Един манифест | Култура – Брой 3 (2970), 29 януари 2016

Наскоро имах повод да се върна десетина години назад към времена, когато www беше друга, проблемите в нея бяха други и мрежа/паяжина все още не съществуваше. Поводът: хакерският манифест наавстралийския философ, хактивист, ситуационист и писател Макензи Уарк, който видя бял свят на български благодарение на Станимир Панайотов и Колектива за обществени интервенции в самия край на 2015. Със Станимир Панайотов открихме Манифеста в годината на неговото написване, 2004-та, която бе забележителна с това, че насред глобалния разцвет на web2.0 у нас тепърва започваше да се говори за авторски права и творчески индустрии и то по много примитивен и ограничаващ начин. Тогава, като пишещи, бе невъзможно да не се запитаме какво следва от тази новопоявила се илюзия за свобода? Какви ще са оттук нататък механизмите на репрезентация и конструирането на смисли в тази уж отворена и приятелска медия? Web2.0 бе точно толкова проприетарна, колкото и старата медия, имаше го обаче любопитството и очакването новите термини, като „векторалистка класа“, „икономика на вниманието“, „абстрахиране“, които Уарк беше въвел с манифеста си, да направят навигирането в непознати води по-малко опасно.
В манифеста например има един тезис, който обяснява „абстрахирането“: „да абстрахираш, значи да конструираш равнина, върху която иначе различни и несвързани неща могат да бъдат положени в множество отношения“.
Този тезис веднага отпраща към въпроси като: кой и как определя равнината (контекста), в който тези несвързани неща се оказват свързани? Кой притежава смисъла? И ако векторът, в който нематериалните информационни активи се превръщат в стока, са нечия собственост, то възможно ли е изобщо да се говори за свобода или само за още по-изтънчен контрол?
Междувременно, в света на технологиите се случи нова смяна на парадигмата – днес вече никой не говори за данни, говори се за големи данни и за метаданни…За тях става дума в интервюто с Уарк, приложено в края на книгата. 10 години след Манифеста той признава: „векторалистката класа разчита много на модел, при който всички ние работим за нея безплатно.“ Това е всекидневното, активно „тагване“, „лайкване“, оценяване, коментиране, за да може накрая собственикът на вектора/услугата/приложението да пожъне резултата от нашето внимание, координатите ни, информацията за машините ни и да ги продаде на рекламодателите. „Това не е същото като при икономиката на дара“, подчертава Уарк.
Това е извличане на „принадена информация“, несравнимо и количествено, и качествено с общите блага [commons], които споделяме в мрежата. Така че, заключителният извод е: „ние спечелихме битката, а после загубихме войната.“
Това, което поне на мен ми липсва в книгата, е геополитическата компонента – инфраструктурите (векторите), по които информацията циркулира и се съхранява, се виртуализират, стават все по-еластични и трудни за териториализиране в рамките на ясна юрисдикция, но съвсем не и лишени от частнособственическия си характер. И така е от 60-те насам!
Та като споменах „частнособственически“ – в книгата, покрай бунта срещу пазарния тоталитаризъм, ми липсва и мнението на Уарк за другатаформа на власт – държавния бюрократизъм и, съответно, какво произлиза от сблъсъка на тези две версии на стоковата форма на информацията – пазарната и държавната.
В интервюто, например, има такъв един въпрос към Уарк: „Дали днешните хакерски пространства са инкубатори за нова политика или нови бизнеси? Дали настоящото поколение хакери вижда някаква разлика? Дали моделът на хакатоните и на бърникането в приложения [appjam] действително работи… ?“
Отговорът на Уарк бяга „по тъча“ с пример за Съветския съюз и тежката администрация, която е вършела известно време работа по организирането на нещата, но после е започнала да спира стихийността на креативността. Това, което е притеснително покрай личните ми впечатления от хакатоните и прочее стихийни и креативни симулации на гражданска активност у нас, е, че те си работят съвсем съгласувано с държавата и корпоративния капитализъм, но ад хок, на дребно и без ясна стратегия, освен ако не я съзрем закодирана в приоритетните оси на всички европрограми под термини, като „добро управление“ и „социални партньорства“.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.