Барокови страсти с украински акцент | К9 – 30 ноември 2018

Разговор с Роман Туровски

Роман Туровски-Савчук е американски артист, роден в Украйна през 1961 г. Емигрира в Ню Йорк през 1979 г. със семейството си (баща му е художникът Михаил Туровски). Там продължава образованието си в Училището по дизайн „Парсънс”, като изучава едновременно и барокова лютня, и композиция под патронажа на Патрик О’Брайън, Пиерлуиджи Кимма, Леонид Храбовски и Дейвид Занони.

Туровски започва да композира сериозно в началото на 90-те години на миналия век паралелно с кариерата си на плодотворен художник. Участвал е в много изложби, а първата му самостоятелна е през юни 2006 г. в Ню Йорк. Втората – през февруари 2013 г. Осем от неговите картини са в постоянната колекция на Международния Мариански институт към Университета в Дейтън.

Член е на Асоциацията на сценичните артисти в САЩ. Един от филмите, на които е бил сценограф, е култовият „Дух куче“ на Джармуш. Роман Туровски-Савчук е основател на Vox Saeculorum и Делианското общество, две международни групи, посветени на запазването на тоналната музика.

Преди време получих по пощата два албума за барокова лютня – „De temporum fine postludia“, което на латински би трябвало да значи „Постлюдия в края на времето“, и „Диалози с времето“ – в изпълнение съответно на Кристофър Уилке и Масимо Маркезе. Меланхолична от началото до края, каквато е винаги музиката за лютня, следваща ренесансови структури и препрaщаща към архаичен украински фолклор, тази музика бе композирана от съвременник – роденият в Киев нюйоркчанин Роман Туровски.

Наскоро Туровски откликна на молбата ми за разговор относно съвременните контексти, в които се е появила цялата тази красива комплексност.

Р.М.

– Ние автоматично свързваме барока със Западна Европа, но в буклета на „Диалози с времето“ споменавате за „бароков период в украинската музика“. Има ли някакъв исторически контекст, в който барокът се е появил на изток?

-. Да, доста широк. Украйна е била част от Полско-литовската общност[1] през ХVI и XVII век, а през XVIII – западната й част. Тогава в Украйна са идвали мисионери от много вероизповедания, предимно йезуити и социнианци[2], а в Киево-Могилянската академия (първият университет в Източна Европа) е имало голямо присъствие и на лутерани. Украйна има свои собствени стилове барокова архитектура, живопис и литература. Също така и музика, но нищо от нея не е инструментално. Всичко, което имаме, е изцяло вокално, хорово.

– Как точно открихте подобието в структурите на старата украинска музика и тази на композитори, като Джоанамброзио Далза, Франческо да Милано или Доуланд? Писмени източници?

– Украйна е била обезлюдявана най-малко три пъти през Средновековието, така че никога не е имала шанс да развие своя собствена ренесансова музика. Аз добре познавах европейската музикална „ренесансова“ технология, така че започнах по малко да експериментирам с нея в украинския контекст, което позволи да открия нещо изключително рядко в европейската ранна музика – използването на неравноделна метрика и ритмика. Така реших да сътворя украински двойник за лютня на „Микрокосмоса“ на Барток за пиано. В хода на този процес открих, че има подобие между италианските ренесансови мелодии и украинската традиционна музика, оцеляла до днес, и по-специално от известната мелодия La Mantovana от XVI век.

– В Youtube вашите неща често звучат на фона на мрачни чернобели видеа, показващи суровата нюйоркска реалност – индустриални части, строежи, градска инфраструктура, небостъргачи… Това, в остър контраст с мечтателното темпо и минорната тоналност на музиката, създава доста опияняващ ефект върху сетивата. Разривът между вътрешния свят на художника (микрокосмоса) и външния (макрокосмоса) и цялата меланхолия и безпокойство, които този разрив причинява, е характерен за барока. Но той е типична и за нашия пост-постмодерен живот. Ще ме опровергаете ли?

– Не е необходимо опровержение! Всяко истинско изкуство се основава на чувството за загуба и раздяла. Тази раздяла е породила голяма част от него и представлява ясен централен принцип, около който всяка от моите филмови секвенции се явява нарастване на пътуването ми през едно заплашително пространство, през една недвусмислено враждебна вселена, в която единственото спасение са определени лични културни спомени, останки или фрагменти от красота. В моя случай това са някои слухови спомени от ранното ми детство – полифонични напеви, изпълнявани от момичета, докато преминават през реката вечер, за да доят кравите, които пасат на другия бряг.

Много от моите музикални начинания са основани на този конкретен материал, подложен на неоренесансови и необарокови процедури.

– Мисля, че интересът към барока постоянно расте. Съдя за това по датите и честотата на публикациите, които намирам по време на сърфирането си в мрежата. Дали това е мое субективно усещане или се е появила нужда от преоткриване на някаква форма на съпротива към този ултратехнологичен, хиперадминистриран наш начин на живот? (Точно както барокът е опозиция на рационалността на Просвещението.)

– Абсолютно! Младите американци се влюбват в занаятите, в традиционните български, грузински и украински полифонии. И всичко това процъфтява насред този ултратехнологизиран начин на живот! Но в Просвещението също има елемент на ирационалност, въплътена от Empfindsamkeit[3] музика на Карл Филип Емануел Бах и неговия кръг през XVIII век.

– В свят на технологична вездесъщост вие предпочитате старите инструменти: лютня, виола да гамба, карийон, торбан. Използвате технологии за вашето видео изкуство, но какво мислите за компютрите в музиката?

– Аз не съм против никоя музика, стига да е добра. Правил съм такава музика в сътрудничество с моя приятел Ханс Кокелманс, композитор, преподавател и изпълнител на ранна класическа и електронна музика. Запален последовател съм и на голямата певица и авангардна композиторка Мариана Садовска, която използва много съвременни технологии при интерпретиране на фолклора.

– Жерар Женет, който почина по-рано тази година, пише за барока: „Неговият дух е синкретизмът, редът му – самата отвореност, а подписът му – самата анонимност“. В света на барока анонимността и производните мистификации са доста често явление, (Още една прилика с нашата информационна ера!) През 1996 г. започнахте да подписвате творбите си с имена, като „Йоаким Петър“, „Йохан Йоахим“, „Конрад Емилиус“, „Йоан Леополита“, „Якобюс Олесианис“ – представяйки ги като новооткрити ръкописи от композитори от няколко поколения на едно несъществуващо семейство – „Sautscheck“. Имаше ли някакъв специален контекст, в който „Sautscheck“ влезе в играта?

– В оригиналната си форма „Sautscheck“ е Савчук и беше фамилното име на моята полуграмотна баба, която казала, че ще стана композитор още щом съм й бил представен след раждането си. Аз самият разбрах за това наскоро! Но също така бях повлиян от Шарл Нодие, френски философ от Просвещението, който вярвал, че измамата е основен творчески метод. Проспер Мериме е един от неговите ученици.

Освен това съм възпитан от произведения, които сами по себе си са достатъчно големи литературни измами от XIX век: Де Костер, Мериме и Нодие, сагата за княз Игор (Краледворския манускрипт). Декарт веднъж е казал, че докато бил семинарист, неговият професор твърдял, че ако на човек му дойде някоя наистина добра идея, трябва незабавно да я припише на някой отдавна умрял авторитет.

– Някои реагираха сурово. Дори изобретиха термин „Sautscheckerei“ във ваша чест, като синоним на фалшификация. Какво точно причини гнева им?

– Имаше повече празни препирни и по-малко обвинения в неморалност. Обвинителите не забелязаха цитатите от Бетовен, Регер или Джацото, които бях използвал в анахроничен бароков контекст. Предполагам, че съм изобличил тяхната музикална нечувствителност. Но аз също така си спечелих и някои страхотни приятели, за които качеството на музиката е преди всичко.

Тук би било уместно да припомня малък епизод от живота на Микеланджело, свързан с Вазари: Когато Микеланджело пристигнал в Рим за първи път, без връзки или препоръки, той се изправил срещу доста мрачни перспективи. Тогава той изработил „старинна“ статуя на Бакхус, счупил й носа и я заровил на място, където знаел, че скоро ще се копае канавка (в парцел, принадлежащ на един конкретен кардинал, известен със своето отвращение към живите таланти). Когато статуята била изровена, незабавно била отнесена на кардинала, който започнал да я излага със съответната помпозност и надменност. Тогава Буонароти използвал случая да извади от джоба си мраморния нос, който идеално паснал на мястото на липсващия. Всички зяпнали от учудване и така той направил репутация.

Критиците ми пропуснаха същественото: изкуството като цяло е лъжа, в която се крие истината; и няма изкуство без митотворчество (което е същото нещо, но казано по друг начин).

– Очевидно барокът, който често бива възприеман като сведен до формули език, не е чак толкова ригидна структура. А може би все пак има неприкосновени структуриращи принципи и стриктна риторична дисциплина, която трябва да бъде съблюдавана? Попадала съм на доста ожесточени словесни битки в групите за барокова музика на тази основа, което ме е оставяло с усещането, че барокът е мъртъв образец, годен само за изучаване.

– О, има много такива. Но „етнобароковият синтез“ би могъл да бъде много добър антидот за всички ортодоксии. Мислех, че съм го измислил преди 20 години, но не съм сам в това: Кристина Плухар и нейният ансамбъл L’Arpeggiata са свършили много работа в тази посока.

– Философията в музиката… Има барокови музиканти, които са като че ли твърде пристрастени към интелектуализацията на музиката. Барокът е абсорбирал твърде много от рационалността на Ренесанса дори докато се съпротивлява на тази рационалност, дори докато цели да влияе пряко на сетивата на публиката. Може ли да има барок без интелектуализация?

– Да, и точно поради тези пристрастявания започнах да се отклонявам от традиционната музика с помощта на моя приятел и наставник Юлиан Китаст, страхотен украински певец/музикант/композитор. Рационалността не е много съзидателна, предпочитам метафизиката.

– А религията? Неразделен ли е барокът от католицизма? Може ли да съществува, еманципиран от представата за Бог?

– Не. Той може да бъде лутерански, социниански, православен, но винаги по същество е духовен, дори в най-светските си форми, може би като естествено следствие на високата смъртност през тази епоха.

– Виждам имена в заглавията на вашите творби: имена на исторически личности, географски имена, латинизирани имена на племена и княжества, които са престанали да съществуват: Sarmaticae, Rutenicae, Lodomoricae… Мисля, че влагате в това отношението си към трагедията на съвременна Украйна. Права ли съм?

– Аз реших да произведа нещо, което не се е случило в моята страна по една или друга причина. Украйна няма своя писана музика за лютня, така че аз реших да поправя тази грешка по моя си, митопоетичен или, ако щете, мегаломански начин, но създадох нещо, което е трябвало да се случи.

Що се отнася до съвременната Украйна, войната не е трагедия, тя е жестокост. Украйна показа граждански дух по време на размириците и в последвалата (и текуща) война през 2014 г., когато загубата на независимост беше реален риск. Сега има основания за предпазлив оптимизъм – Украйна е Европа. И това определено е една от моите теми.

– И още малко политика на финала… Бих направила паралел между съвременния транснационален капитал и католицизма през XVII век. Те са доста сходни в своята глобална отвореност, в упражняването на своята „мека сила“, в тяхната много напреднала организация и ред… Може би дори в своята несправедливост? Но изкуството изобщо нуждае ли се от справедливост? Какво е вашето отношение към всички тези активисти на изкуството и бойци на социална справедливост напоследък?

– Нищо не е чернобяло. Католицизмът и контрареформацията от XVII век създадоха и първите съвременни идеи за социална справедливост в комунистическите експерименти на йезуитите-утописти в Южна Америка. Йезуити са обучавали и последния украински хетман, Филип Орлик, който в изгнание в Константинопол през 1710 година постулира, че бъдещата казашка държава трябва да се основава на тристранното разделение на властта. Това е 50 години преди Монтескьо!

Политиката убива изкуството, но изкуство без порив към справедливост е снобизъм. Целта на изкуството като цяло и целта на трагедията в частност е да ни напомня за нашето състояние и чрез магията си да предотврати бедствието.

Въпросите зададе Райна Маркова

–-

[1] Полско-литовската държава или Жечпосполѝта (Serenissima Res Publica на латински) е съставена от Кралство Полша и Великото литовско княжество и е съществувала между 1569 и 1795 г.

[2] Социниа́нството е рационалистично течение в протестантската богословска наука. Кръстено е на основателя си, италианския теолог Фауст Паоло Социни. Било е силно разпространено в Жечпосполита.

[3] Името идва от die Empfindsamkeit, „чувствителност“ на немски – „чувствителният стил“ (empfindsam style) в музиката и поезията през ХVIII век в Германия, развит в опозиция на бароковата Доктрина за афектите на Кирхер, която цели научното им обяснение и възпроизводимост.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.