Тиха революция | K-50-2019

През последните две години в Евросъюза тихомълком се случи нещо, което с чиста съвест може да бъде наречено революция в банкирането, само дето до нашата масова публика залповете й достигнаха главно под формата на усещане за ужилвания с дребни суми след посещения на места като обществения транспорт. Една статия във в-к „Банкер” от този месец засяга точно тази битова драма, но някак не я свързва с големия и важен проблем – втората и подобрена версия на Директивата за платежни услуги (PSD2), която доби публичност през 2017 г., стана закон на територията на Европейско икономическо пространство през януари 2018 г., сдоби се с окончателен вид през март 2018 г. и окончателно влезе в сила тази есен. Това е наистина важно нововъведение, но май не само у нас, а и навсякъде в Евросъюза, трите страни в онлайн разплащанията – банки, търговци, купувачи, се оказаха не съвсем готови за него.

Защото, най-кратко казано, PSD2 принуждава банките да отворят своите приложни интерфейси за други играчи на финансово технологичния пазар и да ги допуснат до информацията за потребителските ни сметки (стига да го позволим). Тоест, появява се една четвърта страна – доставчиците на услуги, а те са два типа: посредници на плащанията, които ще имат връзка с банковата ни сметка, така че да можем да извършим плащане на мига, без да се налага непрестанно и детайлно да установяваме самоличността си – церемония непосилна при ежедневните дребни транзакции за закупуване на билетче в транспорта или кафе, например; и доставчици на информационни услуги, които няма да движат пари, а само ще анализират финансовата ни история и ще дават препоръки. Пороят от отказани транзакции и куп още неудобства при първоначалното въвеждане на PSD през 2017, уж с цел подобряване на сигурността, наложи нуждата от компромис и появата на тези нови играчи. Така, според пропагандата, ще се даде право на цяла една нова индустрия да навлезе на пазара, а ЕС се е ангажирала да я регулира. Тази новост породи големи дискусии и не би могло да е иначе – прозрачност и безопасност винаги са били и ще продължат да бъдат самоизключващи се понятия в дигиталния свят. Самите данни са скъпоценен ресурс, достъпът до който доскоро бе табу дори за банките, в чието владение се намираха. Доскоро банките ни предупреждаваха да не споделяме своите данни и детайли, защото е опасно, а и самите те не можеха да ги ползват законно. И ето че днес всичко онова, което те знаят за желанията и поведението ни, става достояние на трети, че и четвърти лица. И защо банките да споделят този скъпоценен за тях ресурс с някой друг? Какво, ако самите банки създадат свои приложения, вместо да пускат на финансово-технологичния пазар разни малки, нови разработчици? Знаем, че когато става дума за стандарти и лицензи, в играта печелят големите и утвърдените, освен ако политиката не се намеси. А какво, ако Amazon стане такъв доставчик? Представете си как си пазарувате от Amazon и Amazon в един миг ви попита: искате ли заем? Защото мен наскоро интернет доставчикът ми, провокиран от нещо в онлайн поведението ми, ме попита същото, въпреки че аз никога досега не съм ползвала заеми.

В крайна сметка, какво излиза: данните ни се оказват достъпни за доставчиците на услуги, а безконтактните ни банкови карти са все така уязвими, да, вярно, за източване на малки суми, които са извън обхвата на PSD2, което си е приемлив компромис, но все пак уязвими.

Можем, ако искаме, да откажем достъп до себе си, но ако това ще ни направи живота черен на битово ниво, със сигурност няма да го сторим. Ако искаме, бихме могли да ползваме онлайн портфейли и да плащаме през телефоните си в градския транспорт и супермаркетите; и с това да станем още по-привързани към виртуалното. А можем да продължим да разнасяме картите си, увити в станиол, или да ползваме защитните стикери ScimProt. Големият проблем обаче не е в неудобствата. Големият проблем е, че революцията, която се случва под носа ни, ни прави все по-прозрачни, обратно пропорционално на ползваните от нас нови услуги.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.