Неведнъж се е случвало да пиша за ефекта на социалните мрежи върху масовите недоволства – движението Occupy, Арабската пролет… Дълго обаче се колебах дали да посветя текст на Протестна мрежа. Не за друго, просто не бях сигурна, че за масово недоволство иде реч. Много от нас миналия месец получиха покани да се присъединят към Протестна мрежа с призив да забравим „егото, конформизма и типично българската си мнителност” в името на заветната „историческа” цел – свалянето на правителството на Орешарски. Имаше и възгласи, че това е то бъдещето на политиката, чиста пряка демокрация, въплътена в непобедимите за обичайните инструменти на властта мрежови технологии. За тези неща пиша от десет години и е нормално вече да проявявам резервираност, пък и зад Протестна мрежа не стои някаква специална технология, проектирана да устоява на масирани, високобюджетни и добре планирани атаки както при Уикилийкс. Стои прост фейсбук профил.
Протестна мрежа обаче поражда въпроси. Те са важните. Например, защо чак сега? В началото на протестите и най-левите българи бяха склонни да се солидаризират дори с Реформаторския блок срещу намерението на новия кабинет да върши безумия. Отмина тоя ми ти магичен миг и за това допринесе не друг, а Протестна мрежа. Обсебване на вече популярни ФБ групи чрез блокиране на администраторите им, парализиране на всяка критика с вопли за покушение над „демокрацията, прогреса и свободното слово”, безцеремонни обвинения в подкрепа на режима и остракиране – тези „тактики” накрая вбесиха и немалко десни.
Освен това, „протестна”, но в името на какво? Мантрата за абстрактните етически ценности не можа да убеди никого! Вместо с очакваната визия за бъдещето, Протестна мрежа ни дари с… художествена самодейност. Събитията в Сирия бяха лакмус за намеренията на тези шумни хора, които уж не бяха лидери, но си присвоиха правото да говорят от наше име глупости от екрана. В деня, в който българите се питахме във война ли сме със Сирия, Протестна мрежа не излъчи и едно, пък макар и непопулярно, послание. Вместо това, бяхме надлежно осведомявани за дребнавите кавги в поредното телевизионно шоу на някой си протестър Генов с контрапротестъра Петното или май беше Шамара. Пребиваващият по това време у нас Роджър Уотърс също бе употребен. Посланията на автора на The Final Cut: A Requiem For The Post-War Dream на фона на трагедията в Сирия можеха да катализират единение, но бяха повод за още и още глупашки уточнения – кого точно бил подкрепял мултимедийният надпис ОСТАВКА.
Макар и новоизлюпена, Протестна мрежа е феномен с предистория и се оказва, че немалко сме сблъсквалите се с него. Пръкнала се от блогхъбовете на Икономедия – царството на „независимата” „гражданска” журналистика – Протестна мрежа носи същата лоша наследственост. Всеки, сторил глупостта да се присъедини бързо, е разбрал, че се е озовал на частно парти, в което шепа самоизбрани се лигавят с някоя обществена кауза. Вие с вашите сериозни намерения сте в масовката само за фон.
За финансово задкулисие, присвояване и подмяна на дискурси ли иде реч или за „его-бутафории”, тези същите, в които Протестът не спира да ни подозира?
Протестна мрежа е трибуна и на внезапно разбудилите се от политическа летаргия хора на духа. Те обикновено са „над нещата”, отвъд нуждата от анализ на „пошлата реалност”, но ето че днес са първи в пяната на разните там молебени за морално преображение, протестни йоги и кафета, бягания около НС, скачания с препятствия, хороокупации и плажни революции. Орешарски е по-скоро каламбур за тях и повод за даване на интервюта, отколкото реформатор на данъчната ни система, а вие, дето мислите иначе… Вие само усложнявате картината и е по-добре да ви няма.
Протестът и неговата мрежа приложиха своята изпитана тактика ignore, но не спрямо Волен, Пеевски или Петното (те никога не са били игнорирани), а спрямо класата, от чието име протестират. Победа ли е това за статуквото? Не мисля. Все пак, мрежата, макар и не точно Протестната, отново постигна своето: обществото се отърси от комфорта на симулакрумните опозиции, а на нас, „невидимите”, помогна да се видим помежду си.