Дигитален сюрреализъм | Култура – Брой 33 (3000), 14 октомври 2016

Наскоро се разходих из землището Хеърууд. Посетих църквата му „Вси светии”, строена през XII век, посетих едноименната крепост, разгледах замъка Готорп Хол. Насладих се на градините и изобщо на околността. Влязох дори в постройки, които отдавна ги няма. Направих всичко това виртуално благодарение на срещата на 3D технологиите с прашните архиви, съхранили през вековете работни скици и изящни изображения на същите тези сгради. Докато траеше виртуалната ми разходка, мина ми през ум, че дори скиците и картините да са били под неподходящ ъгъл, с неправилна перспектива, неточни и непълни, а това да е направило изчисленията на истинските параметри на обектите трудни, нищо от дигиталните им възстановки и интерпретации не е накърнило физическите останки с груба и некомпетентна намеса, нито е похарчило и пенс в повече на британските данъкоплатци за изграждането им „до зъбер”, както това се случва у нас благодарение на делириума на един историк. Така, ако един ден реша да посетя Хеърууд като турист, знам, че няма да попадна в диснифицирана версия на средновековието или в реалност, преизградена наново така, че да има о какво да се опре британското чувство за минало величие. Явно тамошните тръстове за опазване на културно-историческото наследство и академични институции не изпълняват подобни задачи.
Но, да не се отклонявам! Думата ми бе за срещата на дигиталните технологии с артефактите от миналото. Тази среща предоставя много по-богати възможности от триизмерни възстановки на крепости. Най-интересно е в областта на писмените паметници.
Тези от нас, чиято работа е свързана с документи, знаят какво улеснение е един цифров архив, чието съдържание може да бъде претърсвано и анализирано бързо и ефективно. Но я си представете, че документите, с които работите, са хартиени. Дори да са приведени в цифров вид (скенирани), претърсването им е възможно благодарение на една конкретна технология, позната като оптично разпознаване на символи (optical character recognition, OCR). OCR е често срещан метод на запис на печатни текстове с цел оптимизиране на работата с тях – съхраняването им в компактни архиви, достъпни онлайн, използваеми за компютърни програми като автоматизиран превод или конвертиране от текст към говор за нуждите на незрящите. Какво обаче знаем за OCR? Технологията винаги остава на заден план в полето от интереси на тези, които я ползват. Ако и да е относително лесно да си представим разпознаването на печатни шрифтове, как това се постига при по-сложни записи, нотните например? Може да се каже, че OCR технологията се справя с нотациите, като буквално преобръща наопаки процеса на създаване им. Композиторът в миналото обичайно е започвал нотирането с разполагане на главичките на нотите по петолинието, после е добавял шийките, а после флагчетата, лигатурите и, ако е нужно, допълнителните линии, различните знаци за алтерация, артикулация, мелизмите и всичко останало. Иначе казано, той е разбивал сложните символи на по-прости в чисто графически смисъл, за да улесни сам себе си. Същото прави и OCR технологията – сегментира на по-прости съставки, класифицира, репрезентира, навигира из бази данни, търси аналози.
Още по-сложен е процесът при четене на стари нотации, които, освен нотен запис, съдържат и текст, а тъй като композиторът, освен поет и музикант, често е бил и художник, той е украсявал нотния запис с изображения, сложни символи, плетеници, оклузии, които нямат нищо общо с нотните стандарти. В такива случаи е важно да се възпроизведе и точното местоположение на изображението във файла. OCR технологията се справя и с тази задача. Сляпата машина успява да направи разбор на подобни сложни документи и да добави към тях купища допълнителна мета-информация. Това – с единствената цел да направи работата на изследователите ефективна дори при физическата отдалеченост и недостъпност на архива.
Нужно ли е да знаем за OCR повече, за да я ползваме в изследователската си работа? Може би да, защото флуидизирането на физическия ни свят, флуидизирането дори на миналото ни (благодарение на цифровите технологии) води до неясно бъдеще. То е не само в извличане на неподозирани доскоро познания и стойност, но и във фини трансформации и възможности за подмяна, за каквито все още не сме готови.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.