Може да звучи клиширано, но е факт: Европа е люлка на свободното слово. Заложено във фундамента на Декларацията за правата на човека през 1948 г. във Франция, то е едно доста по-ранно завоевание и то не на възтържествувалия над екзистенциалния ужас на войната човешки дух, а по-скоро на утилитаризма на една зараждаща се класа: свободната преса се появи по време на гражданските войни през XVII век в Англия, за да посрещне буржоазната потребност от информация, неограничавана от неумолимата държавна система за лицензиране. Свободното слово обаче не е някаква преходна, изживяваща времето си либерална ценност, която, подведени от мита за безалтернативността на капитализма, сме приели за даденост. Гражданските бунтове от XVII век просто реактивираха това, което образованият европейски елит вече е познавал от речите на атинските политици на Ареопага. Ето защо е странно, че днес, повече от 3 века след Милтън, Джон Лок и Джон Стюърт Мил и Бентъм, при небивал разцвет на медиите и комуникационните технологии, свободата на словото, с която европейците са свикнали като с гарантирана даденост, отново трябва да бъде защитавана. Някои схващат тази защита доста превратно – като закон за медийна регулация, например. И по силата на някаква историческа ирония, вероятността подобен закон да бъде приет се очертава най-ясно тъкмо във Великобритания, където новата година започна под знака на сделката на неумолимия лорд Левесън с британските политици.
Официално посочваната причина за нуждата от подобна регулация е прекалената власт, притежавана от медиите напоследък, и нарасналата им безотговорност спрямо обществото, от която най-потърпевши са обикновените, неразполагащи с особен ресурс за самозащита граждани. Инструментът затова е инструмент, за да бъде прилаган, а ако е юридически и се намира в ръцете на политиците, нищо не гарантира, че няма да бъде прилаган недобросъвестно. Защото какво ще правим с прекалената власт на политиците тогава? Ясно е, че при липсата на добра воля у медиите да решават етичните си проблеми без намесата на държавата, нищо вече не може да обезпечи свободата им. Иска ли питане, че потърпевши отново ще са по-слабите членове на обществото. Май проблемът вече по-скоро се състои в това дали изобщо медиите искат свободата си? Досега ситуацията се разглеждаше все в светлината на подразбиращата се ценност на отворения пазар на идеи, както Милтън е схващал ролята на свободното слово… Но очевидно думата „пазар” не описва вече ситуация, в която се налага „взимане на мерки” от „експерти на високо ниво, сиреч регулации”…
Битката за медийни свободи в Европа обаче далеч надхвърля мащабите на „Флийт стрийт” и докато Лондон е на път да остави в миналото славната си репутация на люлка на независимия печат, от Брюксел до нас достигна новина от друг порядък – предстои нова серия от консултации по темата, инициирана от еврокомисаря по цифровите технологии Нийли Крус. Целта е да се съберат не просто констатации относно окаяното състояние на медийната свобода тук-там из Европа, а конкретни предложения за законодателни промени от страните, в които свободата на словото е проблемна. Тези консултации се наложиха като необходимост от един независим доклад по тези проблеми, публикуван в края на януари в ЕС, според който тенденциите са към трайно ограничаване на свободата на журналистите чрез политически или икономически натиск. За кои страни става въпрос? За страни кандидат-членки на ЕС? За посттоталитарни страни като нашата? За Великобритания на Камерън, Левесън и Рупърт Мърдок?
Несъмнено, и нашата страна фигурира в тази картина. Фарсът, разиграл се през септември в галерия „Юзина” при посещението на комисар Крус, извади наяве доста от противоречнията и проблемите на медийната среда у нас. Комисар Крус отчете още тогава липсата на прозрачност относно собствеността и съмнителните източници на финансиране на медиите ни, както и заплахите за насилие над журналисти и автоцензурата. Въпросът е доколко по-различна е ситуацията в страни като нашата, в които свободното слово тепърва ще открива начини, в това число и икономически, да просъществува, от ситуацията в традиционно свободни страни като Великобритания, където тепърва откриват „прелестите” на държавно регулираните медии?