Нали през октомври предстои референдум за електронното гласуване, та това пак е измежду най-обсъжданите теми в мрежата. Покрай пропагандата тук там се промъква и критика. Беше припомнен, например, докладът на международния екип от експерти, които миналата година тестваха прехвалената естонска система за гласуване и откриха куп недостатъци. Изводът от този доклад е, че електронните избори противоречат на фундаменталните изисквания, формулирани от Съвета на Европа и ООН. За да са обвързващи, едни избори трябва да са сигурни, тайни и потвърдими, а електронните не са нито едното от трите. Поне не на този етап. Не и с тези технологии. Привържениците на електронните избори обаче са необяснимо упорити и в реториката им прозира нещо от страстта на хора, които не са много сигурни в своята технологична грамотност, но пък много искат да я демонстрират. И понеже темата доста се поизчерпа след толкова техно-доводи «против», какво друго остана за обсъждане освен тази съмнителна реторика «за»? Кой я упражнява у нас? Споделянето на лични наблюдения е рискована работа и все пак: привържениците на електронното гласуване са сякаш по-«вдясно», по-«tech» и с повече претенция, че са наясно как обществото трябва да работи. Възможно ли е покрай приказките за демокрация, «сближаване и включване» на бедни, стари и инвалиди, да се промъкват и користни намерения за доближаване до неизчерпаемата бонанза на държавните поръчки? Там, «вдясно» са склонни да сочат Естония за пример, но какво знаят за Естония? Естонците вече десет години поред гласуват електронно и са много горди с «напредъка» си, та сигурно затова посрещнаха критичния доклад на експертите като атака. Политическа атака!
Ето например една статия с дата 14.05.2014, която открих на информационния портал на република Естония. Тя носи недвусмисленото заглавие „Е-вотът е (прекалено) сигурен“ и сякаш концентрира в себе си цялото доверие на естонците в системата.
Първият довод в тази статия е от гледна точка на т.нар „отговорно оповестяване“ (‘Responsible disclosure’). Това е стандартна практика в общността на специалисти по сигурността и означава, че личността, открила пробив в сигурността на дадена система, не бърза да злоупотребява с нея, а влиза в контакт със създателя на системата и му съобщава за откритието си. Авторът на статията не уточнява неизбежния процент «безотговорност», който допуска тази добра практика, но се залива от красноречие, да обяснява, че дупките в системите са нещо нормално и често срещано, че те са част от процеса по усъвършенстване и съвсем не са краят на света, до мига в който в играта влязат медиите или политиците с техните нечисти намерения.
Друг довод: експертите изследвали системата са признали, че компютърът на избирателя може да бъде заразен с вирус. А може и да не бъде. И че не е работа на държавата, а на отделния потребител, да следи за личната си кибер-хигиена. Теоретична е и вероятността DVD-то от което са инсталирани системи за електронно гласуване да е заразено. И отново следва сладкодумно лирическо отклонение: вероятността това да се случи е точно толкова голяма, колкото буря да удари Естония в деня на изборите и да парализира енергийната система или да избухне неутронна бомба във влак, или Слънцето да се трансформира в Свръхнова.
Статията поставя акцент и върху отрицателното отношение на технологично напредналата САЩ към електронното гласуване. В САЩ има цели идеологически школи, проповядващи, че електронното гласуване е оръжие на Дявола. Проблемът на американците, оказва се, е този, че за разлика от естонците те нямат национално поддържана PKI система – (т.нар. Инфраструктура на публичния ключ), която дава възможност за дистанционно идентифициране чрез смарт-карта. И освен това американците нямат травмиращите спомени от традиционното, останало от тоталитаризма гласуване с хартиени бюлетини и придружаващите го „безплатна водка, подкупи, счупени пръсти, подути тестиси или няколко студени години в Сибир“.
В тази връзка, неизбежен става въпросът, дали реториката с която новите технологии (в т.ч. и на гласуване) се проповядват в бившите „соц“ страни, не разчита повече на психологически отколкото на рационални доводи?