Кон на въртележката | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

Въпросите зададе Райна Маркова

– Преди почти две години в „Култура“ се появи ваше интервю. Там, между другото, става дума и за връщането ви към по-традиционните форми в изкуството; и че това е част от вашите артистични търсения; говорите за това къде нещо се е скъсало и подменило. Това звучи доста политично, тъй като в политиката, също като в изкуството, все нещо се къса, подменя и фалшифицира. Може ли малко повече за този ви период?

– Преминал съм през доста периоди: от постконцептуализъм през 90-те до връщане към класическите неща. И това се случи съвсем естествено. Може би, защото съм завършил образованието си в България и тази основа е запазила у мен някакъв дистанциран от времева гледна точка поглед към съвременните културни феномени. Но т.нар. „disillusionment“ настъпи през късните 90-те, когато постмодернизмът се задъхваше и не предлагаше онази толкова очаквана промяна, която трябваше да роди новото мислене въз основа на отминалия опит. Аз мисля, че това никога не се случи у нас. Може би за добро.
– Постмодернизмът май се оказа ялов не само у нас.
– Относно постмодернизма – мисля, че това е измислено от арт критиците понятие. Никога не е имало преминаване от модернизъм към „пост”. По-скоро, постмодернизмът рязко скъса с модерността в името на измисленото „ново”, за да може и то да бъде наложено. И въпреки всичко, дори и там се случиха прекрасни неща, особено в киното – Тарковски, Дейвид Линч… Но наистина, това „пост” носи безизходност и безалтернативност.
Последната ми концептуална работа беше „Erasing History”, където отхапах мустака на предварително изработен бюст на Адолф Хитлер. Този акт (или процес) отвори много други врати към следващи проекти. И до днес преоткривам смислите около изличаването и изграждането, но по много по-автохтонен начин.
– Канибалският жест спрямо канибала е бил един доста добър финален жест.
– Канибалските жестове значат нещо и днес. Агресорът продължава да ни учи кое е агресия и кое – зло. Аз затова и направих тази работа преди 12 години, през 2004 – тогава Буш крещеше кое е най-голямото зло.
– Година след инвазията в Ирак!
– Направих го точно като жест към случилото се в Ирак. Художниците понякога сме крайни. Моят личен герой в това отношение живее в Калифорния – Пол Макарти, един от най-големите артисти в САЩ. Той тогава работеше заедно с Майк Кели, но Кели се самоуби преди две години. Дали заради личен проблем или заради средата?! Аз мисля, че заради второто. Писна му. Но никой не говори за това, за да не притеснява арт номенклатурата. Те и двамата са световни величини. В момента ги продават за милиони.
Но ако се върнем към концептуализма – другият ми проблем с него е фрагментарността.
– Фрагментарност в какъв смисъл?
– В конкретен. Например, древните елини-скулптори и ренесансовите такива са се стремили формата да бъде цялостно завършена и представена, за да въздейства върху човешките умове. Това е естетика на целостта. Та, в същността си, концептуализмът е обременен от собствената си фрагментарност. Това породи у мен чувството за недостатъчност. В момента много повече се вълнувам от работите на Роден, Джакомети или Сезан, отколкото от съвременните концептуалисти.
– Не ми се ще това да е поредният разговор на двама огорчени артисти, взрени в безизходното бъдеще. Предлагам да концептуализираме нещата още веднъж. В dada стил. Та, ако се сещате, има един dada-манифест – Manifesto Antropófago на Освалд де Андраде, появил се през 20-те на миналия век в колониална Бразилия. В този манифест има един слоган: Интересувам се от всичко, което не е мое! – това, свързано с идентичността и всичко онова, което не е нейно, но става нейно по един или друг начин.
– Аз съм съгласен, да се върнем към dada, но няма как да забравя, че едни от най-огорчените артисти са в нашия град (Ню Йорк), защото всичко, за което говорим, става пред лицата им, то тръгва оттук. И да, аз също съм огорчен… Пост-концептуалистите казват, че това е част от процеса, но те имат оправдание за всичко. Те се ядосват най-вече и най-истински, ако някой продава повече от тях.
– Интересувам се от всичко, което не е мое… Да се спрем още малко на това. Какво е да си българин в Ню Йорк? Успявате ли да присвоите нещо или вас ви присвояват?
– Този слоган не може да има отношение към някаква народопсихология или национална идентичност в момента, а към имперските нрави на малка група управляващи. Във фундамента на западните общества е бизнесът, а във фундамента на бизнеса е хищничеството, конкуренцията, не креативността…
– Т.е. синапсната верига на креативността, която свързва хората на изкуствата, се е скъсала?
– Именно. То затова и няма movements в изкуството през последните десетилетия – конкуренцията е победила творчеството. Ако се появи сериозно течение или група с подобни схващания или с подобна посока, която да е независима финансово и идеологически, това вече ще е сериозно нещо. Но в един момент корпорациите винаги идват, а с тях идват и парите; и тук започва безумието… Корпорациите, това са крупни капитали, готови да действат, но те действат единствено в посока безусловната развлекателност. Имам предвид холивудската развлекателност. Тя минава по-скоро през инерцията и предвидимостта. Зрелището първо, а другото, смисленото, нека изчака. Ако трябва да оцелее, то щяло да оцелее.
– Като че ли сега дори времето не работи в полза на артиста, да отсява стойностното. Идентичността е вече индустрия. С това се занимават разни корпорации. Медиите, социалните мрежи, телекомите изследват вкусовете и предлагат сурогати на пазара.
– Напълно съм съгласен за медиите. След Ван Гог художникът се оказа просто изхвърлен в небитието, крещящ към Бога, но без надежда да получи отговор или оправдание за своето съществуване. Сега повече от всякога „артистът“ се е превърнал в материал в ръцете на медии, арт институции и корпорации. Целта е да се участва в едно общо мероприятие, тръгвайки от индивидуалните изложби до т. нар. Art Fairs, и колкото повече авторите участват и са активни, толкова повече са успешни. Нали икономиката трябва да се развива!
Включвайки и медиите, цялата арт машина действа даже не в полза на някакви индивиди, а в полза на потреблението. Съвременният творец живее в капан. Ако желае кариера, трябва да обслужва конюнктурата. Това няма нищо общо с изкуството. Това са бизнес отношения. Тук, на Запад, това е чудовищна машина, която те смазва. А иначе, българите в България дори нямат кой знае какво да губят в материално отношение. Би трябвало да са по-крайни и свободни в защитаване на разбиранията си.
– Да се върнем към темата за развлекателността. Според скромните ми наблюдения, софийската сцена вече не прави разлика между атракция и изкуство, между цирк и балет, между ширпотреба и произведение на изкуството.
– Освен, че е индиректно и доста неявно това разделение на изкуството на сериозно и забавно, и двете се появяват и съществуват в едни и същи културни пространства. Заради т.нар. толерантност и цивилизованост на западния човек или просто от практични бизнес съображения, не се поставя конкретна граница между едното и другото. Панаирът на суетата е окончателен и безвъзвратен.
По-важно е нашите мозъци да бъдат забавлявани. Гадните войни по света се възприемат като еднодневни сензации, а човекът на изкуството – като кон на въртележката. Как изкуството да реагира на живота и да остане свързано с него, като артистът не желае да наблюдава и преживява живота в неговата цялост? Апатията, цинизмът и абсурдът продължават да съществуват.
– Те царуват!
– Ако трябва да сме точни, попартът и до ден днешен не е признат от професионалните среди за изкуство. Той си остана просто попарт. Това, че някои личности наричат себе си „pop-artists“, не означава, че се занимават с проблемите на изкуството. Вижте само как те нямат съмишленици.
– Нито може би дори противници?
– Не може да се натъкнете на дебати и разговори върху естетските цели на попарта. Всички предпочитат да говорят за дизайн, мода, спорт, научно-техническия прогрес или нови медии, но не и за изкуство. Трябва да има разграничение. Защото посетителите в музеите и галериите се сблъскват на едно и също място с предмети от поп културата и артефакти на изкуството. Което, за жалост, през последните 50 години е почти на изчезване.
Откакто кичът и поп културата тръгнаха по света, провокацията излезе от собствените си рамки и започна да властва. Зрителят бива унижаван всекидневно с ниско изкуство.
– Наскоро сложих край на няколко артистични приятелства тъкмо заради усещането, че ме унижават от сцената. Не в реалността, а от сцената. Усещането за безвкусица просто надхвърли всякакви приятелски чувства.
– И тук има много „авангардни” творци, но не са толкова агресивни. Те, ако са агресивни, няма да получават пари. Кротки и безсмислени са. Не споделям „скандалните” им естетически възгледи. Дори не са ми интересни. Скучни са. По-опасни са фундаменталистите. Те завличат най-много пара с дейността си.
– Кажете нещо повече за тези фундаменталисти. Кои наричате фундаменталисти?
– Американската арт сцена изглежда понякога като тепих, където се провеждат борби във всякакъв стил, но много рядко „класически“. Е, фундаменталистите са тежката категория на този тепих.
Ако се върнем назад във времето, ще открием корените на фундаментализма чак в Римската империя и елините. Етиката на стоиците е закодирана в съвременния протестантски фундаментализъм. Това, че днешният човек на изкуствата с протестантско възпитание вярва, че колкото повече и по-качествен продукт произвежда, толкова по-близо е до Бога и си гарантира място в небесното царство, е една доста смътна доктрина, затова просто ще дам няколко примера за художници-фундаменталисти: Деймиан Хърст, Ричард Сера и Джеф Куунс. И тримата са водени от някакъв вроден егоцентризъм, който през много особените им гледни точки към света и уникалните форми на себепредставяне налагат тенденции в съвременното изкуство с подкрепата на колекционерите и на корпорациите. За да може да функционира машината на производство при подобен тип автори, са нужни две неща: желание за себеизява и капитал. В ситуация на липса на капитал, тези автори би следвало да се отдадат на други дейности.
През последните години фундаментализмът просто триумфира в колекциите на МОМА, Метрополитън, Гугенхейм, но пък не присъстват автори от Източна Европа. Сякаш тази територия е населена с второразрядни индивиди, които не се занимават по „правилния“ начин с проблемите на демократичните общества.
– Твърдите, че проблемът на американската арт сцена е в конкуренцията, нямате ли проблем с арт бюрокрацията? Защото у нас, според мен, има повече контрол, отколкото конкуренция…
– Тукашната номенклатура е същата като в България, само дето са по-добре отработени правилата за усвояване на пари. И тук се е появила една цяла индустрия около разни програми… И тази индустрия е с много подотрасли: производства на каталози, книги, брошури, музеи, интернет и медийни изкуства. Програми за арт произведения в градска среда или пък разни музеи, поддържани от частни спонсори, търсещи данъчни облекчения, но нямащи отношение към създаването на нови ценности. Да вземем МОМА. Намесата на разни лобита в политиката на важни музеи като МОМА е страшно. Ами, потърсете кои са основните спонсори на МОМА…
– Гледам в момента актуалния списък: вътре са всичките големи – банки, козметични, модни и технологични гиганти. Да се чуди човек при всичката тази подкрепа какво значимо се е случило в изкуството през последните години.
– Да, западните арт институции си разпределят ресурси според политическия интерес и това няма общо с изкуството. То, изкуството, дори и да е политически чувствително, представено в определен контекст, променя и губи посланието си. Кураторите понякога са оплетени повече в задкулисни игри и служене на интересите на инвеститорите или на господа Спонсорите. И обикновено тези господа Спонсори са без арт образование. А МОМА е много важен. И не само МОМА…

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.