Преди отново да се потопим в дигиталния ад на глобалното cyber-бъдеще, предлагам да обърнем внимание на нещо локално и бих казала – дори забавно. То си е такова, нищо, че по празниците за пореден път разплака литераторите и накара литераторките да загорят манджите. Сигурно вече се досещате: тази седмица мрежа/паяжина ще е посветена на анонимния литературен критик (или ако щете: касапин, палач, полицай, мъчител на поетични души) Рада Барутска, чиято рубрика „Ламцадрица“ в електронното списание „Пеат некогаш“ се чака с ужас и трепет всеки сезон.
Критиката на Барутска, жестока според едни, поизбледняла от ударното начало през 2013 според други, несъмнено заслужава внимание и като форма, и като съдържание. Това, на което мрежа/паяжина ще обърне внимание обаче, е анонимността на Барутска. Причините за това са две: първо, защото анонимността е основният довод за омаловажаването на критиката му/й, и второ, заради забавния факт, че най-силно негодуват срещу анонимността на Барутска тъкмо тези, които преди 9 години мрежа/паяжина увековечи с текста Дигиталният анонист. Тези същите, които преди 9 години съвместяваха своето анонимно битие на читатели с публичното си амплоа на автори и критици и искаха да наказват за нарушаването на анонимността им, сега са изнервени, че не могат да идентифицират личността на Барутска.
Преди девет години писах, че анонимността има отношение към контрола, а не към упражняването на харизма, но трябва ли наистина Барутска да нарушава анонимността си, за да бъде взето насериозно писаното от нея и да упражни влияние?
Независимо дали си го е поставил/а за цел, Барутска упражнява влияние и това влияние изобщо не може да бъде наречено злотворно. Може би изглежда злотворно само на търговците и цензорите, но те не ни интересуват. И така, след като Барутска върши работата си на критик дори анонимно, защо трябва да бъде разкривана самоличността си? А, да! За „да си поговорят с нея“ колегите й. Защото очевидно Барутска е професионален критик. А защо да си говорят колегите й с нея? Заради мъчителното подозрение, че тя/той ходи по същите литературни премиери, панаири, четения, форуми, фестивали, поздравява „жертвите“ си и сигурно им се усмихва любезно, а после издевателства над тях в „Ламцадрица“? Може би Барутска е колега от Университета? Може би гради научна кариера? Може би Барутска все пак е важна и е важно да й се предложи „сделка“? Но нали първо трябва да разкрие самоличността си!
Може пък и да не е важен/важна от гледна точка на това „кой на кого какъв е“, но как да я накараме да изчезне, след като не можем да установим коя е?
Как да му съставим психопрофил и да го стигматизираме? (Нещо, което ми направи огромно впечатление, например, е желанието да бъде изобличена Барутска като социопат, който нарочно лъже публиката, че работи в офис, сиреч, има колеги, способна е на колегиалност и човешко общуване.)
Как да санкционираме, вкараме в черен списък, лишим от възможност за подкрепа (грант, награда, публикация, научна титла, медийно внимание и дори положителен отзив в блог) някой, който така се е покрил?
Прекалено в стила на едни други времена, нали, само дето сега не идеологиите са на мода, а комерсът. От тази гледна точка, разликата между анонимността на „читателите“ от контекст и Барутска е съществена – анонистите имаха за цел да дублират, коригират и дори подменят спонтанността на читателските реакции в интернет в порива си да налагат „правилните“ имена на пазара, та в този смисъл амбицията им бе донякъде комерсиална. Анонимната критика на Барутска пък от своя страна няма никакви комерсиални цели. Тя си е естетическа. Количеството долнопробна графоманска продукция у нас в момента е непосилно; медийното присъствие на графомани – вездесъщо; на този фон дори и средна ръка автори започват да звучат като кандидати за „Нобел“ и всичко това е много досадно. Ето защо Барутска е важна.
Като се замислим, тя дори е весела и свежа. Далеч по-весела и свежа, отколкото, примерно, някой мрачен негодник, който би тръгнал да се занимава с обвързаностите на литературните ни среди с политическите и финансови кръгове…