Вече писах как Мъск гледа на замяната на работниците с роботи, но ето че наскоро и Бил Гейтс сподели визиите си. Те могат да бъдат обобщени така: след като роботите отнемат работата на хората, те трябва да плащат и данъци. Разбира се, данъците ще се плащат от собствениците на роботите, което, според Гейтс, поне малко би забавило масовото им внедряване и би обезпечило пари за преквалификация на „излишните” хора. Гейтс е технооптимист, но звучи като лудит – нима ако правителството започне да доминира над бизнеса и пазара и наистина наложи този данък, това няма да демотивира иноваторите? Според Гейтс, „данъкът робот” трябва да финансира дейности, в които хората са незаменими – грижата за старци или за деца със специални нужди. В същото време, ще изчезнат склададжиите, шофьорите, чистачите, продавачите, миньорите, войниците, работниците на поточните ленти във фабриките… Но дали бившите склададжии, шофьори, миньори ще се преквалифицират лесно в бавачки и болногледачи?
Колко, всъщност, са на брой заниманията, в които човек е наистина незаменим? В изкуството и в творческата работа? В предприемачеството? В системната администрация?
Какво ли мислят по въпроса за „данък робот” самите финансисти?
Тия дни на сайта на Янис Варуфакис се развихри дискусия по тази тема.
Той привежда простичък пример – Кен изкарва добри пари като комбайнер при фермера Люк, но Люк е решил да замени Кен с робота Нексус. Нексус ще кара комбайна при всякакви метеорологични условия, няма да ползва обедна почивка, болнични, платен отпуск и няма да се скатава по празници. И най-вече, за разлика от Кен, Нексус няма да досажда на Люк с молби да му преразгледа договора. Нексус лесно може да бъде обложен с данък, като се вземе за отправна точка последната заплата на Кен и на тази основа се удържа това, което би плащал Кен като данък и осигуровки. Варуфакис обаче изтъква три проблема с този подход. Първо: независимо че заплатата на Кен едва ли би останала същата, ако беше продължил да работи, референтната сума, изчислена по нея, си остава същата, освен ако данъчните служби не вземат специални мерки. А това създава потенциал за конфликт между службите и бизнеса и неизбежно съпътстващите ги арбитраж и корупция.
Второ: каква ще бъде референтната сума в случаи, когато ще се изпълнява работа, която преди това не е вършена от човек?
И накрая, един концептуален проблем: защо Люк ще плаща само за Нексус, а не за комбайна? Нима комбайнът не върши голяма част от тежката човешка работа? С какво Нексус е по-малко машина? Със степента си на автономия? Автономия все още не означава самосъзнание, защото, ако притежаваше съзнание, Нексус сигурно щеше да се бори за правата си и да усложнява живота на Люк, точно колкото и Кен.
Най-доброто решение е като че ли еднократна такса, която да се плаща от Люк в момента, в който купи Нексус, за да замени с Кен.
Но пък тогава вероятно ще се случи друго – Нексус ще бъде инкорпориран в комбайна и ще стане невъзможно да бъде таксуван отделно. Представете си само каква врява ще вдигне един данък, наложен върху всички средства за производство.
Явно, трудността при определянето на този бъдещ данък е следствие от фундаменталната трудност да се отличи собствеността от капитала, а също и благосъстоянието от рентата и печалбата.
Варуфакис предлага като най-просто и добро решение универсалният базов дивидент, извлечен от доходността на целия капитал. Една фиксирана част от капитала става публична чрез предлагане на акции на фондовата борса и така, освен че ще се генерира поток, от който да бъде плащан универсалният базов доход, обществото ще се превърне в акционер, бизнесът ще заобиколи услугите на банките, а доверието в него ще расте.
Варуфакис обаче пропуска нещо важно в своя иначе тъй концептуален коментар – в реалността работата на Кен отдавна е „аутсорсната” към страните от третия свят. Не само Кен, но и правителствата са объркани и не знаят какво да правят. В този смисъл, може би е нужен един по-холистичен подход с наднационален обхват при въвеждането на „данък робот”.