъри или портали за търсене…”, защото „ резултатите от търсенето, които се появяват, когато потребителите въведат дадена ключова дума, не идват от централен индекс, а директно от другите потребители.”
За едни ужас, за други освобождение, криптоанархията, която се е задала, ще превърне интернет в един щастлив пчелен рой, в който никой не е в състояние да контролира и изнудва другия, но е с неограничени възможности да му помага. „Ужасно”, нали?