Онзи ден един от приятелите ми във Фейсбук възкликна: Добре, хубаво. Възмутихме се. Протестирахме. Окупирахме. Как обаче да направим държавата си по-справедлива?
Аз не посмях да му отговоря, че ние вече нямаме държава, че просто имаме територия, която населяваме на свой собствен риск и отговорност. Не посмях да го занимавам и с личните си наблюдения за това как страната ни информационно и фискално, и всякак колабира… Не посмях да му предложа и да се обърне към някой виден член на този квази-христиански, квази-либерален, квази-академичен литературен кръжок, познат с брътвежите и позите си от 90-те насам, но живнал напоследък, особено покрай окупацията на Софийския университет. Защото очевидно е, че тези хора имат мисия – да ни спасят от скучната тирания на истината и здравия разум, докато страната ни спокойно си се срива.
Знаете ли, тази сутрин първото, което прочетох, бе, че видинчани се организират чрез интернет за протестно стоене пред входа на районния съд, където ще започне дело за собствеността на сградата на историческия музей „Конака“. Тази общинска собственост била поискана от главното мюфтийство като наследствен вакъфски имот. Аналогично дело щяло да се води и за турската поща във Видин.Подобни новини са буквално ежедневие напоследък, забелязвате ли? Не знам дали си спомняте, но началото на цялата тази имотна кампания бе положено това лято по време на Рамазана, когато страната ни бе посетена и обиколена по неясно чия покана от турския вицепремиер Бекир Боздаг. На фона на този летен спомен, а и на по-пресния, отпреди няколко седмици, когато отново се заговори за обособяването на областта Тракия и за заселването на бежанци в пустеещите странджански земи, протестните мирни шествия, призоваващи към хуманно отношение към чужденците, изглеждат, меко казано, сюрреалистично. Някой отчита ли, има ли предвид поне бегло състоянието на всичките тези хората по улиците, не знаещи дали да се отбраняват или да проявят емпатия? И какъв се очаква да бъде ефектът от тези шествия, освен ново разделение pro и contra, нови и нови спекулации в мелницата на притежаващите власт и на тези, които искат да им я отнемат. Нови и нови емоции. Натъквам се на негодувание и обида, например, че много от делата за турските имоти се водели на базата на османски документи. А някой знае ли изобщо, че османските документи са били единствените данъчни документи дълги години в тази страна, гъмжаща от андрешковци от всякакъв калибър? Само преди седмици писах за агенцията ни по вписванията. На следващата седмица писах за агенцията по кадастъра. На по-по-следващата – за срив в системата за онлайн разплащане към тези агенции, а на по-по-по-следващата – за срив в банкоматната система, монополно обвързана със системата за разплащане към агенциите. Ето ви няколко свързани сюжета, пред чиято конкретност всякакви емоции би трябвало да замълчат и да се даде сметка (и понесе отговорност) за всичката несвършена работа през годините.
С риск гласът ми да бъде заглушен, а посланието ми интерпелирано, както се изрази преди седмица доц. Тодор Христов, бих ви призовала да не търсим фашизма в уличните сблъсъци и неполиткоректното говорене… Да, те са опасни и не бива да се подценяват. Те трябва безкомпромисно да се игнорират. Фашизмът е другаде и ще го видим в мига, когато най-сетне се съсредоточим в случващото се с държавата ни, с информацията на държавата ни и най-вече с нейните закони, с всичко онова, което би трябвало да говори, че такъв субект „България“ на геополитическата карта съществува. Забравете опозицията „троли-елфи“, забравете „онзи списък“, откажете се от безкрайния диспут прави ли са или не Андролова или Калин Руменов, съсредоточете се в мантрата „нова Конституция“. Обърнете внимание как и кой я повтаря в парламента. И извън него. За да не изпуснем деня, в който се окаже, че всички бесове са се обединили и заливат медиите ни с „експертни“ мнения отвън за крайно належащата нужда от пренаписване на законите ни – една материализация на насилието, което уж по принцип било критикувано.
През 2010 писах текст за модерните въплъщения на крал Юбю и косвено за фашизма. Тогава завърших текста си с предчувствието, че Юбю тепърва ще се радва на наследници у нас. Е, сега си давам сметка, че май е трябвало първо да посоча бащите.