Чували сме много пъти либертарианското клише, че държавата тормози корпорациите, пречи им да печелят и по този начин възпрепятства прогреса и всеобщото благоденствие. Интересно е колко дълго успя това плитко клише да служи за оправдание на произвола на същите тези корпорации, без да се изтърка. Тия дни излезе от печат книгата на Асанж „Когато Google срещна Wikileaks“, а това е добър повод да се сетим отново за едрия частен бизнес и за отношенията му с държавата. За Google вече стана дума в началото на сезона, така че нека сега да е Amazon, на чиито сървъри през 2010 г. WikiLeaks се опита да мигрира.
Най-точно и язвително го е написал журналистът Чарлз Дейвис: „Когато интернет търговецът и представящият се за сюзерен на XXI век Amazon.com изрита WikiLeaks от сървърите си през 2010, решението не беше внушено от мъже в черни костюми, почукали на вратата на някое от именията на Джеф Безос (основателя на компанията) в 3 сутринта, нито от неприятен непознат глас по телефона, който да събуди изпълнителните директори, намеквайки, че притежава определена информация, която някои определени хора, лежащи до тях в леглото и питащи „кой е?“, биха искали да научат.“
Корпорациите, както е известно, нямат морал, но предвид непрестанните им претенции, че са виктимизирани от държавата, логично е да се очаква, че ще се солидаризират с удоволствие с всеки, оказващ съпротива на тази същата лоша държава. В случая с WikiLeaks Amazon отказаха услуга на клиент по причина обвинения за застрашаване на националната сигурност и “излагане на опасност живота на невинни хора”, а също и по причина, че става дума за “съхраняването на големи количества данни, които не са точно техни”, нищо, че става дума за данни, показващи как техният истински собственик, американската държава, разстрелва мирни граждани от Йемен и Ирак.
Според Дейвид Хендерсон от Станфордския университет, истинският негодник, бойкотирал WikiLeaks обаче не е Amazon или Джеф Безос, а “мегаломанът сенатор Джо Либерман”.
Над Amazon не само не е имало натиск от страна на държавата за включване в саморазправата срещу Манинг и сайта, публикувал разкритията му – WikiLeaks, но може да се говори дори за сделка – година по-късно Amazon бе щедро възнаградена с договор за $ 600 милиона от ЦРУ за изграждане на платформа за облаков компютинг, който евентуално “ще доставя на всичките 17 (американски) разузнавателни агенции безпрецедентен достъп до неизброимо число компютри за всевъзможни форми на „компютинг до поискване“, анализ, съхранение, сътрудничество и други услуги.” А ако припомним Сноудън: тези същите агенции събират ежегодно трилиони късчета метаданни, телефонни и интернет логове и информация за милиони хора, която нямат право да притежават, и благодарение на която може да се извършва промишлен шпионаж, нападения с дронове и истински да се застрашава животът на невинни хора.
Ето така Amazon, вместо да помага да бъдат изобличени злодеянията на своя уж естествен враг държавата, само ги улеснява и то с охота.
Не много отдавна, през 2013, побеждавайки конкурента си IBM в подписването на този мечтан договор, Amazon заяви: „Нямаме търпение да започнем успешното си сътрудничество с ЦРУ“.
Но не е справедливо да се съсредоточаваме само върху Amazon. Освен Amazon и обговаряния вече Google, на договори с държавата се радват също AT&T, Verizon и изобщо всяка частна компания, която е в състояние да предложи под формата на публично-частно партньорство сбъдване в реалността на най-мокрите тоталитарни сънища. Възможно ли е нещо да се направи, има ли начин да се спре това зловещо размиване на границите между публично и частно и да се сложи край на тези нерегламентирани от нищо партньорства?
Като че ли съпротивата е съсредоточена само в университетите или неформалните, маргинални, едва ли не субкултурни общности. В същото време огромната маса граждани, уплашени да не изгубят контрол над личния си живот и собственост, през глава купуват от същите тези опасни компании системи за домашно видеонаблюдение. Страхът отдавна е индустрия, а ние сме просто потребители на нейния продукт.
fiction and faction