Партньорства и национална сигурност | Култура – Брой 14 (2936), 10 април 2015

Законът за електронните съобщения (ЗЕС) отново е във фокуса на вниманието тия дни.
На 12 март осем от текстовете му, а именно тези, които регламентираха какво са трафични данни, какви са задълженията на операторите по съхраняването им и каква е процедурата по достъпа до тях, бяха обявени за противоконституционни от Конституционния съд.
Това не е спонтанно и неочаквано. Още в средата на април миналата година (8 април 2014 г.) Съдът на Европейския съюз обяви Директива 2006/24/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 март 2006 г. за съхранение на трафични данни за невалидна, защото „тя позволява широкообхватна и особено сериозна намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни, без тази намеса да е ограничена до строго необходимото”. Дни след това решение на Европейския Съд, по искане на омбудсмана Константин Пенчев, у нас бе възбудено дело за отмяна на директивата, на която е базиран и българският закон.
Тази директива бе транспонирана у нас през 2010 г. и това бе свързано с доста драми, ако си спомняте – доставчиците у нас бяха задължени да съхраняват всички трафични данни до две години (у нас – 1 година) и да предоставят на ДАНС и на прокуратурата правото да изискват информация при разследване на тежки престъпления. После и малкото ограничения пред достъпа на службите до тези данни отпаднаха поради отмяна на съдебния контрол на ниво окръжен съд и районен съд. Службите вече не бяха длъжни да предоставят доказателства, че водят разследванията, а в същото време много доставчици на интернет бяха заставени от специализирания орган на Министерския съвет за подслушване – Държавна агенция „Технически операции” – да се преоборудват скъпо и прескъпо само за да улеснят достъпа на службата до целия трафик в интернет в реално време.
Понеже терминът „трафични данни” все още продължава да звучи прекалено далечно и абстрактно на мнозина, ще припомня, че това е информацията, която мобилните оператори (чиито клиенти сме всички ние) съхраняват за проведените от нас комуникации. Това може и да не е непременно съдържанието на съобщенията, които изпращаме, но е запис за тяхната продължителност, мястото, от което са проведени, абонатът, с когото сме общували, колко често и откъде… А също запис и на траекториите, по които се движим ежедневно, социалният ни живот, нашите навици, вкусове, болести, всичко това, което е личният ни живот и чиято неприкосновеност е свещено наше право и няма никакво отношение към борбата на държавите с несигурността и тероризма. Незаконно е то да е безкрайно достъпно за служби, за чиято дейност почти нищо не знаем.
И не че ми се ще да фабулирам, но вижте какво в момента се случва около личността на един загинал заедно с 150-те пътника пилот на Germanwings и няма да е трудно да си представите жестокия фарс, в който живеем.
Но да се върна към трафичния сюжет! Какво е най-новото развитие на този сюжет у нас?
С публикуването на решението на Конституционния съд на 12 март, текстовете в закона автоматически отпаднаха и това създаде законов вакуум, който можеше да блокира разследването на престъпления и исканията за информация от партньорските и национални служби за сигурност. Ето защо миналата седмица тези законодателни промени бяха внесени в спешен порядък и този вакуум бе запълнен набързо.
Според поправките, трафичните данни вече ще се пазят не една година, а 6 месеца. Нито една медия обаче не предаде обсъждането на нововъведенията от пленарната зала. Такива май просто е нямало. Буди притеснение и още един факт – как (и дали) гражданите ще бъдат уведомявани, ако са били обект на подслушване и следене? Кой и как ще им гарантира това и занапред? Ако отменената директива не предвиждаше достатъчни гаранции за ефикасна защита на данните срещу злоупотреба, какво ще гарантира това и сега? Чисто технологически погледнато…
Какво гарантира също, че самите доставчици на услуги не развиват комерсиална дейност със събираните от тях данни?
И още нещо – гарантира ли нещо безвъзвратното унищожаване на данните след изтичането на срока на тяхното запазване?
Лично мен ме притеснява и още нещо – по какъв начин националните и партньорски служби се кооперират? Все пак, когато става дума за национална сигурност, наднационалните партньорства стават нещо твърде относително.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.