Разговор с Райна Маркова около романа Безподобните (Райна Маркова и Юлий Давидов, Безподобните, Пд: Летера, 2011)
– Темата за бунта не е нова за вас, но защо точно сега се обръщате към темата за колективната свобода? Дали защото идентифицирате изоморфизъм и съучастие в създаването на безалтернативен свят между тоталитарния комунизъм и фундаменталисткия капитализъм?
– Не е „точно сега“. Винаги, у всеки един не вписващ се „в колектива“ мой герой, има солидна доза тяга към другите, която обаче остава незадоволена. Но докато във „Фани” това бе на ниво „колективно безсъзнателно”, в „Безподобните” имаме индивидуалния опит на двама обръгнали в преструвките си циници, единият приобщен към света на другите чрез корпоративната среда, а другият – чрез различни психиатрични институции, без при това да престанат да съзнават бутафорността на тази своя приобщеност. Защото приобщеността е невъзможна между стените на затвор, където всички пребивават по принуда. Дали корпорация или лудница, дали капитализъм или „соц”, вече няма значение. Има тотално размиване на идентичности, а като няма идентичност – няма и опорна точка за съпротивата. Има безизходица.
– Слупер се подиграва с цялата парадигма за намаляване на човешкото страдание, а Уника флиртува с и подрива конвенционалността. Слупер сякаш вече се упражнява в своя разпад извън реда на нещата, а Уника по-скоро се самоубива в свят, за който няма външно. При първия – обща парализа и невъзможна трансценденция, при втората – забързване на синдромите и примирена иманентност. Какво свързва тези два свята?
– Противоположността ги свързва. Слупер е убеден креационист, а Уника, която я избива на спонтанен дарвинизъм и безбожност, се явява, по силата на някаква ирония, в ролята на творящо виртуални светове божество, в които по алхимична традиция няма вакуум, няма прекъснатост, няма атоми, само чисти качества. Тя може и да обитава света на тъмата, но е източник на иманентна светлина.
– Героите ви живеят в привидно различните светове на програмирането и фармацевтиката. Тези два атомизирани свята кулминират в маркетинга и биополитическия контрол не просто над популацията, а над самата „реалност“. Но сякаш няма алтернатива извън технологията на маркетинга, тъй като тя е завладяла териториите и на лъжата, и на истината.
– Машинните езици и виртуалната реалност са канибализирали реалността, също както парите са канибализирали света на ценностите. Вече го няма утопичното „вън“. Утопиите са вече ендо-утопии, но това на Фани/Уника тепърва й предстои да открие. В ”Безподобните” героите ми не се и надяват на висини, а просто търсят опипом дъно, от което да се оттласнат. И двамата действат конвулсивно, а не водени от някакви категорически императиви.
– Още Дельоз и Гатари бяха предложили да не ограничаваме развитието на капитализма, а да го ускорим (т.нар. акселерационизъм) и така да помогнем за неговото самоунищожение. Тази тактика, обаче, предпоставя, че „един друг свят е възможен“, без да го посочва. „Безподобните” по-скоро не предлага разказ за алтернативата. Къде е освободителният потенциал вътре в безалтернативния свят, в свят, за който няма външно?
– Вече се видя по света до какво води ускорението (в обмена на информация). До апокалипсис. Всъщност, той тепърва почва.Задачата ми в този роман беше да опиша предчувствието за надвиснала катастрофа над крайно декоративния и комфортен, заобиколен от изкуственост, декадентски живот в стил „technobelle epoque” на героинята ми, в който котките са метафора на тихо промъкващата се като инфекция (или лудост) криза. Обезболеният пък до степен деперсонализация Слупер е другото въплъщение на търсене на изкуствен комфорт на ръба на ускорението и неизбежния колапс.
– Героите в „Безподобните” не достигат до състоянието на разнебитеност на света като последица на акселерационизма, а са негови носители. Ето затова човек остава с усещането, че можем единствено да изповръщаме несмилаемата реалност и с това самите ние да се превърнем във фабрики за отчуждение.
– Те не са фабрики за възпроизводство на отчуждение. Те по-скоро се опитват да го доведат до крайност при себе си, ако и да изглеждат на пръв поглед готови да се идентифицират с болестта си, с притежанията си, с меланхолията си. И да започнат да изповядват някоя модна офис религия.
– Тезата, че е по-лесно да си представяш края на света, отколкото края на капитализма, е знак за слабост на въображението. Самият свят на литературата прави същото, което и „баналността на либералната демокрация: като толерира всичко, като инкорпорира всичко, нашата политическа система не позволява нищо“ (Ларс Айър). Смятате ли, че акселерационизмът при капитализма ще произведе ново социално въображемо?
– Въображението ми по-скоро подсказва, че акселерационизмът ще предизвика невъобразима катастрофа. Колкото до литературата… Може и да е бавно и буржоазно занимание, но я предпочитам пред безсилието да покажеш компетентност или умения, прикривайки се под… как беше терминът? „NGO art“? НПО изкуство. Май е на Матео Паскуинели този термин… Точно това наплодило се „НПО изкуство” паразитира върху социалната несправедливост и си е ОК с нея. Именно то „санира” несправедливостта и реалния конфликт, не литературата. Литературата е отровителство, не саниране. И често остава невъзнаградена. А да се е чуло някой НПО артист да се е отказал от гранта си? Те от това си живеят.
– Мълчанието е „акт на преданост към съществуването“, „тъгата е контрареволюционна“, а желанието е „симптом на приближаваща болест“. Дали не подсказвате, че, всъщност, социалният човек е човекът на апокалипсиса?
– Желанието като „симптом на приближаваща болест“ се появява у героинята ми в чисто сексуален смисъл. Тя се чувства парализирана от либидото си, с което се бори. При нея го има Фройдовото „Желая, следователно съществувам.” Но в стремежа си да симулира несъществуване и да мимикрира в „посредствеността на битието“ в началото на романа, в последните страници тя се оказва напълно извлечена от тази зона на комфорт и изобличена от либидото си, таланта си, рушителността си. Тя е ангел на Апокалипсиса, тя е Angelus Novus на Клее.
– Някъде към края на романа четем: „Подобията се преумножаваха“. Дори и безподобните са „скрили от самите себе си факта, че не са оригинални“. Ако приемем, че битката за оригиналността е свършила, то каква е битката на безподобните и нейната цел?
– Става въпрос за идентичност. За автентичност. Това е велика сила, но не винаги носи комфорт на притежателите си, защото трябва да се отстоява, а в днешно време това е небивал лукс. В днешно време май трябва да се задоволим с това, което „конвейерът на Бокановски” (по Хъксли) ни позволява. Ненапразно Уника се опасява, че експериментът на Бокановски се е състоял и тя е негов плод. И макар така да се е случило, че производственият процес е „дал фира” в нейния случай и по грешка притежава повече потенциал от предвиденото, тя не може да го реализира в тази среда. Защото е сама. Защото липсва Другият. Другият в чисто Лаканов смисъл, който „да те потвърди”.
– Изглежда, все още не сме приключили с темата за бунта на индивида срещу колектива?
– Героите ми притежават автентичност, доколкото са я добили в акта на някаква съпротива. Постмодернизмът може и да поощрява примирението, но животът не е спрял да се случва, а оттам и страданието. Героите ми, колкото и примирени да изглеждат на моменти, не могат да се вместят в зоната на относителен комфорт, който им е отредила системата или тясната общност, а отстояват тоталното, първично щастие да си сам, но част от нещо по-голямо, било това светът на болката. Болестта те приобщава, социализира, напъхва те в клиника, но болката те прави сам и гигантски като галактика. Автентичността, това е неизгубената връзка с Id-а – нещо все по-трудно за отстояване в тази колективна епоха, в която е невъзможно да си сам.
– Вие изразявате механизмите на биополитически контрол чрез т.нар. онтологическа полиция, която действа според ситуацията, а не според закона. Не отговаря ли някак справедливо тази пластичност на властта именно на постмодерната неавтентичност? Нова форма на паноптикума ли е онтологическата полиция и ако да, какво я отличава, според вас, от него?
– Паноптикумът ни държи в плен благодарение на нашата всенаблюдаемост, а онтологическата полиция ни пресява през микроситото на някакви „списъци от неща“. Не знам дали могат да бъдат сравнявани, но със сигурност могат да бъдат комбинирани в някаква много „микро” и много пластична власт.
– Говорите така, сякаш биополитиката няма особена връзка с романа.
– Какво повече от това да кажа, че тялото и bios-ът, тази последна територия на битката за идентичността, ерозира? Но и по този въпрос споделям гледната точка на споменатия Паскуинели. Точно той говори за „колонизацията на всеки аспект на този наш bios от credit line…” Финансиализирането (и виртуализирането) на bios-а, като се почне от здравните ни застраховки и се свърши със CV-то – това си е канибализъм. При все, че „врагът” е изчезнал. Имаме размиване на архетипите капитализъм-комунизъм, комунизация на капитала“, дигитален колективизъм… Имаме „молекулярна имплозия“ в арта, образованието, политиката и труда, заличаване на границите помежду им, но не и на идентичностите в чисто биологичен смисъл. Те продължават все още да съществуват. Но все по-застрашени. Което ги прави и по-агресивни. Биометриката, която става все по-мейнстрийм и която все повече ни прави предмет сред предметите, е достатъчно точен пример.
– Социалната алтернативност, предлагана от различни социални движения днес, преживява редица поражения – особено на терена на различието и разнообразието, така ценен от капитализма. Политическият преход от групова идентификация към стокова индивидуализация и свръхпроизводството на различие води до неговото обедняване.
– „Вода във водата“ беше израз, с който в „Теория на религията” Батай описва щастливото първично състояние на иманентност на животното в неговата естествена среда. Това какво общо има със съвременния капитализъм и безчислеността на копията, произвеждани от неговия конвейер? Опитваме се все още да го противопоставяме на комунизма, който пък проповядваше не само равенство, но и еднаквост между индивидите, но установяваме в крайна сметка, че разлика няма. Образът на еднаквите котки, еднаквите копия Мерилин Монро, децата с еднакви пионерски униформи и еднаквите спартанци във фантазмите на Уника показва ясно, че тъждеството между индивидите не води до братство, равенство и любов. Точно обратното!
– В една от тезите си за литературата Корстен казва, че „в основата си настоящата и предстоящата политическа битка не е въпрос на съдържание. Нуждаем се от това да защитим, насърчим и използваме, първо и преди всичко, способността на литературата да казва „всичко”. Това е много повече от фетиша на разнообразието, имайки предвид, че ‚да казваш всичко” означава несъответствие (съвпадението на несъвместими светове)“. Как се съотнасяте към тази теза?
– Описаното в памфлета на Франс-Вилем Корстен до голяма степен е и описаното в „Безподобните”. Ценя „фармацевтичните” свойства на писаното слово, които са и отровителски, и целебни в едно и също време, но никога не водят до пасивност и резистентност. Писаното слово не е „НПО-арт”. То създава напрежение между реалността и виртуалността с качеството си да не изчезва в нищото, а да остава.
– Вие маркирате като подобни текущите социални борби и загатвате за взаимното им производство през едни и същи структури на властта.
– Алтернативата би дошла не от безкрайното възпроизвеждане на вече лишени от основание и движеща сила конфликти. Каквито са разните избуяли фундаментализми и уж противопоставящите им се „анти“. Предстои качествена промяна и тя ще дойде с технологиите. Технологиите очертават новия фронт за съпротива, а не тези изкуствено поддържани идентичности. Какъв е смисълът, например, огромни групи хора да се идентифицират като „пролетариат“, след като с труда в наше време са се случили толкова неща? Или пък – какъв е смисълът да се идентифицираме етнически, след като повечето от нас са етнически „нечисти“?
– Води ли съучастничеството между привидно различни социални строеве до парализа на въображението извън света на фикцията? Изправени ли сме пред стъпката, деляща „царството на относителния разум“ от „произвола“?
– Съучастничество? А защо не взаимно просмукване и подяждане? Може би води до чувство, както казах, на политическа безизходица, но и то е до време. Хаосът предстои.
Разговора води Станимир Панайотов