На 25 март Ройтерс публикува една листовка, изобразяваща в manga-стил млади хора, напъхвани от двама маскирани в месомелачка с надпис ИДИЛ. Листовката бе дело на Пентагона и предназначена да бъде пускана над Сирия като част от психологическата война, която Пентагонът води срещу Ислямската държава. Листовката би трябвало да действа демотивиращо на младите хора, решили да се присъединят към редиците на ИДИЛ, доста неефективно, впрочем. Едва ли Вашингтон с неговите прехвалени анализатори не си дава сметка, че по света има достатъчно много отчаяни млади хора, които предпочитат риска, материално подплатен от ИДИЛ, и не на последно място, възможността да се идентифицират с някаква разпознаваема идеология пред съмнителната и доста посредствена перспектива, която бъдещето очертава пред тях. За слабата ефективност на тази психологическа война навярно има принос и двойствената роля на Вашингтон в събитията в региона – от една страна, да разхвърля анти–ИДИЛ листовки, а от друга страна – амуниции, които незнайно как попадат все в ръцете на врага, ИДИЛ, и саботират наземните опити на Сирия и Ирак да се справят с тази напаст вече трета година.
Американските тактици и стратези не може да не си дават сметка колко точно „влияят“ на наземната ситуация с пропагандата си.
Сега подобен сюжет се развива и в Украйна. Преди дни американската Долна камара с огромно мнозинство одобри резолюция в „подкрепа“ на Украйна под формата на оръжия. Видният конгресмен и член на Комисията по външна политика Елиът Енгел каза: “Хората в Украйна не се нуждаят от американски войници. Те просто се нуждаят от оръжия, за да се защитават. Те нямат тези оръжия. Ние ги имаме.” С което Енгел призна, че САЩ дори няма да си направят труда да воюват, за да завземат интересуващите ги територии, те просто са „специалисти” в разпалването на интриги и поддържане на идентичностни конфликти в тези територии.
Но понеже започнах с темата за психологическата война… Нямате ли напоследък чувството, че самите вие сте мишена на такава война? Колко пъти дневно попадате на новини за ИДИЛ, от които кръвта ви се смразява, и каква, мислите, е допустимата доза ужас и покруса, с която можете да се справите, преди изцяло да загубите чувствителност или да развиете психоза? Чувствате ли се информирани, докато гледате „пърформансите“ на Ислямска държава, щедро заливащи мрежата, или напротив – чувствате се интоксикирани до неадекватност, до безпомощност? Какво се случва с полетата ни на възприятие и дали това се случва едва напоследък? Или вече се е случвало многократно? С Войната в Залива, после с Косово… И после още много, много пъти…
Не бяха ли полетата на нашите човешки възприятия запазена територия за индустрията на Спектакъла, киното, рекламата, произвеждащи желания? Или може би Спектакълът е мутирал в нещо друго, в Спектакъл на ужаса? Жанрът май е напуснал студията на Холивуд, просмукал се е в мрежата, а през нея – в реалността, като че ли за да ни накаже за перверзната лакомия, с която поглъщаме всеки добре опакован комерсиален продукт.
Трудно е, а може би няма и смисъл да се рационализира ирационалното, затова просто ще препратя към Пол Вирилио и неговата „логистика на перцепциите“. В книгата си, озаглавена „Война и кино“, той твърди, че технологията на тези две изкуства се е развила във фатална взаимовръзка. Вирилио илюстрира своето твърдение може би повърхностно, но ефектно, с ядреното зарево в Хирошима, проникнало и в най-тъмните кътчета на града, за да гравира сенките на жертвите върху стените.
Вирилио твърди, че технологията съществува заедно с възможността за инциденти. Откритието на локомотива върви с откритието на дерайлирането, а откритието на телевизора – със загубата на перспектива. Катастрофата е един вид „отрицателен растеж на социалния позитивизъм и научния напредък“. Ако допуснем същото и за развитието на информационните технологии, то скоростта, с която информацията ни връхлита, отдавна е извън контрол. Контурите на случващото се са размазани от тази скорост, а ние сме в перманентна прострация от загубата на контрол. Имаме ли шанс за оцеляване в една бъдеща война или вече сме победени?