Представете си как в някоя галерия за съвременно изкуство в Челси, където в момента е епицентърът на артистичния живот в Ню Йорк, на изложба на картини, рисувани от изкуствен интелект, се срещат, досущ като във филм на Спайк Джоунс, четирима души: компютърен учен; бивш корпоративен финансов анализатор и настоящ техно-галерист със здрави връзки в света на изящните изкуства; рисков капиталист с две докторски степени по биомедицинска информатика; един художествен консултант. Представете си сега в ролята на компютърния учен споменатия преди две седмици професор Ахмед Елгамал от университета в „Рутгърс”, а в ролята на бившия финансов анализатор и настоящ галерист – Хьорле-Гугенхайм. Такава среща наистина се е състояла през февруари 2019 г. по време на откриване на изложбата „Безлики портрети, изпреварващи времето” с картините, рисувани от алгоритъма AICAN, и на нея четиримата са решили, ако не да революционизират визуалното изкуство, то поне да направят много пари.
Вече стана дума за това, че разработката на Елгамал AICAN може много повече от това да рисува картини и че има голямо бъдеще в света на изобразителното изкуство, но не стана дума какво точно бъдеще. Може би по-скоро под формата на рисково иконометрично начинание, отколкото артистично? А може би все пак артистично? Вярно е, че галерийната AI златна треска почна със скандала в Кристис през есента на 2018 и бе предизвикана от творението на друг алгоритъм (GAN), но междувременно и AICAN набра популярност, без при това кураторите му да си дават много зор с изясняване на концептуалната и технологична страна на шоуто. Според Хьорле-Гугенхайм, това е нарочно. Залага се на простата наличност на AI картини на пазара като достатъчна да привлече търговски интерес, без публиката да бъде отегчавана излишно с разни обяснения за машинното обучение, ренесансовата живопис и симбиозата помежду им. Елгамал също има комерсиални очаквания и не ги крие. Вече е регистрирал фирмата Artrendex, която доставя “иновации на базата на AI за пазара на изкуствата”. Някои от тях изглеждат доста полезни: удостоверяване на произход на произведения на изкуството; предлагане на произведения на зрители и колекционери въз основа на наличността във вече съществуващи колекции; система за каталогизиране на изображения по визуални свойства, а не само чрез метаданни, както засега е обичайно. Такава система даже е била лицензирана през 2017 г. от Фондация Барнс, за да управлява търсенето из колекциите на сайта й. И всичко това – на основата на блокчейн-технологията. Именно тя е привлякла вниманието на рисковия капитал и арт експертите. Елгамал обаче иска на първо време да запази контрола над достъпа до AICAN за себе си, защото плановете му са много по-амбициозни и мащабни от правене на препоръки и изготвяне на онлайн каталози. Едно от намеренията му, например, е да създаде програма за художническа резиденция, която да привлече артисти за сътрудничество първо при закрити врати и едва след това при по-свободен режим. Но и обкръжението на Елгамал не отстъпва по амбиции и размах. Съдружниците му си мечтаят за изграждане на „тръбопроводи” до корпоративните колекции, като тези на хотелите и офис сградите, които имат нужда от декорация на търговските пространства. С достатъчно данни за потребителските предпочитания (защо не и на базата на изкуствен интелект, анализиращ масовите вкусове в Instagram), AICAN би могъл да ги задоволи под формата на ниско бюджетни издания (и дори абонаменти) и дори да диктува тенденции, носейки по този начин солидни приходи на Artrendex и приятели.
Може би в това е бъдещето – сътворен с помощта на AI комерсиален кич в стил „Томас Кинкейд”, подходящ да виси над леглата с кралски размери в апартаментите на хотелската верига „Хаят”, докато отбраната галерийна общност празнува в Челси „демократизирането на създаването и оценката на изкуството по драматично мощен начин”.
Пазар като пазар, само че на изкуствата, на който открай време невидимият процес е по-ценен от видимия продукт.