Електоралната машина | Култура – Брой 41 (3008), 09 декември 2016

Светът напоследък е нажежен от изборни страсти и, разбира се, това се вижда най-добре в мрежата. Днес (4.12.2016) референдумът за конституционна реформа в Италия се коментира оживено дори у нас (поне ако съдя по собственото си обкръжение); и сякаш въпросът как италианците ще се справят чисто процедурно с нещата вълнува толкова, колкото и резултатът.
В Австрия също текат избори и отново, покрай чисто политическите прения около кандидатите, гръмко отеква опасението, че в днешно време трудно могат да се проведат избори в деформиращия натиск на манипулациите в мрежите и масивната дезинформация.
В австрийския „Дер Щандард„, например, са се загрижили за начина, по който се информира електоратът относно кандидат-президентите, а именно, че това става главно през Facebook и то силно филтрирано, според предпочитанията към един или друг политик. Така всеки избира приятелите си, групата, към която да принадлежи, и медията, която да следи, според комфорта, който му осигуряват, а не воден от стремежа към информираност, критично мислене и установяване на истината. С други думи, всеки започва да живее в своя собствена тунелна реалност (информационен балон, остров, анклав, екосистема, ако предпочитате), в която кръгозорът е стеснен, а представата за действителността – все по-орязана и неадекватна. Сблъсъкът с реалния живот може да се окаже стряскащ накрая.
Така в САЩ много се оказаха шокирани от „неочакваната” победа на Тръмп. The New Yorker нарече това победа на „нишовия екстремизъм и ширещата се дезинформация” и стовари най-големия дял от вината върху Facebook като най-широко разпространена и влиятелна социална мрежа. През последните седмици на кампаниите бил станал съвсем виден механизмът на дезинформацията – новинарският алгоритъм на Facebook показвал тези резултати, които смятал за интересни и релевантни, без да прави разлика между реални новини и невярна информация.
Washington Post пък публикуваха интервю с някой си Пол Хорнър, „импресариото на Facebook империята на фалшиви-новини“, който бил поел отговорността за това, че Тръмп се е озовал в Белия дом. „Неговите последователи не проверяват нищо – те вярват на всичко“, споделя Хорнър.
Даже тинк-танкът Pew Research Center вдигна мерника на Facebook. Широко се цитира тяхното изследване, според което 45% от населението ползва за основен информационен канал Facebook, който в това отношение е без конкуренция сред останалите социални мрежи. Така двадесетте най-ефектни предизборни лъжи са успели да ударят в земята двадесетте най-добри новинарски статии, а седемнадесет от тези, фалшивите, били в полза на кампанията на Тръмп.
Разбира се, обвиненията не оставиха Марк Цукерберг безмълвен. Той им посвети специален FB статус, който започва така:
Нашата цел е да дадем гласност на всеки. Ние дълбоко вярваме в хората. (…) Понякога хората ползват гласността, за да казват неща, които звучат грешно, или да подкрепят някого, с когото вие сте несъгласни.
Цукърбърг продължава с това, че повече от 99% от съдържанието на Facebook е автентично, а измамите, които съществуват, не са ограничени до един партиен възглед или дори до политиката. Това прави изключително малко вероятно измамите да са променили резултата от тези избори в една или друга посока.
Това звучи крайно неискрено, защото е известна ролята на Facebook като двигател на общественото мнение в рекламните стратегии. Защо да не е така и в предизборните? Вероятно всяка политическа сила би могла да ползва Facebook за същото, в което обвиняват сега Тръмп, но все пак има и нещо друго. Има го електоратът. Ако и да се появяват едва напоследък официални изследвания за опасността от ролята на парите в политическия процес и за това, как различните финансови механизми се намесват по време на кампаниите, обикновените потребители, тези същите електорални единици, без които все още някак си не могат да минат за легитимни ни едни избори, врат в (дез)информационния бульон, откак интерактивната web 2.0 съществува, и вече са успели да натрупат опит съвсем неофициално, без помощта на тинк-танковете, които сякаш се опитват да моделират и подложат на редизайн нещо толкова естествено като инстинкта за самосъхранение на обществата и индивидите.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.