Барокови страсти с украински акцент | К9 – 30 ноември 2018

Разговор с Роман Туровски

Роман Туровски-Савчук е американски артист, роден в Украйна през 1961 г. Емигрира в Ню Йорк през 1979 г. със семейството си (баща му е художникът Михаил Туровски). Там продължава образованието си в Училището по дизайн „Парсънс”, като изучава едновременно и барокова лютня, и композиция под патронажа на Патрик О’Брайън, Пиерлуиджи Кимма, Леонид Храбовски и Дейвид Занони.

Туровски започва да композира сериозно в началото на 90-те години на миналия век паралелно с кариерата си на плодотворен художник. Участвал е в много изложби, а първата му самостоятелна е през юни 2006 г. в Ню Йорк. Втората – през февруари 2013 г. Осем от неговите картини са в постоянната колекция на Международния Мариански институт към Университета в Дейтън.

Член е на Асоциацията на сценичните артисти в САЩ. Един от филмите, на които е бил сценограф, е култовият „Дух куче“ на Джармуш. Роман Туровски-Савчук е основател на Vox Saeculorum и Делианското общество, две международни групи, посветени на запазването на тоналната музика.

Преди време получих по пощата два албума за барокова лютня – „De temporum fine postludia“, което на латински би трябвало да значи „Постлюдия в края на времето“, и „Диалози с времето“ – в изпълнение съответно на Кристофър Уилке и Масимо Маркезе. Меланхолична от началото до края, каквато е винаги музиката за лютня, следваща ренесансови структури и препрaщаща към архаичен украински фолклор, тази музика бе композирана от съвременник – роденият в Киев нюйоркчанин Роман Туровски.

Наскоро Туровски откликна на молбата ми за разговор относно съвременните контексти, в които се е появила цялата тази красива комплексност.

Р.М.

– Ние автоматично свързваме барока със Западна Европа, но в буклета на „Диалози с времето“ споменавате за „бароков период в украинската музика“. Има ли някакъв исторически контекст, в който барокът се е появил на изток?

-. Да, доста широк. Украйна е била част от Полско-литовската общност[1] през ХVI и XVII век, а през XVIII – западната й част. Тогава в Украйна са идвали мисионери от много вероизповедания, предимно йезуити и социнианци[2], а в Киево-Могилянската академия (първият университет в Източна Европа) е имало голямо присъствие и на лутерани. Украйна има свои собствени стилове барокова архитектура, живопис и литература. Също така и музика, но нищо от нея не е инструментално. Всичко, което имаме, е изцяло вокално, хорово.

– Как точно открихте подобието в структурите на старата украинска музика и тази на композитори, като Джоанамброзио Далза, Франческо да Милано или Доуланд? Писмени източници?

– Украйна е била обезлюдявана най-малко три пъти през Средновековието, така че никога не е имала шанс да развие своя собствена ренесансова музика. Аз добре познавах европейската музикална „ренесансова“ технология, така че започнах по малко да експериментирам с нея в украинския контекст, което позволи да открия нещо изключително рядко в европейската ранна музика – използването на неравноделна метрика и ритмика. Така реших да сътворя украински двойник за лютня на „Микрокосмоса“ на Барток за пиано. В хода на този процес открих, че има подобие между италианските ренесансови мелодии и украинската традиционна музика, оцеляла до днес, и по-специално от известната мелодия La Mantovana от XVI век.

– В Youtube вашите неща често звучат на фона на мрачни чернобели видеа, показващи суровата нюйоркска реалност – индустриални части, строежи, градска инфраструктура, небостъргачи… Това, в остър контраст с мечтателното темпо и минорната тоналност на музиката, създава доста опияняващ ефект върху сетивата. Разривът между вътрешния свят на художника (микрокосмоса) и външния (макрокосмоса) и цялата меланхолия и безпокойство, които този разрив причинява, е характерен за барока. Но той е типична и за нашия пост-постмодерен живот. Ще ме опровергаете ли?

– Не е необходимо опровержение! Всяко истинско изкуство се основава на чувството за загуба и раздяла. Тази раздяла е породила голяма част от него и представлява ясен централен принцип, около който всяка от моите филмови секвенции се явява нарастване на пътуването ми през едно заплашително пространство, през една недвусмислено враждебна вселена, в която единственото спасение са определени лични културни спомени, останки или фрагменти от красота. В моя случай това са някои слухови спомени от ранното ми детство – полифонични напеви, изпълнявани от момичета, докато преминават през реката вечер, за да доят кравите, които пасат на другия бряг.

Много от моите музикални начинания са основани на този конкретен материал, подложен на неоренесансови и необарокови процедури.

– Мисля, че интересът към барока постоянно расте. Съдя за това по датите и честотата на публикациите, които намирам по време на сърфирането си в мрежата. Дали това е мое субективно усещане или се е появила нужда от преоткриване на някаква форма на съпротива към този ултратехнологичен, хиперадминистриран наш начин на живот? (Точно както барокът е опозиция на рационалността на Просвещението.)

– Абсолютно! Младите американци се влюбват в занаятите, в традиционните български, грузински и украински полифонии. И всичко това процъфтява насред този ултратехнологизиран начин на живот! Но в Просвещението също има елемент на ирационалност, въплътена от Empfindsamkeit[3] музика на Карл Филип Емануел Бах и неговия кръг през XVIII век.

– В свят на технологична вездесъщост вие предпочитате старите инструменти: лютня, виола да гамба, карийон, торбан. Използвате технологии за вашето видео изкуство, но какво мислите за компютрите в музиката?

– Аз не съм против никоя музика, стига да е добра. Правил съм такава музика в сътрудничество с моя приятел Ханс Кокелманс, композитор, преподавател и изпълнител на ранна класическа и електронна музика. Запален последовател съм и на голямата певица и авангардна композиторка Мариана Садовска, която използва много съвременни технологии при интерпретиране на фолклора.

– Жерар Женет, който почина по-рано тази година, пише за барока: „Неговият дух е синкретизмът, редът му – самата отвореност, а подписът му – самата анонимност“. В света на барока анонимността и производните мистификации са доста често явление, (Още една прилика с нашата информационна ера!) През 1996 г. започнахте да подписвате творбите си с имена, като „Йоаким Петър“, „Йохан Йоахим“, „Конрад Емилиус“, „Йоан Леополита“, „Якобюс Олесианис“ – представяйки ги като новооткрити ръкописи от композитори от няколко поколения на едно несъществуващо семейство – „Sautscheck“. Имаше ли някакъв специален контекст, в който „Sautscheck“ влезе в играта?

– В оригиналната си форма „Sautscheck“ е Савчук и беше фамилното име на моята полуграмотна баба, която казала, че ще стана композитор още щом съм й бил представен след раждането си. Аз самият разбрах за това наскоро! Но също така бях повлиян от Шарл Нодие, френски философ от Просвещението, който вярвал, че измамата е основен творчески метод. Проспер Мериме е един от неговите ученици.

Освен това съм възпитан от произведения, които сами по себе си са достатъчно големи литературни измами от XIX век: Де Костер, Мериме и Нодие, сагата за княз Игор (Краледворския манускрипт). Декарт веднъж е казал, че докато бил семинарист, неговият професор твърдял, че ако на човек му дойде някоя наистина добра идея, трябва незабавно да я припише на някой отдавна умрял авторитет.

– Някои реагираха сурово. Дори изобретиха термин „Sautscheckerei“ във ваша чест, като синоним на фалшификация. Какво точно причини гнева им?

– Имаше повече празни препирни и по-малко обвинения в неморалност. Обвинителите не забелязаха цитатите от Бетовен, Регер или Джацото, които бях използвал в анахроничен бароков контекст. Предполагам, че съм изобличил тяхната музикална нечувствителност. Но аз също така си спечелих и някои страхотни приятели, за които качеството на музиката е преди всичко.

Тук би било уместно да припомня малък епизод от живота на Микеланджело, свързан с Вазари: Когато Микеланджело пристигнал в Рим за първи път, без връзки или препоръки, той се изправил срещу доста мрачни перспективи. Тогава той изработил „старинна“ статуя на Бакхус, счупил й носа и я заровил на място, където знаел, че скоро ще се копае канавка (в парцел, принадлежащ на един конкретен кардинал, известен със своето отвращение към живите таланти). Когато статуята била изровена, незабавно била отнесена на кардинала, който започнал да я излага със съответната помпозност и надменност. Тогава Буонароти използвал случая да извади от джоба си мраморния нос, който идеално паснал на мястото на липсващия. Всички зяпнали от учудване и така той направил репутация.

Критиците ми пропуснаха същественото: изкуството като цяло е лъжа, в която се крие истината; и няма изкуство без митотворчество (което е същото нещо, но казано по друг начин).

– Очевидно барокът, който често бива възприеман като сведен до формули език, не е чак толкова ригидна структура. А може би все пак има неприкосновени структуриращи принципи и стриктна риторична дисциплина, която трябва да бъде съблюдавана? Попадала съм на доста ожесточени словесни битки в групите за барокова музика на тази основа, което ме е оставяло с усещането, че барокът е мъртъв образец, годен само за изучаване.

– О, има много такива. Но „етнобароковият синтез“ би могъл да бъде много добър антидот за всички ортодоксии. Мислех, че съм го измислил преди 20 години, но не съм сам в това: Кристина Плухар и нейният ансамбъл L’Arpeggiata са свършили много работа в тази посока.

– Философията в музиката… Има барокови музиканти, които са като че ли твърде пристрастени към интелектуализацията на музиката. Барокът е абсорбирал твърде много от рационалността на Ренесанса дори докато се съпротивлява на тази рационалност, дори докато цели да влияе пряко на сетивата на публиката. Може ли да има барок без интелектуализация?

– Да, и точно поради тези пристрастявания започнах да се отклонявам от традиционната музика с помощта на моя приятел и наставник Юлиан Китаст, страхотен украински певец/музикант/композитор. Рационалността не е много съзидателна, предпочитам метафизиката.

– А религията? Неразделен ли е барокът от католицизма? Може ли да съществува, еманципиран от представата за Бог?

– Не. Той може да бъде лутерански, социниански, православен, но винаги по същество е духовен, дори в най-светските си форми, може би като естествено следствие на високата смъртност през тази епоха.

– Виждам имена в заглавията на вашите творби: имена на исторически личности, географски имена, латинизирани имена на племена и княжества, които са престанали да съществуват: Sarmaticae, Rutenicae, Lodomoricae… Мисля, че влагате в това отношението си към трагедията на съвременна Украйна. Права ли съм?

– Аз реших да произведа нещо, което не се е случило в моята страна по една или друга причина. Украйна няма своя писана музика за лютня, така че аз реших да поправя тази грешка по моя си, митопоетичен или, ако щете, мегаломански начин, но създадох нещо, което е трябвало да се случи.

Що се отнася до съвременната Украйна, войната не е трагедия, тя е жестокост. Украйна показа граждански дух по време на размириците и в последвалата (и текуща) война през 2014 г., когато загубата на независимост беше реален риск. Сега има основания за предпазлив оптимизъм – Украйна е Европа. И това определено е една от моите теми.

– И още малко политика на финала… Бих направила паралел между съвременния транснационален капитал и католицизма през XVII век. Те са доста сходни в своята глобална отвореност, в упражняването на своята „мека сила“, в тяхната много напреднала организация и ред… Може би дори в своята несправедливост? Но изкуството изобщо нуждае ли се от справедливост? Какво е вашето отношение към всички тези активисти на изкуството и бойци на социална справедливост напоследък?

– Нищо не е чернобяло. Католицизмът и контрареформацията от XVII век създадоха и първите съвременни идеи за социална справедливост в комунистическите експерименти на йезуитите-утописти в Южна Америка. Йезуити са обучавали и последния украински хетман, Филип Орлик, който в изгнание в Константинопол през 1710 година постулира, че бъдещата казашка държава трябва да се основава на тристранното разделение на властта. Това е 50 години преди Монтескьо!

Политиката убива изкуството, но изкуство без порив към справедливост е снобизъм. Целта на изкуството като цяло и целта на трагедията в частност е да ни напомня за нашето състояние и чрез магията си да предотврати бедствието.

Въпросите зададе Райна Маркова

–-

[1] Полско-литовската държава или Жечпосполѝта (Serenissima Res Publica на латински) е съставена от Кралство Полша и Великото литовско княжество и е съществувала между 1569 и 1795 г.

[2] Социниа́нството е рационалистично течение в протестантската богословска наука. Кръстено е на основателя си, италианския теолог Фауст Паоло Социни. Било е силно разпространено в Жечпосполита.

[3] Името идва от die Empfindsamkeit, „чувствителност“ на немски – „чувствителният стил“ (empfindsam style) в музиката и поезията през ХVIII век в Германия, развит в опозиция на бароковата Доктрина за афектите на Кирхер, която цели научното им обяснение и възпроизводимост.

 

Проект „за красота“ | Култура – Брой 40 (2697), 19 ноември 2009

Относно самиздата
Разговор с Дмитрий Волчек

Алтернатива за преследваните от цензурата през 80-те, убежище за графоманите през 90-те, днес, благодарение на технологичния напредък, самиздатът е масов и вездесъщ. Нека само се замислим с какви възможности разполага вече той: ксерография, по-качествена от всякога, блогове, агрегатори на блогове, лични сайтове. Да не говорим за революционния Print On Demand – печат до поискване (ПДП), свързващ каталогизираното съдържание на виртуалните библиотеки и личните сайтове на писатели и издатели директно с машините за еспресо-книги. Самиздатът обаче е не само технология, той е и начин на мислене – обособен и затворен, по своему комунален. Ако го разглеждаме от тази гледна точка, бихме могли да кажем, че литературният истеблишмънт у нас също е самиздат. И няма да сбъркаме! Нима този стремеж у пишещите да се обособяват в групи със собствена йерархия и начини за удостояване с престиж не са самиздат по подразбиране? С тази разлика, че средата се фрагментира не по естетически критерий, а според стремежа за домогване на отделните групички до финансови средства и престиж.
Истеблишмънт, който естетически трудно се различава от графоманията и който самоиздава, без да се самофинансира – ето това виждам аз, дори и да не искам да съм черногледа. Това е и причината, поради която потърсих в качеството на сравнителен образец един класически представител на самиздата, на руския самиздат, при това не кой да е, а единственият оцелял от 80-те, та до ден днешен.
Дмитрий Борисович Волчек (роден на 18 юни 1964, Ленинград, РСФСР) е руски поет, прозаик, преводач, журналист и радиоводещ. Издател. От 1993 живее в Мюнхен, а от 1995 – в Прага. Самиздатската част от биографията му започва паралелно с неговите публикации зад граница, с участие в неофициалния литературен живот на Ленинград още през 1982 г. С група приятели той издава машинописния журнал „Мълчание“, от който за една година успяват да излязат цели 9 броя. През 1985 на смяна идва „Митин Журнал“, за който през 1999 г. получава наградата „Андрей Бели“, номиниран в категорията „За заслуги пред литературата“. А краят на 90-те бележи началото и на неговия издателски проект „Kolonna publications“. Според думите на самия Волчек в многото дадени от него интервюта, издателската програма на „Колонна“ цели да радикализира в естетическо и етическо отношение литературата, да преразгледа границите между добро и зло и пределите на човешката воля. Именно затова и с клеймото на това издателство излизат и пренебрегваните от масата руски издателства произведения на Жорж Батай, Антонен Арто, Пиер Гийота, Бъроуз, Гей Девънпорст, Кейти Акер, Габриеле Виткоп, Алистър Кроули, Пол Боулз. Руските имена в тази колекция за литературни ценители са мистериозният Иля Масодов, Маруся Климова, стигналият до Холивуд с филмите на Брус ЛаБрюс, Ярослав Могутин.
И така:
– Като стесняваше списъка на позволеното, през 80-те цензурата разшири автоматически ъндърграунд-сцената, за да я накара направо да избухне през 90-те години. Сега цензура практически няма, но не мислите ли, че комерсиализирането на книгоиндустрията започва да работи като механизъм за контрол?
– Не. Мисля, че няма никакъв контрол, защото цензурата режеше именно това, от което се интересуваха читателите, а развлекателната индустрия, в частност книгоиздаването, е настроена да произвежда колкото се може повече продукция, която да интересува публиката. Добре помня ужасните времена на цензурата и не виждам сериозни основания за оплакване от това, което се случва днес. Комерсиалното книгоиздаване живее в свой свят, той на мен не ми пречи, жалбите от него ми се струват комични. Ако собственикът на ресторант за гурмани се оплаква от Макдоналдс, проблемът ще да е по-скоро в неговата кухня.
– Смятате, че нищо не зависи от PR-машината и нейните собственици? Добре, да не задълбавам в тази омразна тема. Концепцията на „Колонна“ е продиктувана преди всичко от вашия вкус и вие сам носите целия финансов риск на начинанието. Какъв е мотивът да се занимавате с това?
– „Колонна“ поначало съществува извън пазара. Всички книги, с редки изключения, са на явна загуба. Това е изключително декоративен проект, съществуващ „за красота“, финансовата му страна е несъществена. Това е ясно на всички, които си имат работа с нас.
– Намирала съм доста текстове, примерно трилогията на Бъроуз, свободно в мрежата в отличен превод на руски и с клеймото на „Колонна“ на тях. Вашия роман “Деветдесет и три” също го четох в мрежата. Сам ли предоставяте това съдържание на виртуалните библиотеки и сайтове?
– Очевидно е, че книгата от хартия умира и в един момент всички издания ще бъдат електронни. Този процес може насилствено да бъде забавен, но не може да бъде спрян. Не виждам причина да му се противопоставяме. Опитите на книгоиздателите да спрат разпространението на електронни книги, в крайна сметка, са обречени на поражение. Някои от книгите съм предоставил сам, има и сканирани от читателите – аз не протестирам. Самият аз съм изтеглил от мрежата десетки книги и филми, защо да забранявам това на някой друг?
– Как по-конкретно се отнасяте към антикопирайта?
– Позицията ми е много проста: авторът трябва да контролира правата на своите произведения в течение на собствения си живот. Понятието „наследяване“ в законодателството около интелектуалната собственост трябва да бъде сериозно редуцирано. Неотдавна се срещнах с правнука на един от най-добрите руски писатели от началото на XX век. Какво отношение може да има този съвършено безсмислен юноша, неспособен дори да се изрази правилно, към великите романи на дядо си? Обаче той се разпорежда с тях и контролира достъпа до архивите. Това е пълен абсурд. Но сега, за съжаление, тенденцията е обратна – увеличават се сроковете на възбрана след смъртта на автора. Надявам се, това ще бъде преразгледано под натиска на обстоятелствата.
– Четох в едно старо интервю, че за вас интернет е просто инструмент, който няма да развали литературата, а ще я направи по-достъпна, ликвидирайки издателя като посредник и „това няма как да е лошо“. Като наблюдател на тенденциите, мисля си, че технологиите ще ликвидират не издателите, а книгоразпространението – и именно това би било много хубаво. Разкажете каква е картината с книгоразпространението в Русия?
– В Русия ситуацията е доста по-зле от другаде, защото страната е огромна и бедна и извън пределите на Москва и Петербург много от книгите са напълно недостъпни в нормална книжарница. Системата на книгоразпространение е архаична, посредниците вдигат цените двойно и тройно. Надявам се, наистина, интернет да ги унищожи всичките.
– Тъкмо щях да ви питам какво мислите за ПДП (печат до поискване – б. а.)?
– Хубава практика, икономисваща доста хартия. Представете си количествата непродадени книги по складовете, колко дървета са унищожени, за да бъдат отпечатани те. Четох, че в Америка намират за по-евтино да изгарят тези количества. Печатът до поискване е в момента може би най-добрият тип договор между автор, издател и читател.
– Как си представяте литературата на бъдещето?
– Честно казано, тя изобщо не ме интересува. Струва ми се, че всички важни книги са написани. Затова и често мисля за литературата в минало време и почти непрекъснато откривам за себе си нови забележителни произведения, написани преди 40-50-60 години.
– Нима животът е замрял и в него няма вече нищо достойно за обговаряне, което да не е било казано преди това?
– Не мисля, че литературата трябва да описва действителността. За тази цел има публицистика. Когато ми изпращат ръкопис на роман за живота на чиновниците, футболните фенове, депутатите от парламента или таджикските бежанци, аз го изхвърлям, без да го чета.
– А какво мислите за автора на бъдещето? Може би авторите и въобще автономните личности ще изчезнат и на тяхно място ще дойдат колективни форми на живот.
– Мисля, че най-хубавите произведения на бъдещето ще бъдат създавани от същества, които ние погрешно наричаме „животни“. Те ще излязат на авансцената на изкуството и ще ни поднесат своите поеми, състоящи се от мяукания, писъци и лай.
– Мрежата е относително благоприятна среда за всякакви обществени начинания, но като че ли е гибелна за творческите. Все пак, изкуството не може да бъде продукт на консенсус. Може би изкуството ще изчезне заедно с авторите?
– Изкуството е продукт на въображението. Фантазията ще остане, независимо къде ще се озове крайният продукт – в музея, на лист хартия или в паметта на компютъра.
– Симпатизирате на писатели, които, независимо от успеха на своите книги, са престанали да пишат. Защо? Не би ли било по-добре, ако, независимо от успеха си, те продължат да се развиват.
– През изминалата година само в Русия са били издадени 123 хиляди заглавия с общ тираж 760 милиона екземпляра. А каква е тази цифра за целия свят, даже ми е страшно да си представя. Единственото средство против това истерично свръхпроизводство е доброволното самоограничение.
– А какво мислите за фундаментализма в мрежата? Наскоро у нас руският дисидент Владимир Буковски направи доста скандално изказване, веднага подето от медиите, а именно, че гейове, феминистки и прочее малцинства започват да управляват света чрез цензура, маскирана като политическа коректност. А според мен вашият автор Ярослав Могутин се отнася (меко казано) равнодушно към политкоректността и гей-правата си.
– В думите на Буковски има известна истина, просто процесът на завземане на властта не е завършил. Малцинствата действително контролират дадена част от света. Аз смятам, че това е много добре, доколкото всеки от нас, така или иначе, принадлежи към дадено малцинство. Политкоректността е нещо забележително, изменило света към добро, но това не значи, че тя, политкоректността, е свещена крава. Тя може и трябва да бъде иронизирана. Като и всичко останало.
Искам книгите ми да бъдат забранени във всички цивилизовани страни, искам да ги пренасят контрабандно през границата като наркотици, оръжие или детско порно, искам книгите ми да бъдат публично горени на градските площади – току що цитирах „визитката“ на Могутин от 2000-та, две години, преди да бъде принуден да напусне Русия след няколко свои публикации във вестник „Новый взгляд“. Звучи като отчаян вик на индивид, съпротивляващ се на живота в мравуняка. Един вид: крайна девиантност против консенсуса.
– Не мисля, че Могутин е крайно девиантен. Могутин е красив, уравновесен и напълно успешен млад човек, направил прекрасна кариера в света на изкуството. Той е измежду най-известните фотографи на своето поколение, издават се албуми с негови неща, изложбите му обикалят света. През април го срещнах на изложбата му в Краков, през септември – на изложбата му в Люксембург. От гледна точка на сибирския град, в който е роден, навярно стилът му на живот и възгледите му изглеждат странни. Но сега той живее в Ню Йорк, в Манхатън. Всичко си му е наред и никакви отчаяни викове не издава.
– Благодаря. Получи се ободряващ разговор. Да се надяваме на бъдещето.
*
Да се надяваме на марсианските богове, на интернет и на това ПДП да съхрани не само дърветата, но и да повлияе на литературата, която напоследък все повече заприличва на една от онези пирамиди, които постоянно трябва да набират нови членове, за да се поддържат статусът и финансовите потоци към по-прежните.

Кон на въртележката | Култура – Брой 22 (2944), 05 юни 2015

Въпросите зададе Райна Маркова

– Преди почти две години в „Култура“ се появи ваше интервю. Там, между другото, става дума и за връщането ви към по-традиционните форми в изкуството; и че това е част от вашите артистични търсения; говорите за това къде нещо се е скъсало и подменило. Това звучи доста политично, тъй като в политиката, също като в изкуството, все нещо се къса, подменя и фалшифицира. Може ли малко повече за този ви период?

– Преминал съм през доста периоди: от постконцептуализъм през 90-те до връщане към класическите неща. И това се случи съвсем естествено. Може би, защото съм завършил образованието си в България и тази основа е запазила у мен някакъв дистанциран от времева гледна точка поглед към съвременните културни феномени. Но т.нар. „disillusionment“ настъпи през късните 90-те, когато постмодернизмът се задъхваше и не предлагаше онази толкова очаквана промяна, която трябваше да роди новото мислене въз основа на отминалия опит. Аз мисля, че това никога не се случи у нас. Може би за добро.
– Постмодернизмът май се оказа ялов не само у нас.
– Относно постмодернизма – мисля, че това е измислено от арт критиците понятие. Никога не е имало преминаване от модернизъм към „пост”. По-скоро, постмодернизмът рязко скъса с модерността в името на измисленото „ново”, за да може и то да бъде наложено. И въпреки всичко, дори и там се случиха прекрасни неща, особено в киното – Тарковски, Дейвид Линч… Но наистина, това „пост” носи безизходност и безалтернативност.
Последната ми концептуална работа беше „Erasing History”, където отхапах мустака на предварително изработен бюст на Адолф Хитлер. Този акт (или процес) отвори много други врати към следващи проекти. И до днес преоткривам смислите около изличаването и изграждането, но по много по-автохтонен начин.
– Канибалският жест спрямо канибала е бил един доста добър финален жест.
– Канибалските жестове значат нещо и днес. Агресорът продължава да ни учи кое е агресия и кое – зло. Аз затова и направих тази работа преди 12 години, през 2004 – тогава Буш крещеше кое е най-голямото зло.
– Година след инвазията в Ирак!
– Направих го точно като жест към случилото се в Ирак. Художниците понякога сме крайни. Моят личен герой в това отношение живее в Калифорния – Пол Макарти, един от най-големите артисти в САЩ. Той тогава работеше заедно с Майк Кели, но Кели се самоуби преди две години. Дали заради личен проблем или заради средата?! Аз мисля, че заради второто. Писна му. Но никой не говори за това, за да не притеснява арт номенклатурата. Те и двамата са световни величини. В момента ги продават за милиони.
Но ако се върнем към концептуализма – другият ми проблем с него е фрагментарността.
– Фрагментарност в какъв смисъл?
– В конкретен. Например, древните елини-скулптори и ренесансовите такива са се стремили формата да бъде цялостно завършена и представена, за да въздейства върху човешките умове. Това е естетика на целостта. Та, в същността си, концептуализмът е обременен от собствената си фрагментарност. Това породи у мен чувството за недостатъчност. В момента много повече се вълнувам от работите на Роден, Джакомети или Сезан, отколкото от съвременните концептуалисти.
– Не ми се ще това да е поредният разговор на двама огорчени артисти, взрени в безизходното бъдеще. Предлагам да концептуализираме нещата още веднъж. В dada стил. Та, ако се сещате, има един dada-манифест – Manifesto Antropófago на Освалд де Андраде, появил се през 20-те на миналия век в колониална Бразилия. В този манифест има един слоган: Интересувам се от всичко, което не е мое! – това, свързано с идентичността и всичко онова, което не е нейно, но става нейно по един или друг начин.
– Аз съм съгласен, да се върнем към dada, но няма как да забравя, че едни от най-огорчените артисти са в нашия град (Ню Йорк), защото всичко, за което говорим, става пред лицата им, то тръгва оттук. И да, аз също съм огорчен… Пост-концептуалистите казват, че това е част от процеса, но те имат оправдание за всичко. Те се ядосват най-вече и най-истински, ако някой продава повече от тях.
– Интересувам се от всичко, което не е мое… Да се спрем още малко на това. Какво е да си българин в Ню Йорк? Успявате ли да присвоите нещо или вас ви присвояват?
– Този слоган не може да има отношение към някаква народопсихология или национална идентичност в момента, а към имперските нрави на малка група управляващи. Във фундамента на западните общества е бизнесът, а във фундамента на бизнеса е хищничеството, конкуренцията, не креативността…
– Т.е. синапсната верига на креативността, която свързва хората на изкуствата, се е скъсала?
– Именно. То затова и няма movements в изкуството през последните десетилетия – конкуренцията е победила творчеството. Ако се появи сериозно течение или група с подобни схващания или с подобна посока, която да е независима финансово и идеологически, това вече ще е сериозно нещо. Но в един момент корпорациите винаги идват, а с тях идват и парите; и тук започва безумието… Корпорациите, това са крупни капитали, готови да действат, но те действат единствено в посока безусловната развлекателност. Имам предвид холивудската развлекателност. Тя минава по-скоро през инерцията и предвидимостта. Зрелището първо, а другото, смисленото, нека изчака. Ако трябва да оцелее, то щяло да оцелее.
– Като че ли сега дори времето не работи в полза на артиста, да отсява стойностното. Идентичността е вече индустрия. С това се занимават разни корпорации. Медиите, социалните мрежи, телекомите изследват вкусовете и предлагат сурогати на пазара.
– Напълно съм съгласен за медиите. След Ван Гог художникът се оказа просто изхвърлен в небитието, крещящ към Бога, но без надежда да получи отговор или оправдание за своето съществуване. Сега повече от всякога „артистът“ се е превърнал в материал в ръцете на медии, арт институции и корпорации. Целта е да се участва в едно общо мероприятие, тръгвайки от индивидуалните изложби до т. нар. Art Fairs, и колкото повече авторите участват и са активни, толкова повече са успешни. Нали икономиката трябва да се развива!
Включвайки и медиите, цялата арт машина действа даже не в полза на някакви индивиди, а в полза на потреблението. Съвременният творец живее в капан. Ако желае кариера, трябва да обслужва конюнктурата. Това няма нищо общо с изкуството. Това са бизнес отношения. Тук, на Запад, това е чудовищна машина, която те смазва. А иначе, българите в България дори нямат кой знае какво да губят в материално отношение. Би трябвало да са по-крайни и свободни в защитаване на разбиранията си.
– Да се върнем към темата за развлекателността. Според скромните ми наблюдения, софийската сцена вече не прави разлика между атракция и изкуство, между цирк и балет, между ширпотреба и произведение на изкуството.
– Освен, че е индиректно и доста неявно това разделение на изкуството на сериозно и забавно, и двете се появяват и съществуват в едни и същи културни пространства. Заради т.нар. толерантност и цивилизованост на западния човек или просто от практични бизнес съображения, не се поставя конкретна граница между едното и другото. Панаирът на суетата е окончателен и безвъзвратен.
По-важно е нашите мозъци да бъдат забавлявани. Гадните войни по света се възприемат като еднодневни сензации, а човекът на изкуството – като кон на въртележката. Как изкуството да реагира на живота и да остане свързано с него, като артистът не желае да наблюдава и преживява живота в неговата цялост? Апатията, цинизмът и абсурдът продължават да съществуват.
– Те царуват!
– Ако трябва да сме точни, попартът и до ден днешен не е признат от професионалните среди за изкуство. Той си остана просто попарт. Това, че някои личности наричат себе си „pop-artists“, не означава, че се занимават с проблемите на изкуството. Вижте само как те нямат съмишленици.
– Нито може би дори противници?
– Не може да се натъкнете на дебати и разговори върху естетските цели на попарта. Всички предпочитат да говорят за дизайн, мода, спорт, научно-техническия прогрес или нови медии, но не и за изкуство. Трябва да има разграничение. Защото посетителите в музеите и галериите се сблъскват на едно и също място с предмети от поп културата и артефакти на изкуството. Което, за жалост, през последните 50 години е почти на изчезване.
Откакто кичът и поп културата тръгнаха по света, провокацията излезе от собствените си рамки и започна да властва. Зрителят бива унижаван всекидневно с ниско изкуство.
– Наскоро сложих край на няколко артистични приятелства тъкмо заради усещането, че ме унижават от сцената. Не в реалността, а от сцената. Усещането за безвкусица просто надхвърли всякакви приятелски чувства.
– И тук има много „авангардни” творци, но не са толкова агресивни. Те, ако са агресивни, няма да получават пари. Кротки и безсмислени са. Не споделям „скандалните” им естетически възгледи. Дори не са ми интересни. Скучни са. По-опасни са фундаменталистите. Те завличат най-много пара с дейността си.
– Кажете нещо повече за тези фундаменталисти. Кои наричате фундаменталисти?
– Американската арт сцена изглежда понякога като тепих, където се провеждат борби във всякакъв стил, но много рядко „класически“. Е, фундаменталистите са тежката категория на този тепих.
Ако се върнем назад във времето, ще открием корените на фундаментализма чак в Римската империя и елините. Етиката на стоиците е закодирана в съвременния протестантски фундаментализъм. Това, че днешният човек на изкуствата с протестантско възпитание вярва, че колкото повече и по-качествен продукт произвежда, толкова по-близо е до Бога и си гарантира място в небесното царство, е една доста смътна доктрина, затова просто ще дам няколко примера за художници-фундаменталисти: Деймиан Хърст, Ричард Сера и Джеф Куунс. И тримата са водени от някакъв вроден егоцентризъм, който през много особените им гледни точки към света и уникалните форми на себепредставяне налагат тенденции в съвременното изкуство с подкрепата на колекционерите и на корпорациите. За да може да функционира машината на производство при подобен тип автори, са нужни две неща: желание за себеизява и капитал. В ситуация на липса на капитал, тези автори би следвало да се отдадат на други дейности.
През последните години фундаментализмът просто триумфира в колекциите на МОМА, Метрополитън, Гугенхейм, но пък не присъстват автори от Източна Европа. Сякаш тази територия е населена с второразрядни индивиди, които не се занимават по „правилния“ начин с проблемите на демократичните общества.
– Твърдите, че проблемът на американската арт сцена е в конкуренцията, нямате ли проблем с арт бюрокрацията? Защото у нас, според мен, има повече контрол, отколкото конкуренция…
– Тукашната номенклатура е същата като в България, само дето са по-добре отработени правилата за усвояване на пари. И тук се е появила една цяла индустрия около разни програми… И тази индустрия е с много подотрасли: производства на каталози, книги, брошури, музеи, интернет и медийни изкуства. Програми за арт произведения в градска среда или пък разни музеи, поддържани от частни спонсори, търсещи данъчни облекчения, но нямащи отношение към създаването на нови ценности. Да вземем МОМА. Намесата на разни лобита в политиката на важни музеи като МОМА е страшно. Ами, потърсете кои са основните спонсори на МОМА…
– Гледам в момента актуалния списък: вътре са всичките големи – банки, козметични, модни и технологични гиганти. Да се чуди човек при всичката тази подкрепа какво значимо се е случило в изкуството през последните години.
– Да, западните арт институции си разпределят ресурси според политическия интерес и това няма общо с изкуството. То, изкуството, дори и да е политически чувствително, представено в определен контекст, променя и губи посланието си. Кураторите понякога са оплетени повече в задкулисни игри и служене на интересите на инвеститорите или на господа Спонсорите. И обикновено тези господа Спонсори са без арт образование. А МОМА е много важен. И не само МОМА…

 

Разговор за Безподобните | Култура – Брой 19 (2811), 18 май 2012

Разговор с Райна Маркова около романа Безподобните (Райна Маркова и Юлий Давидов, Безподобните, Пд: Летера, 2011)

 
– Темата за бунта не е нова за вас, но защо точно сега се обръщате към темата за колективната свобода? Дали защото идентифицирате изоморфизъм и съучастие в създаването на безалтернативен свят между тоталитарния комунизъм и фундаменталисткия капитализъм?
– Не е „точно сега“. Винаги, у всеки един не вписващ се „в колектива“ мой герой, има солидна доза тяга към другите, която обаче остава незадоволена. Но докато във „Фани това бе на ниво „колективно безсъзнателно”, в „Безподобните имаме индивидуалния опит на двама обръгнали в преструвките си циници, единият приобщен към света на другите чрез корпоративната среда, а другият – чрез различни психиатрични институции, без при това да престанат да съзнават бутафорността на тази своя приобщеност. Защото приобщеността е невъзможна между стените на затвор, където всички пребивават по принуда. Дали корпорация или лудница, дали капитализъм или „соц”, вече няма значение. Има тотално размиване на идентичности, а като няма идентичност – няма и опорна точка за съпротивата. Има безизходица.
– Слупер се подиграва с цялата парадигма за намаляване на човешкото страдание, а Уника флиртува с и подрива конвенционалността. Слупер сякаш вече се упражнява в своя разпад извън реда на нещата, а Уника по-скоро се самоубива в свят, за който няма външно. При първия – обща парализа и невъзможна трансценденция, при втората – забързване на синдромите и примирена иманентност. Какво свързва тези два свята?
– Противоположността ги свързва. Слупер е убеден креационист, а Уника, която я избива на спонтанен дарвинизъм и безбожност, се явява, по силата на някаква ирония, в ролята на творящо виртуални светове божество, в които по алхимична традиция няма вакуум, няма прекъснатост, няма атоми, само чисти качества. Тя може и да обитава света на тъмата, но е източник на иманентна светлина.
– Героите ви живеят в привидно различните светове на програмирането и фармацевтиката. Тези два атомизирани свята кулминират в маркетинга и биополитическия контрол не просто над популацията, а над самата „реалност“. Но сякаш няма алтернатива извън технологията на маркетинга, тъй като тя е завладяла териториите и на лъжата, и на истината.
– Машинните езици и виртуалната реалност са канибализирали реалността, също както парите са канибализирали света на ценностите. Вече го няма утопичното „вън“. Утопиите са вече ендо-утопии, но това на Фани/Уника тепърва й предстои да открие. В ”Безподобните” героите ми не се и надяват на висини, а просто търсят опипом дъно, от което да се оттласнат. И двамата действат конвулсивно, а не водени от някакви категорически императиви.
– Още Дельоз и Гатари бяха предложили да не ограничаваме развитието на капитализма, а да го ускорим (т.нар. акселерационизъм) и така да помогнем за неговото самоунищожение. Тази тактика, обаче, предпоставя, че „един друг свят е възможен“, без да го посочва. „Безподобните по-скоро не предлага разказ за алтернативата. Къде е освободителният потенциал вътре в безалтернативния свят, в свят, за който няма външно?
– Вече се видя по света до какво води ускорението (в обмена на информация). До апокалипсис. Всъщност, той тепърва почва.Задачата ми в този роман беше да опиша предчувствието за надвиснала катастрофа над крайно декоративния и комфортен, заобиколен от изкуственост, декадентски живот в стил „technobelle epoque” на героинята ми, в който котките са метафора на тихо промъкващата се като инфекция (или лудост) криза. Обезболеният пък до степен деперсонализация Слупер е другото въплъщение на търсене на изкуствен комфорт на ръба на ускорението и неизбежния колапс.
– Героите в „Безподобните не достигат до състоянието на разнебитеност на света като последица на акселерационизма, а са негови носители. Ето затова човек остава с усещането, че можем единствено да изповръщаме несмилаемата реалност и с това самите ние да се превърнем във фабрики за отчуждение.
– Те не са фабрики за възпроизводство на отчуждение. Те по-скоро се опитват да го доведат до крайност при себе си, ако и да изглеждат на пръв поглед готови да се идентифицират с болестта си, с притежанията си, с меланхолията си. И да започнат да изповядват някоя модна офис религия.
– Тезата, че е по-лесно да си представяш края на света, отколкото края на капитализма, е знак за слабост на въображението. Самият свят на литературата прави същото, което и „баналността на либералната демокрация: като толерира всичко, като инкорпорира всичко, нашата политическа система не позволява нищо“ (Ларс Айър). Смятате ли, че акселерационизмът при капитализма ще произведе ново социално въображемо?
– Въображението ми по-скоро подсказва, че акселерационизмът ще предизвика невъобразима катастрофа. Колкото до литературата… Може и да е бавно и буржоазно занимание, но я предпочитам пред безсилието да покажеш компетентност или умения, прикривайки се под… как беше терминът? „NGO art“? НПО изкуство. Май е на Матео Паскуинели този термин… Точно това наплодило се „НПО изкуство” паразитира върху социалната несправедливост и си е ОК с нея. Именно то „санира” несправедливостта и реалния конфликт, не литературата. Литературата е отровителство, не саниране. И често остава невъзнаградена. А да се е чуло някой НПО артист да се е отказал от гранта си? Те от това си живеят.
– Мълчанието е „акт на преданост към съществуването“, „тъгата е контрареволюционна“, а желанието е „симптом на приближаваща болест“. Дали не подсказвате, че, всъщност, социалният човек е човекът на апокалипсиса?
– Желанието като „симптом на приближаваща болест“ се появява у героинята ми в чисто сексуален смисъл. Тя се чувства парализирана от либидото си, с което се бори. При нея го има Фройдовото „Желая, следователно съществувам.” Но в стремежа си да симулира несъществуване и да мимикрира в „посредствеността на битието“ в началото на романа, в последните страници тя се оказва напълно извлечена от тази зона на комфорт и изобличена от либидото си, таланта си, рушителността си. Тя е ангел на Апокалипсиса, тя е Angelus Novus на Клее.
– Някъде към края на романа четем: „Подобията се преумножаваха“. Дори и безподобните са „скрили от самите себе си факта, че не са оригинални“. Ако приемем, че битката за оригиналността е свършила, то каква е битката на безподобните и нейната цел?
– Става въпрос за идентичност. За автентичност. Това е велика сила, но не винаги носи комфорт на притежателите си, защото трябва да се отстоява, а в днешно време това е небивал лукс. В днешно време май трябва да се задоволим с това, което „конвейерът на Бокановски” (по Хъксли) ни позволява. Ненапразно Уника се опасява, че експериментът на Бокановски се е състоял и тя е негов плод. И макар така да се е случило, че производственият процес е „дал фира” в нейния случай и по грешка притежава повече потенциал от предвиденото, тя не може да го реализира в тази среда. Защото е сама. Защото липсва Другият. Другият в чисто Лаканов смисъл, който „да те потвърди”.
– Изглежда, все още не сме приключили с темата за бунта на индивида срещу колектива?
– Героите ми притежават автентичност, доколкото са я добили в акта на някаква съпротива. Постмодернизмът може и да поощрява примирението, но животът не е спрял да се случва, а оттам и страданието. Героите ми, колкото и примирени да изглеждат на моменти, не могат да се вместят в зоната на относителен комфорт, който им е отредила системата или тясната общност, а отстояват тоталното, първично щастие да си сам, но част от нещо по-голямо, било това светът на болката. Болестта те приобщава, социализира, напъхва те в клиника, но болката те прави сам и гигантски като галактика. Автентичността, това е неизгубената връзка с Id-а – нещо все по-трудно за отстояване в тази колективна епоха, в която е невъзможно да си сам.
– Вие изразявате механизмите на биополитически контрол чрез т.нар. онтологическа полиция, която действа според ситуацията, а не според закона. Не отговаря ли някак справедливо тази пластичност на властта именно на постмодерната неавтентичност? Нова форма на паноптикума ли е онтологическата полиция и ако да, какво я отличава, според вас, от него?
– Паноптикумът ни държи в плен благодарение на нашата всенаблюдаемост, а онтологическата полиция ни пресява през микроситото на някакви „списъци от неща“. Не знам дали могат да бъдат сравнявани, но със сигурност могат да бъдат комбинирани в някаква много „микро” и много пластична власт.
– Говорите така, сякаш биополитиката няма особена връзка с романа.
– Какво повече от това да кажа, че тялото и bios-ът, тази последна територия на битката за идентичността, ерозира? Но и по този въпрос споделям гледната точка на споменатия Паскуинели. Точно той говори за „колонизацията на всеки аспект на този наш bios от credit line…” Финансиализирането (и виртуализирането) на bios-а, като се почне от здравните ни застраховки и се свърши със CV-то – това си е канибализъм. При все, че „врагът” е изчезнал. Имаме размиване на архетипите капитализъм-комунизъм, комунизация на капитала“, дигитален колективизъм… Имаме „молекулярна имплозия“ в арта, образованието, политиката и труда, заличаване на границите помежду им, но не и на идентичностите в чисто биологичен смисъл. Те продължават все още да съществуват. Но все по-застрашени. Което ги прави и по-агресивни. Биометриката, която става все по-мейнстрийм и която все повече ни прави предмет сред предметите, е достатъчно точен пример.
– Социалната алтернативност, предлагана от различни социални движения днес, преживява редица поражения – особено на терена на различието и разнообразието, така ценен от капитализма. Политическият преход от групова идентификация към стокова индивидуализация и свръхпроизводството на различие води до неговото обедняване.
– „Вода във водата“ беше израз, с който в „Теория на религията Батай описва щастливото първично състояние на иманентност на животното в неговата естествена среда. Това какво общо има със съвременния капитализъм и безчислеността на копията, произвеждани от неговия конвейер? Опитваме се все още да го противопоставяме на комунизма, който пък проповядваше не само равенство, но и еднаквост между индивидите, но установяваме в крайна сметка, че разлика няма. Образът на еднаквите котки, еднаквите копия Мерилин Монро, децата с еднакви пионерски униформи и еднаквите спартанци във фантазмите на Уника показва ясно, че тъждеството между индивидите не води до братство, равенство и любов. Точно обратното!
– В една от тезите си за литературата Корстен казва, че „в основата си настоящата и предстоящата политическа битка не е въпрос на съдържание. Нуждаем се от това да защитим, насърчим и използваме, първо и преди всичко, способността на литературата да казва „всичко”. Това е много повече от фетиша на разнообразието, имайки предвид, че ‚да казваш всичко” означава несъответствие (съвпадението на несъвместими светове)“. Как се съотнасяте към тази теза?
– Описаното в памфлета на Франс-Вилем Корстен до голяма степен е и описаното в „Безподобните. Ценя „фармацевтичните” свойства на писаното слово, които са и отровителски, и целебни в едно и също време, но никога не водят до пасивност и резистентност. Писаното слово не е „НПО-арт”. То създава напрежение между реалността и виртуалността с качеството си да не изчезва в нищото, а да остава.
– Вие маркирате като подобни текущите социални борби и загатвате за взаимното им производство през едни и същи структури на властта.
– Алтернативата би дошла не от безкрайното възпроизвеждане на вече лишени от основание и движеща сила конфликти. Каквито са разните избуяли фундаментализми и уж противопоставящите им се „анти“. Предстои качествена промяна и тя ще дойде с технологиите. Технологиите очертават новия фронт за съпротива, а не тези изкуствено поддържани идентичности. Какъв е смисълът, например, огромни групи хора да се идентифицират като „пролетариат“, след като с труда в наше време са се случили толкова неща? Или пък – какъв е смисълът да се идентифицираме етнически, след като повечето от нас са етнически „нечисти“?
– Води ли съучастничеството между привидно различни социални строеве до парализа на въображението извън света на фикцията? Изправени ли сме пред стъпката, деляща „царството на относителния разум“ от „произвола“?
– Съучастничество? А защо не взаимно просмукване и подяждане? Може би води до чувство, както казах, на политическа безизходица, но и то е до време. Хаосът предстои.
Разговора води Станимир Панайотов

При Коритаров

Представяме „Контрол“ в Свободна зона. Изглеждам смазана, но как иначе след „Контрол“?

За егото на един писач | Култура – Брой 44 (2483), 21 декември 2007

Напоследък с удивление научавам за деградацията си като личност и писател или пък чувам как, въпреки ‛несъмнените си, макар и скромни качества‛, бих срещала по-радушен прием от страна на критиката, ако не бил прекалено прямият ми и изискващ прямота нрав. Истината е, че *.log съдържаше в себе си очакванията за подобни упреци, нещо повече, писан бе, за да ги предизвика. Перспективата да видя как някой начинаещ критик се опитва да се крие от *.log зад забележчици от личен характер или се мръщи пред „очевидния“ ми дискомфорт при боравене с езика, маскиран зад „самоцелни“ експерименти, и това да накарам и други да го видят, ми се стори далеч по-забавна от умерено радушния прием.

И така, *.log е вирус! Предназначението му е да открива системни пролуки и слаби места. Но *.log преди всичко е експеримент, случил се благодарение на желанието ми да знам какво става, когато едно Его влезе в сблъсък с други Его, а инструментът, наречен Нова Медия, се намеси в уреждане на отношенията им.

Идът или как в началото бе Удоволствието

Знаем от Фройд: Идът е доминиран от желанието. Отговорен за всичките ни несподелими и неосъзнати пориви, той непрестанно търси повод да се изплъзва на реалността с нейните забрани и да се съпротивлява на налаганата му от цивилизацията нищета и окаяност. В този смисъл: какво по-голямо изкушение за Ида от привидно отворените и не-табуирани пространства на Новата Медия и възможността да развихри там своята полиморфна перверзност? *.log започна в годината, в който Новата Медия официално излезе на сцената – 2001. Дот-ком катастрофата, сложила край на продукционизма в мрежата и web1.0, отекна вяло у нас, но пък в странен синхрон с друго драматично събитие – рухването на една знакова сграда – Световният търговски център. Като че ли ужасът от живота се смеси с необузданата страст към него и тази засилена жажда за автентично живеене и ‛истина на всяка цена‛ намери своя отдушник именно в ексхибиционизма на стрийм технологиите и блогинга на изгряващата web 2.0. Повярвайте ми, новопосветени български блогери, тогава това занимание нямаше нищо общо с измъченото ви позьорство днес! А ненаситни воайори като мен получиха един неочакван подарък – възможността за разходка през безброй стаи, библиотеки и спални, възможността за четене на безброй палимпсести и ‛записки под възглавката‛, написани с безброй почерци на различни езици. Това за мен се оказа несравнимо изживяване! Чувствах се като във филм на Грийнауей! Като в един безкраен Inside Rooms -26 Baths или Writing on Water! Почти веднага обаче дойде усещането за блуждаене – животът се случваше, но аз не участвах в това случване! Научавайки толкова много за другите, разбирах, че не научавам в действителност нищо. Защото колко от тези, които воайорствах, подозираха за съществуванието ми? Колко от тях биха споделили очи в очи удоволствието или нещастието си? А колко от тях аз бих допуснала до себе си? Почти със същия успех бих могла да черпя ‛екзистенциален‛ опит и от четенето на вестници, а после да го споделям под формата на романи, правещи ‛жестока дисекция на живота и нравите на нашето време‛ (макар блоговете наистина да бяха по-естетични и информативни). Но аз, като непрактичен човек, вместо да се заловя веднага с плагиатстване на чужди животи и писане на романи, се отдадох на разкаяния. Предполагам, същото е чувствала и Даян Арбъс (мой кумир завинаги) в началото на своето воайорско приключение – чувство на вина, обожание и срам пред нищо не подозиращия обект пред камерата. Обектът пред моята ‛камера‛, често жител на друг континент, ще да е подозирал разкаянията ми точно толкова, колкото и моделите от An Aperture Monograph за тези на Арбъс, но аз все пак направих опит да изляза от незначителността на собствените си драми, прегръщайки като свое нещастието на единствения човек, когото чувствах близък тогава.

И се заех с хроникирането му.

Как да опиша усещането си… от смяната на усещания, изострени от близостта на смъртта? От усещането за статичността на езика, сменено от пропадане в бързея на речта. И обратно: от диахронния поток на ежедневното бъбрене в синхронността и безвремието на един обширен и направо ‛спрял‛ текст. След което – пак отприщване! Смисълът – отложен, финалът – невъзможен, отворен за безкрайно случване, като че ли с надеждата да се размина с него. Неуловима метаигра в обхождане и отлагане на неизбежния край, която обаче, както всяко друго удоволствие, трябваше да бъде наказана. И наказанието не закъсня.

Суперего – или принцип на реалността

Реалността – това е плоскостта, върху която съществуваме съвместно с другите. Върху нея се приземяваме повече или по-малко болезнено, когато обществото упражни върху нас своите забрани и принуди. С други думи, това е мястото, където шиболетът Суперего се разпорежда със своеволията на Ида. При Фройд Суперегото е интернализираната фигура на Бащата, а двадесет (или може би тридесет години) по-късно Маркузе вече пише за подготовката на ‛веществото‛ за един нов принцип на реалността и съответно за трансмутациите, които ще настъпят в структурата на Суперегото. Семейството е омаловажено, религията – обезсилена, медията вече е тази, която задава модела в детството. От медията идва не само желанието за подражание, но и чувството за вина. Вече я няма бащината респектираща фигура, не разполагаме с авторитет, на който да се опълчим, нито душевно пространство, в което, развивайки себе си, да живеем за сметка на собствената си съвест. Затова пък имаме наемна бюрокрация, анонимни групировки и организации.

Сега само възпроизвеждам по памет откъслечни цитати от Ерос и Цивилизация, но отдавна живея с тежкото чувство за deja vu? Защото какъв по-засилен и унифициран контрол от този в мрежата напоследък? С тази разлика само може би, че към анонимната администрация и упражняване на контрол трябва да се добави авторитарността на този или онзи неанонимен експерт, на това или онова ‛име в областта‛. И какво по-наблюдаемо напоследък от агресията спрямо индивида, който само поради факта на своята различност се явява отрицание и не, не на авторитета, или пък експерта „в областта“, а отрицание на общността, на човечеството в неговата цялост. Индивидът, набеден за Антихрист!

Напоследък е модерно да се говори за ‛социалност‛, за ‛социални медии‛, ‛отворен код‛, ‛споделеност на знанията‛ и прочие. Свидетели сме на появата на нова конюнктура, минала и заминала, предполагам, покрай ‛етиката на различието‛ на Левинас и ‛Différance‛ на Дерида. Вече едва ли има някой, който да не е чувал как светът на изкуството се пренасял в сферите на комуникацията, която нали, чували сме, трябва да се случва безпроблемно и да е основана на ‛здравия разум‛. Писала съм за това и пак ще пиша – ‛здравият разум‛ ни напуска в мига, щом решим, че общуването между хора е като комуникацията клиент-сървър. Комуникацията между Его и Его не е услуга, предлагана от някой доставчик, нито пък е редно да стане. Няма ли противопоставяне и момент на изненада, няма и общуване.

През 40-те на миналия век Арнолд Гелен се опасява, че една технологична епоха, в която институциите са в упадък, може да завърши с победа на шума (производствен, битов, военен) и да доведе до анархия. И така оправдава появата на Третия Райх! Сега като че ли всички се опасяваме от нещо подобно – изправени пред всевъзможните опасности на информационната епоха с нейния информационен шум, виждаме два начина да се справим с него: или, самозатваряйки се, да намерим сигурност в отживели, та чак предизвикващи ужас практики, или, отдавайки се изцяло на своята неспособност за свобода, да изложим своята различност на непрекъснатата опасност от агресия.

Започвайки *.log, не знаех предварително кое ми е по-присъщо: лявото или дясното, садото или мазото, желанието да експериментирам със себе си или привързаността ми към притежанията на Егото… Питах се също кое ще надделее: желанието ми да съм сред хора или желанието да съм сред машини. Като някой, занимаващ се с писане, но пък подготвен да упражнява инженерна професия, аз, разбира се, се опитвах да намеря баланса, правилната среда, но се сблъсквах ту с хуманитарната псевдоетичност, ту с псевдосмирената уж-разположеност-всред-нещата на техничарите… Като при това не преставах да чувствам как лесно едните биха се обединили с другите, постигайки пълен консенсус по въпроса за моето унищожение. Шегувам се, разбира се, но не е като да нямах поводи за параноя. Автосаботирах се: като писател, като човек, като някой, който притежава някакви ценности за разграбване, а това не можеше да не настърви тълпата. По някакъв странен начин моите притежания винаги се оказваха по-ценни и винаги се появяваше някой с претенции да ги споделям с него. В името на някакво заветно равенство.

Егото, експериментът

ego – латинско местоимение, неясно как и кога превърнало се в синоним на себенадценяването и арогантността, служи през 20-те на миналия век на Фройд не за друго, а за обозначаване на това наше вътрешно пространство, където се осъщестява балансът между подривните желания на Ида и принудите на Суперегото. Егото, това е тази съставка на нашия ум, която се съпротивлява, щом почувства, че животът ни и всяко лично усилие да го променим губят смисъл в замяна на предлаганата ни възможност кротко да се приобщим към колектива социални ботове, наричащ себе си ‛общество‛. Бих могла за известно време да гледам на себе си и като на интерфейс, не като на човек. Бих могла дори да мисля за себе си единствено от гледна точка на ефективността, безконфликтността и взаимозаменяемостта си и дори да направя някои компромиси с цел да продължа да съм чарк от отвратителния механизъм на някакво общество. И вероятно не бих излязла от компромисите само заради желанието да имам добро мнение за себе си, ако чувствах, че това е в състояние да ми осигури комфорт. За съжаление, аз изобщо не се чувствам мирно положена всред тези ‛умъртвени и оживени неща – всичките еднакво подложени на администрация‛, от които напоследък се опитват да ми внушат, че се състои реалността.

Знам, че това звучи предизвикателно. Само допускайки шума и агресията на средата да ме досегне обаче, можех да разбера със сигурност, че съм в състояние да оцелея, и то такава, каквато съм.

Моята работа в *.log беше преди всичко, автосаботирайки се, саботирайки продукциониста в себе си, да допусна нещата да се случат. Книгата бе само следствие. Всъщност, в *.log става дума за непрекъснато чупещия се сюжет, за тази непрестанна принуда да се откажа от някакво уж свое първоначално намерение, за да стане ясно накрая, че съм го осъществила.

Та, естетите трябва да признаят: *.log е естетичен. Не просто в смисъл на предмет, притежаващ това качество (макар че и като такъв), а като преживяване, като нещо по-сложно, събитие, случващо се в потока други събития… Нещо като игра, като джаз-импровизация или като престъпление, ако щете, където успехът или неуспехът, както при всяко изпълнение на живо, идват не от времето, отделено за самотни размишления и самолюбуване, а от опасността да бъдеш хванат неподготвен. Изгубиш ли темпо, публиката просто се изнася, преследвачът те хваща. Нямаш оправдания за лошата игра, дори неволните ти съучастници да са пълни аматьори.

В заключение:

*.log е ситуационизъм от най-чиста проба. Приключението остава недовършено.

Lorem ipsum

Lorem ipsum dolor sit amet, consectetur adipiscing elit, sed do eiusmod tempor