Тези дни популярният американски блог за тенденциите в бизнеса и икономическата политика, свързани с технологиите, Techdirt, отново публикува статия, посветена на динамиката на пазара на труда. „Лудитите са почти винаги в грешка: технологиите не създават безработица“, така е озаглавена статията и припомня как темата за безработицата и създаването на нови работни места е любима на демагогстващите политици, но как тъкмо те са тези, които най-малко имат заслуга за създаването на работни места, защото заслугата е на технологиите и бизнеса. Политиците, дори и да ползват правомощията си с най-добри намерения, го правят извън логиката на пазарното търсене и това има съмнителен ефект върху икономиката в дългосрочен план. От своя страна, технологиите, въплътени в някоя иновация, макар първоначално да водят до намаляване на работните места и до изчезване на някои видове не особено приятен и безопасен труд, имат благотворен ефект, защото създават нови и разнообразни форми на заетост, а крайният резултат е икономически растеж. В защита на тази теза е цитирана една статия от Slate на професора от Бостънския университет Джеймс Бесън (James Bessen). Бесън е експерт в областта на икономиката на иновациите и патентите, а примерът, който той посочва, отпраща към епохата на Маркс, когато работниците са се страхували от автоматизирането на труда заради масовата безработица, което то е предизвиквало. Но ако, примерно, тъкачните станове са иззели 98% от количеството човешки труд, необходим за производството на дадено количество тъкан, пише Бесън, това е довело и до рязко понижаване на себестойността, оттам до повишаване на потреблението на тъкан от същите тези работници, a oт там и до растеж.
Един по-съвременен пример, приведен от Бесън, са банкоматните услуги. Тази технология не само не превърна банковите касиери в изчезващ вид, според него, но и е издигнала професията им до по-достойни висоти. Сега на касиерите са им спестени простите рутинни транзакции и те могат да се подвизават в полето на по-сложни и по-персонализирани услуги, каквото е например обвързаното банкиране (relationship banking).
В какво се състои парадоксът на труда, според Бесън? Според него тезата, че технологията води до преимущество на ефикасността над растежа, е абсурд, понеже ефикасността е растеж по подразбиране. Не винаги е очевидно как и къде растежът се случва, но гарантирано лошо му влияе намесата на политиците. Обама протежира определени бизнеси, за да подпомогне наемането на повече хора, но това, според Бесън, е за сметка на техническия прогрес и икономическия растеж, създаващ дълготрайна работа и възможности.
Антиетатисткият и продуктивистки уклон в размислите на Бесън е повече от ясен, а публикуването им в сайт, обговарящ (а може би и задаващ) актуални тенденции в ИТ, не може да не провокира някои въпроси у нас.
Първият въпрос е: колко удачен може да е паралелът между индустриалната епоха на Маркс и съвременната информационна епоха? Или, с други думи: доколко количествената преценка за напредъка, наследена от добрите стари продуктивистки времена, може да е адекватна днес в развитите икономики, навлезли с опасна инерция във фаза, залагаща на несигурните нематериални активи и услугите? Ами нека вземем посочения от Бесън пример с обвързаното банкиране. Нима то е 100% количествено оценим труд? И нима, колкото по-творчески и интелектуален става трудът, заетите в него не са все по-несигурни в дълготрайността и възможностите, които той им предоставя? Нима тъкмо този вид висококвалифициран труд не създаде новата класа на прекариата? А той е precariat, защото съдбата му е несигурна – precarious, precario, précaire или ако щете, prekären – навсякъде из Европа и по света. Несигурността е вездесъща в постиндустриалния свят и, за съжаление, никъде не я споменаваме в контекста на “благоденствието, прогреса и икономическия растеж, дълготрайната работа и възможности“, а на временната, гъвкава и огъваща издръжливостта ни до счупване, импровизирана, случайна, сегиз тогиз случваща се (а също така и сегиз тогиз заплащана и осигурявана) заетост, предизвикана от неолибералните реформи на пазара на труда от края на 70-те насам. Държавната регулация едва ли ще реши проблема, но и частният интерес – едва ли.