Тия дни в портал „Култура“ се появи текст, озаглавен „Време на суеверие и изкуствен интелект“. После текстът бе препечатан от вестник „Дневник“, широко коментиран и споделян. Нищо чудно – авторът му, Даниел Смилов, е програмен директор на Центъра за либерални стратегии, политолог, експерт, доцент по теория на политиката с куп докторати от важни университети и маса публикации на чужди езици, сиреч, някой, който минава за по-запознат от публиката с проблема, който анализира, и по-отговорен към публикациите си. Текстът на Смилов обаче е бриколаж от странно подбрани аргументи и грешни изводи.
Текстът почва с обещаваща препратка към Вебер и Шмит за разомагьосаността на съвременната свръхрационална епоха и как това е само привидно – политическите категории, които използваме, са светски варианти на религиозни и теологически понятия. Но вместо последователно разбулване на мистериите на Властта в епохата на изкуствения интелект и нейната непреодолима метафизичност, поднася ни се ето това:
„Днешните демократични форми на броене на гласовете на рационалните избиратели от гледната точка на изкуствения интелект ще изглеждат така, както са изглеждали курбаните и молитвите за дъжд на Имануел Кант и Джон Стюарт Мил. Накратко – нищо повече от случайна колекция от рационални аргументи, гарнирани обилно с разнообразни суеверия, чиято научна стойност е сравнима с тази на астрологията.“
Че то е съвсем обратното!
Тъкмо изкуственият интелект борави с нещо като „случайна колекция“ – данни, емпирични факти за реалността, извлечени на случаен принцип и обработвани по различни, съвсем субективни методики, често даващи съвсем различен резултат. Вече съм писала за проблема, който следва от това, но да се твърди, че изкуственият интелект е повече или по-малко могъщ от човешкия, е безпредметно. Той просто е друг. Изкуственият интелект разчита на съвсем различен тип логика, със съвсем различна структура от човешката. Тя не разчита на това, което ние, хората, наричаме „причинност“ и върху което градим стройните си теории. Тя е дифузната логика на невронните мрежи. Ако днес се говори за края на теорията, то е тъкмо защото в машинната обработка на данни има твърде малко рационалност и твърде много пробаблистика, непрозрачност, странни корелации – почти както при гадаенето по животински вътрешности и хвърлянето на бобчета. Това е толкова радикално, че някои сравняват ефекта на технологията „големи данни“ върху нашия човешки свят с ефекта на природно бедствие и даже нещо повече: с изобретяването на нов Бог, който се нуждае от свой Пантеон и жреци, но не, AI съвсем не е някакво крайно средство за контрол на една група хора над друга просто защото AI е склонен да се освобождава от човешкия контрол изобщо.
Но има и друг проблемен момент в анализа на Смилов. Той споменава за „системната липса на „рационален избор“ в съвременната демокрация и високата степен на сляпа вяра и остатъчно суеверие.“ „Рационалният избирател“ е мит. „Рационалният избирател“ дори не знае какво точно иска, нито post factum може да оцени едно управление.
Да, така е, но какво отношение има AI към този проблем? Кондиционирането на масите не е от вчера. Това си е стара корпоративна тактика, неизбежно свързана с либералните стратегии. Вярно, AI може да прецизира нещата, но той може да бъде ползван от всяка една идеология и съответно – политическа партия, така че проблемът с липсата на „рационален избор“ си остава проблем на самите партии.
Нейсе, AI може и да сложи „край“ на политиката и за това също вече е писано в мрежа/паяжина, но ще припомня и това: каквото и да промени изкуственият интелект в политиката, когото и да направи излишен, политиците и дори електората, той няма да измести експертите. Новите законопроекти не идват от средите на „обикновения рационален избирател“, те идват от корпоративните среди и издържаните от тях НПО-та, занимаващи се с чист лобизъм под прикритието на псевдонаучна дейност и изследвания.
Така че, когато Смилов се опасява как „чудният нов свят на съвършен машинен интелект рискува да прати човечеството в ново Средновековие” и да „направи възможностите за манипулация на политиката от силни корпоративни интереси безгранични“, няма как да не попитаме: г-н Смилов, какво точно имате против корпоративните интереси?