През лятото на 2013 г. гражданинът Роман Кендеров решава да потърси в Националния концесионен регистър информация за договора на „Дънди прешъс метълс“ в Челопеч.Мотивът му е обясним – съмнителна от екологична гледна точка технология и неяснота колко точно губи страната ни от концесията, включително и пропуснатите ползи от добив на мед, сребро и други редки метали, съпътстващи добива на злато. Кендеров установява, че на страницата на Регистъра липсват доста алинеи и както си му е редът, обръща се към МИЕ и Министерски съвет за останалото. През октомври получава отказ, след което завежда дело в Административния съд, София. През март т.г. съдът постановява договорът на „Дънди“ да получи публичност. Дни след обнадеждаващата присъда, Министерският съвет отказва да покаже договорите. Доводът – липса на обществен интерес. Да, но интерес у обществото трудно се поражда при липса на медиен такъв. Въпреки „липсата“ на интерес, това, което следва, са 600 искания на граждани към Министерския съвет за обнародване на договорите на всички концесионери: „Дънди“, „Асарел Медет“, „Елаците мед“. (В момента исканията са почти 800!). А съвсем наскоро, на 18 юни, Административният съд отново реши, че отказът на Дирекция „Правителствена информационна служба“ на МС да оспорва обществения интерес е несъстоятелен.
Въпросът чии интереси защитава правителството при концесионна такса 1-1,5% е реторичен – всеки би могъл сам да си отговори; какъв обаче е проблемът с Националния концесионен регистър? Със сигурност малко граждани се вълнуват от е-регистри и (в случая с НКР) че това е орган, съхраняващ досиетата по сделки с ценна държавна собственост, загубите за бюджета от която са милиарди. Кой обаче, как и кога е изграждал НКР? Каква логика следва той?
Налага се да се върна десетина години назад, към 2005-а, в обърканите предприсъединителни времена, когато течеше хармонизирането на законодателството ни с европейското и регистърната реформа бе в своя вихър. Тогава в медиите за пръв път от 1995 насам се бе появила новина, свързана с концесии: „МС прие Национална стратегия за развитие на обществените поръчки и концесиите“. Стратегията включваше в себе си изменение на съществуващия Закон за обществените поръчки, разработване на нов закон за концесиите и изграждане на национален концесионен регистър, в който ще се вписват всички договори за концесии, благодарение на който ще е възможно дори търгуване по електронен път „при спазване на принципите за публичност, прозрачност, свободна и лоялна конкуренция, равнопоставеност на всички кандидати и недопускане на дискриминация и корупция“.
С много труд, но все пак откриваемо е, че стратегията е била изготвена съгласно препоръките на Европейската комисия и инициативата СИГМА, а помощта за реализирането й, както бе обичайно през този период, осигурена по действащата тогава Програма ФАР от Американска агенция за международно развитие, от Институт по публична администрация и европейска интеграция, от НПО-тата, браншовите и други организации, местни и чуждестранни.
И все пак, по каква логика работи концесионният регистър? Логиката (алгоритъмът) на един публичен регистър следва логиката на закона, а действащият в момента Закон за концесиите въведе една, меко казано, екзотична процедура на устно договаряне, наречена „състезателен диалог“. Каква документна следа оставя един „състезателен диалог“?
Има и още един проблем – приетият едва миналата година и вече пречещ Закон за публично-частните партньорства и все още неизграденият към него регистър. Очевидно отново се налагат промени в закона. Но как точно ще бъде осигурена еднозначността на закона (концесиите и обществените поръчки се вписват в понятието „публично-частни партньорства“) и как точно ще бъде организирана информацията в регистрите, и как гарантиран достъпът до нея?
fiction and faction