Кръстопът | Култура – Брой 1 (2749), 14 януари 2011

На 07.01 т.г. електронното списание за литература “Кръстопът” навърши 2 години… „Над 150 автори, над 100 представени книги, над 900 публикации, над 800 авторски текста“, споделя в юбилейния си постинг основателят му Валентин Дишев. Google пък показва недвусмислено, че това е най-посещаваното напоследък българско електронно списание за литература.
Що за проект е “Кръстопът”? Каква е анатомията му? Как функционират неговите рубрики, категории, директории? Дали пък това не са отделни проекти? “Кръстопът” е, преди всичко, едно доста сложно начинание: като замисъл, като цел, а в сравнение с другите литературни сайтове – и като изпълнение с тенденцията да се усложнява още повече. Това е мястото, където се срещат „световете“ „Глоси“, „DICTUM“, „Поречия“, „АРС“, които наистина са отделни проекти, всеки със своя собствена, но допълваща другите цел. Ще се опитам да обговоря три от тях: „Глоси“, „DICTUM“ и „Поречия“. „DICTUM“, например, е проект, пръв и единствен засега в българоезичната литературна мрежа, чиято цел е да представя авторите не само с текстовете им, но и с лицата и гласовете им. И, изхождайки от предимствата на съвременните технологии, да припомни този най-древен начин за въздействие върху публиката – живата реч. Напоследък сайтът успява да отразява още по-широк кръг от събития благодарение и на доброволните усилия на поетите Иван Димитров и Мирослав Христов. Това става в няколко ясно диференцирани категории: „Видеофакти“, „Аудиофакти“, „Rete litterarius“ (препратки към интересни аудио и видеофакти в мрежата), „Magister dixit“ (място, където да бъдат чути особено опитните и уважаваните), „Вестник“ (рубрика за новини), „Оптики“ (рубрика за гледни точки) и „Поречия“.
„Поречия“ не е просто директория на „DICTUM“, в която се складират някакви материали. Те очакват появата на достатъчно количество креативна енергия, която да ги извади на бял свят под формата на едно наистина иновативно списание – не само като съдържание, но и в чисто технологичен смисъл: възможност за семантичен „скок“ от една публикация към три други с цел генериране на допълнителен смисъл към вече готовото съдържание.
В мрежата литературата неизбежно съществува не само под формата на завършени произведения, но и като процес, затова логично около електронните сайтове се обособяват и творчески общности. Понякога това става под формата на (платени?) курсове по творческо писане, разнообразни манифактурки с претенция за налагане на „марки“ или просто изобилие от щедри, безплатни и най-вече любителски съвети към списувателите в сайта. „Кръстопът“ дължи появата си на творческата лаборатория на „Глоси„. „Това е място-убежище за хора, които преди три години и половина са решили да се „скрият“, за да работят, общуват, обсъждат текстовете си и да коментират четивата си далеч от агресивната посредственост в сайтовете за самопубликуване. Принципът на участие в „ГЛОСИ“ е, че се пише само под собствено име, публикува се без модераторска намеса след регистрация, а регистрацията става единствено по покана от поддържащия сайта или от друг член, пред които се носи отговорност за действията. В момента „Глоси“ е сякаш в период на уморено оцеляване, изправен както пред естествената цикличност на спадове и възходи, присъща на всички реализирани до момента подобни проекти, така и пред по-систематичните усилия на част от авторите му да проектират собствената си идентичност на писатели извън него. Сравнително успешни за някои, без видим резултат за други.
Защитаването на собствената идентичност, започвайки от мрежата, е трудно нещо и причините за провала не винаги са субективни. Една от тях е, че ако споделената от добра воля креативност в мрежата не намери веднага достатъчно взаимност и чуваемост, тя скоро може да бъде дублирана от страна на други, не толкова креативни, но по-случили на публичност субекти, които да „наложат марката“, да си присвоят, подменят и профанизират ценни и обновяващи литературата ни дискурси.
Чуваемостта на „Кръстопът“ е забележително добра, а оттам и потенциалът му на място, където перманентно неслучващият се у нас литературен процес, а напоследък и подмяната му с долнопробен „пиар“ и маркетинг, най-сетне би могъл да започне да се случва.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.