Първият референдум в посткомунистическа България се оказва труден за обговаряне, защото е невъзможно да се определи къде точно свършват политическите проблеми, къде законът и къде започват технологиите. Проблемите са в такова изобилие и като че ли дотолкова извън контрола ни, че едва ли не вече се очаква да приемем произхода им за трансцедентален и да се примирим. Всъщност, не е така. Публичните ни администратори и всички тия нормо- и законотворци, са най-профанен източник на безредие, което ако не бъде овладяно, а му се даде и мощта на технологиите, може да стане гибелно.
В дните преди референдума срещнах на места из мрежата определението „информационна война”. Такава наистина се води, но тя не се изчерпва с пропагандата „за” и „против” АЕЦ. Тя надхвърля сроковете на един референдум и рамките на една конкретна кампания. Информационната война е перманентна. Това е войната, която държавата води срещу собствените си граждани и симптомитей са видни особено по време на избори. Преди седмица писах за ограничения достъп до публична информация. Тази същата информация в публичните регистри, националните бази данни и законите, които съпътстват технологиите, постулират една реалност, в която играта на референдуми и демокрация е обречена.
Ще илюстрирам това с няколко примера. Първият е много прост. Нарича се „печатане на бюлетини”. Според закона, право да ги печата има единствено фирмата, спечелила публичен търг. Може би недовиждам, но на сайта за обществени поръчки TARGOVE.bg е виден само обявеният търг за печатането на бюлетини за референдума АЕЦ Белене, не и приключването му. Изглежда чиста формалност, дребнава подробност на фона на по-достойни за медиатизиране страсти. Сигурно затова при сондажа ми из разни групи в социалните мрежи никой не си направи труда, да се покаже информиран. Публична тайна е, че една и съща „образцова” фирма обслужва подобен вид поръчки в течение на десетилетия, независимо от скандалите и очевидните злоупотреби. Остава да повярваме и че няма начин да се промени това.
Друг пример: дни преди референдума из медиите се появиха разкрития, че в списъците с гласоподавателите има 120 годишни граждани. За пореден път всички бяха безкрайно учудени, все едно законът за Гражданска Регистрация и Административно Обслужване съществува отвчера и никой не знае, че у нас се случва точно така… Инструкцията за общуване с ГРАО, разбрах, никак не е лека. Тя се състои от поредица писмени запитвания, но без гаранция за отговор накрая, дори и при старателно следване на процедурата. Това е комуникация, която на пръв поглед би могла да се автоматизира лесно, толкова повече, че се случва в рамките на едно министерство. В Изборния кодекс е заложено изискването от списъците да се заличават имената на гражданите, които са напуснали и не са се завърнали в страната два месеца преди изборния ден, но това е неизпълнимо на практика, чисто и просто защото ГРАО не е институция, чиито служители обикалят по адреси, да проверяват на място. Според регламент 562 на европейския парламент пък, отнасящ се за режима на движение на лица през шенгенските граници информация за напусналите страната не се поддържа, та оттам да има смисъл, да се заложи в изборния кодекс и автоматичното заличаване. (Само като информация: Справката по Закона за достъп до информация за българи, декларирали настоящ адрес в чужбина струва 2000 лв. )
Излиза, че технологичната безизходица е чисто законово оправдана, заложена, подсигурена. Липсата на комуникация между институциите, в случая МВР, Външно министерство и ГРАО е не заради отказа на Информационното обслужване да заработи като системен интегратор между ведомствата като саботира всеки опит за прозрачно администриране, а защото просто законът повелява така. Това е абсурд, а в случая с референдума е абсурд със зловещо политическо измерение.
Как да се избегне този абсурд? Решението е едно: щом е невъзможно броенето на електората, да се извършва централизирано, то трябва да бъде оставено в ръцете на самия електорат с т.нар. активна регистрация. Искаш да гласуваш – регистрираш се като гласоподавател в секцията си. Но как активната регистрация да бъде узаконена? Има ли шанс някога да бъде узаконена? Коя политическа сила трябва да е на власт, за да стане това?