Преди да е станало съвсем неотложно да се пише отново за Wikileaks, за съдбата на Асанж и Брадли Манинг, за web 3.0 и революциите в мрежите, бързам да обговоря едно явление, влязло относително късно в полезрението на мрежовите наблюдатели, но доста важно – Demand Media, Inc.
DM е компания, създадена през 2006 г. от инвеститора Шон Коло и бившия шеф на MySpace и иноватор в областта на социалните мрежи Ричард Розенблат. Тя преди всичко е забележителна с това, че e типичната, базирана на потребностите на аудиторията, автоматизирана „ферма за съдържание“. При това огромна. За целта компанията ползва специален алгоритъм, който обработва данните от търсачките, рекламните оферти в мрежата и прогнозите за възвращаемостта на инвестициите и извлича от тази суровина теми с висок рекламен потенциал. Генерирането на съдържание започва с генериране на заглавия по тези теми. После заглавията се разпределят между множество автори на свободна практика, наети от DM, като те в определен срок са длъжни да изпълнят поръчката според изискванията. След това статиите или видеоклиповете минават през редактор и, приведени в окончателен вид, биват приети или отхвърлени. Произведеният по тази технология „контент“ се нарича „курирано социално съдържание“ (Curated Social Content) и е хибрид от класическите, познати ни от старите медии като вестници и списания статии и генерираното по блогове и други места за самопубликуване потребителско съдържание. То се предлага, гарнирано с реклама в различни сайтове, собственост на медията (Cracked.com, eHow, GolfLink.com, Livestrong.com, Mania.com, Trails.com), но в интерес на истината, от него има в изобилие и на други места в мрежата, в YouTube например.
Какво точно оправдава авторите и дистрибуторите на подобно „творчество“? Очевидно не е излишъкът от вдъхновение и талант. Има една маркетингова стратегия, обаче, основана на така наречената „теория за дългата опашка“, според която, чисто статистически погледнато, печалбата от продажбата на голям брой стоки в малък тираж е далеч по-малко рискова и често надвишава тази от продажбата на малко на брой популярни стоки в голям тираж. В случая с DM ролята на многото на брой „уникални“ стоки се изпълнява от огромното количество долнокачествен контент, сътворен от никому неизвестни, ниско платени автори, които обаче са тъй многобройни, че няма начин потребителят да не се натъкне на тях в мрежата, дори да е специалист в избягването на спама. Става дума за текстове и видеа на теми, вариращи от начини за бързо отслабване до това „как да си намерим работа“. На това диверсифициране на безсъдържателността и безидейността DM разчита не само за привличане, но и за задържане на посетителите.
За всичкото време, през което съществува Demand Media Inc., никога не е била на печалба, но това не пречи акциите й да се котират високо. Намират се, обаче, и немалко критици на нейния бизнесмодел и последиците от него за еволюцията на мрежата. Основният аргумент против е, че диверсификацията за сметка на задълбочеността и смислеността на съдържанието води, меко казано, до посредственост. В мрежата на DM дори й се носи славата на „крал на посредствеността“.
И наистина, къде е логиката да се инвестират 100 милиона долара в огромен брой посредствени драскачи, вместо в малко на брой, но качествени? Тази тактика може и да предпази за известно време DM от изпадане от полезрението на огромната й аудитория, но говори лошо за компанията в дългосрочен план. Все пак, това бездарно, но пък „курирано съдържание“ е напълно безполезно и единствената му функция е не да информира, а към него да бъде прикачена някаква реклама. Не всички могат да са Лорънс Бъфет и да правят красиво бизнес, но все пак ефектът, който имат огромните разливи от посредственост (иде реч за цифри от порядъка на 100 000 заглавия дневно) върху мрежовата „екосистема“, не може да бъде пренебрегван.
Дали пък Demand Media не е поредния балон? – питат с основание във Wired.
А в New York Times наблюдателят Дейвид Кар се опитва да преодолее иронията и да погледне безпристрастно в бъдещето: може би оттук нататък добра журналистика ще се прави все по-рядко и само за тези, които могат да я оценят, а съответно и платят.