Среща с читатели в Националната библиотека

Райна Маркова: „Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното“

клуб Писмена
в клуб Писмена

Райна Маркова гостува заедно с Владимир Полеганов на среща разговор в Клуб „Писмена“ през януари 2022 г.

Първият въпрос, който искам да Ви задам, е въпросът на странното, като го разбираме в широк смисъл. Струва ми се, че много ясно може да се забележи и у двама ви с Владимир Полеганов. Разкажете ни как стигате до него, как да го дефинираме и защо Ви е важно за текстовете?

Прекрасното е винаги странно (цитирам Бодлер), така че дори не искам да си представя как би изглеждало изкуство, което не предлага нещо невиждано. Не е ли обикновеното, да не кажа пошлото, твърде много в литературата ни? Това, което се опитвам да противопоставя на този „култ към обикновеното“, е не „странното в широкия смисъл“, включващ циркаджийски куриозното, изсмуканото от пръстите, а това, което с минимален разход на изразни средства ми позволява да кажа възможно най-много. Това, което бих могла да кажа с устата на герой-човекоядец или на човек с белязано от животно лице, не бих могла да кажа с помощта на купища тропи от името на кой-да-е, продаващ краставици на Женския пазар.

 

Най-новата Ви книга носи заглавието „Влажна зона“. Тя провокира различни посоки на разчитане на смисъла. Защо се спряхте заглавието на тази новела да стане и заглавие на книгата?

Заради икономичността – само две думи, а толкова много значения. Първоначално исках да е „Буферна зона“ – човекът като буфер между природата и изкуствения свят, който сам е създал, но се сетих, че има такъв филм от моя съгражданин Георги Дюлгеров, който отгоре на всичкото разказва съвсем различна история, и се наложи да употребя по-шокиращото, но и може би по-ефектно „влажна зона“. Това е еко-термин, отнасящ се към специфичен вид застрашени и сложни биосистеми. Но такава е и всеки човек.

 

Нещо друго, което ми се струва важно да поговорим, е за избора на озаглавяване и за избора на имената. Те са чуждоезични, странни, понякога прозвища или инициали. Каква е функцията на името при вас?

При мен невинаги са чуждоезични, но ако героят ми е палестинец, той ще носи палестинско име, ако е евреин – еврейско, ако е бургазлия, може да е Диоген, а ако е от сливенския Балкан, може да е баба Сяровица или леля Руска. Може и да е Блюменшнитцер, ако е с немски произход. Може да вложа в тях и някакъв код, ако разказът е фантастичен, и това да са имена на цветя или екзотични оръжия.

 

Какви теми Ви вълнуват в момента като писател? Работите ли върху нещо ново?

Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното. Предпочитам да не споделям предварително обаче, защото не знам кога и как ще имам възможността да го реализирам. От друга страна, само в рамките на последните три години успях да реализирам цели три неща, с които съм много горда: публицистичната книга „Контрол“, пиесата „Кусусан“ и сборника „Влажна зона“. Като гледам с каква скорост този вече вложен труд се реализира, и как това ми се обяснява с „пренаситеност на пазара“ (вероятно от неща с подобно качество), не мисля, че е редно да обявявам отсега какво ще правя в следващите няколко години.

Лесно ли стигате до крайния резултат на книгите си?

Не, разбира се. Публиката, колкото и скромна да е, не заслужава да бъде занимавана с всяка глупост, бръмнала в нечия глава. Доста време минава преди да преценя дори, дали една хрумка си струва. После следва доста дълга подготовка, четене, „рисърч“, пътуване до някакво място, срещи с хора… Самото написване идва после и отнема сравнително малко време.

 

Забелязвате ли да се променят авторските Ви търсения?

Търсенията предполагат промяна. Дали сменям посоката? Не, защото съм многопосочна. Може би имаше един период, в който радикализирах и формата, за да предотвратя впримчването в пошли местни контексти и произволни интерпретации, но ако това може да мине за промяна, напоследък не експериментирам много с формата, просто се задоволявам с тази, която е да най-подходящата.

 

Искам сега да поговорим за извънлитературната Ви работа и по-точно за преподаването на творческо писане. И двамата с Владимир Полеганов преподавате в различни формати. Със сигурност на онези, които посещават вашите курсова, те са им полезни. Но нека погледнем нещата откъм Вас. Какво Ви носи преподавателската работа?

Това са различни видове комуникация. Говоренето пред жива аудитория и писането на проза, изискват различни реторични умения и различен вид издържливост. Преподаването ме предпазва от това да подивея съвсем. Прекарвам доста време в мълчание над текста и най-близките ми вече са се примирили с това, но хората в аудиторията – не, и това ме мобилизира.

 

Водела сте колонка за публицистика във в. „Култура“ и „К“. Тук говорим отново за писане, но писане, различно от писането на собствен художествен текст. Как като писател Ви се отразява тази допълнителна роля?
В началото беше изморително „маневриране в щурмови условия“ със слаб напредък. Колонката ме изправи пред необходимостта да вниквам бързо в изобилие от сложни, необговаряни още сюжети, да избирам най-важното в многотията. Но пък тези сюжети после подхраниха прозата ми, а заниманията с проза спомогнаха за по-изискана като форма публицистика. Публицистиката учи на отговорна и прецизна работа с думите, държи изкъсо въображението и изключва домогването до емоциите на публиката. Работата върху художествена проза пък позволява доста волности, но това не означава непременно отказ от отношение към реалността.

 

Свързват Ви с декадентството. Героите Ви са винаги доста крайни, екстравагантни, морбидни, девиантни. Давате израз на някакви Ваши лични склонности или отразявате някаква обществена тенденция на упадък?

Упадъкът е присъщ на империите. В литературата той е свързван със символизма, с „изкуството заради самото изкуство“. Не бива да се забравя обаче, че този етикет е лепнат на символистите от злобната, завистлива критика. „Декадентите“, които аз ценя, от които съм се учила и с които занимавам хората в семинара си по творческо писане, преди да се самоостракират и отдадат на крайности, са били радикални критици на епохата си. Преди да седне и да напише „Срещу природата“, Юисманс е бил пръв приятел със Зола. Преди да напише „Цветя на злото“, Бодлер е бил трескаво активен политически. Едгар Алан По е бил абсолютно блестящ и успешен, макар и не във финансов смисъл, публицист. Красотата, често мрачна и крайна, формалното великолепие – това са били оръжията им срещу пошлия буржоазен утилитаризъм и „здрав морал“.

Колкото до „упадъчността“ на стремежа, да си служиш със символи… Още Августин Блажени, докато се е опитвал да тълкува на латински писаното на староеврейски Свето писание, е открил силата на символите, а също и това, колко по-различни и мощни са те от тропите.

 

Искам да Ви върна към днешната действителност, колкото и нежелана да е тя, с въпроса за отразяването ѝ от литературата. Поезията, а и прозата с някои излезли през изминалата година романи се опитва да въведе извънредността на обстановката, в която живеем. Как смятате, че ще се промени литературата в близко бъдеще?

Предполагам, много хора ще пропишат. Най-вероятно това ще е битова проза или антиутопично фентъзи. А може би ще се появяват повече пиеси… Затворени сме в кухните и спалните си, мизансценът не се променя, но диалозите и монолозите не спират да текат. В чата.
Реалността отдавна е изпреварила въображението и е вече трудно за болшинството хора да проумеят как биват управлявани, лекувани, осведомявани, обслужвани. Те не само капитулират пред тази реалност, но и негодуват, когато някой се опита да ги изправи пред нея.

 

И един такъв въпрос, ако всеки от вас трябва да представи другия, как ще го направи?

Владо Полеганов е автор с чувствителност, въображение и размах – трите най-важни качества според мен.

Влажна зона

Влажна зона на сайта на Ерго.

Към сайта на Ерго:
Какво би се случило с човешкия индивид, който, дори успявайки да изгради около себе си „желязната клетка“ на утилитарността и рационалността (по израза на Макс Вебер), продължава да бъде биологично същество и да се подчинява на закони, които не познава? Божествени или природни са тези закони? Ами ако интернализирането на създадените от човека цивилизационни инструменти, без които обществата не могат да съществуват, се проявява у индивида под формата на крайна деструктивност и (авто)агресия?

Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (НФК) към Министерството на културата на Република България, по програмата „Творчески инициативи ’20“: ncf.bg​​

Дублирай! | K – 53 – 2019

През 60-те Дебор написа в „Общество на спектакъла”, че цялата реалност е заменена със символи и знаци, които не са нейни посредници, дори измамни; не са носители на никакъв смисъл, нито дори целят да го маскират. Те просто нямат никакво отношение към реалността. Реалността е престанала да е от значение за нашето разбиране на живота изобщо. Това, което хората възприемат като реалност, е просто симулакрум, само конструкт от образите, в които сме потопени непрестанно благодарение на културата ни, и включва какво ли не: от свещени изображения и произведения на изкуството, та до рекламни логота, слогани, стриймове…

През 80-те Бодриар доразви тази крайна теза в „Симулация и симулакри”, проследявайки исторически изместването на оста, около която се върти нашият човешки свят, общуващ с реалността посредством знаци. Така например, в предмодерните времена реалността няма как да бъде сбъркана с имитацията си, а и самите симулакри в уникалността си – един с друг, но в последвалата индустриална ера уникалността постепенно изчезва, появяват се копията, а те не само са идентични помежду си, но са и копия на реалността. Това е ерата на печата, фотографията, звукозаписа, филмите…

Водейки рубриката мрежа/паяжина, неведнъж съм се сблъсквала с носталгия по тази ера. Била съм даже атакувана за това, че се осмелявам да пиша как светът на знака се променя, все едно не това бе темата на рубриката ми! А с този свят междувременно се случваха удивителни неща. Симулакрите съвсем се дематериализираха и окончателно се просмукаха в реалността ни. Те не просто я копираха, те я изместиха, обезсмисляйки и обезценявайки я. Те отвориха гигантска пробойна в нея и започнаха да я потопяват като кораб.

Аз бях на този кораб, разчитащ все още на материалното си тяло, на броя продадени копия, за да продължи да съществува, но нищо не можех да направя. Можех само да наблюдавам чудния свят на симулакрите.

Наблюдавах света на парите.

И докато наоколо ми започваше да се говори за връщане към национални валути, аз пишех за това как по света вече са изобретени виртуалните, а също и борсите, през които да се търгува с тях. Това ни най-малко не попречи тъкмо от нас да тръгне феноменът „доктор Ружа”.

Наблюдавах света на политиката!

И докато у нас се симулираше демокрация, пишех за замяната на скъпоструващите симулакри, наречени политици, с безплатни телефонни приложения. Това не попречи тъкмо ние да изпратим в Европарламента „изкуствен интелект” с беден речник и лош синтаксис, а Европарламентът да му повери тъкмо ресора „Иновации и младеж“.

Наблюдавах света на изкуството.

И виждах как в рекламния потоп всяка претенция за уникалност и връзка с духа започва да изглежда като наивна липса на критична саморефлексия – сантименталност, която трябва да бъде осмивана. Това не попречи на Медузата-Медия още по-цинично да залъгва духовната жажда с изкуствено раздути образи, уморени от непосилната задача да репрезентират смисъл, който не притежават.

Дублирай оригинала и го унищожи – това не е абстрактен девиз, не е препратка към недолюбвания у нас (защо ли?) Дебор. Това е мотото, което движи нашите интелектуални, артистични, политически, финансови и каквито още се сетите среди. У нас се дублират не само идеи, начинания, мисли, готови произведения, маркирани със знака за авторско право. Дублират се банки, дублират се политически партии, дублират се ведомства. У нас направиха опит да дублират дори нещо толкова огромно като държавния ни телеком. И не за друго, а за да източат някой и друг милиард обществени пари през него… Опитвах се да пиша за някои от тези неща в мрежа/паяжина, докато наблюдавах как дублират, симулират, емулират, обезсмислят дори вестника, за който го правя.

Но трябваше да го правя, без да вдигам „никому ненужен шум” и без да „преча” това да се случва.

Е, с вестника е окончателно свършено.

Веднъж вече се простих с него, сега трябва да го направя повторно. Вероятно се очаква да изразя тъга, но то е все едно Сизиф да тъгува, че се е простил с камъка.

Контрол над хаоса – K | 26.07.2019

Теодора Георгиева

На 17 юли в книжарница „Ориндж“ дългогодишният автор на вестника Райна Маркова представи най-новата си книга „Контрол“, издадена от „Изток-Запад“. Тя го направи под формата на интервю, водено от редактора на книгата, поета Румен Леонидов, който не скри задоволството си, че мото на книгата са думите на Марк Фелт[1] „Бъркотията е контрол“.

Маркова обясни, че конкретният повод да напише книгата са натрупалите се текстове, писани за „Култура“ и свързани с глобализацията, които тя решава да подреди и да развие във времева последователност. Паралелно с това, тя включва в нея и сюжети около електронното правителство, които, поради специфичния формат на вестникарската колонка „Мрежа/паяжина”, не успява да предложи на читателите.

Така се появява „опасната“, по признанията на Леонидов, книга „Контрол“ – опасна, „защото може да събуди позасегнатите представители на невидимото съсловие – световно и българско – упражняващо контрол върху всички нас – взети заедно и поотделно, по различни начини и по различни причини”.

От своя страна, Маркова разясни, че целта на книгата е да рационализира страха – например, страха от източването на данни от НАП – случай, станал известен миналата седмица. Според нея обаче, проблемът не е, че някой е „хакнал и извадил информация”, която принципно трябва да е публична, а че има процедурни нарушения, свързани с това къде се намират самите сървъри, на които се съхранява стратегическата информация. Те не са в сградата на НАП, която има съответните помещения и сертификати, а на съвсем друго място. Освен това – продължи Маркова – истерията около НАП има за цел отклоняване на вниманието, за разлика от реалните проблеми, но не така коментирани, като например сривът на банкоматите през 2017 г. или сривът на Търговския регистър през 2018 г.

Темата за електронното правителство (управление) е от такова естество, че обикновеният човек лесно може да се поддаде на медийната истерия, обясни авторката на „Контрол” и допълни, че с книгата си се опитва да постави рационален фундамент, на който, като стъпи, човек да се почувства по-спокоен в морето от спекулации, истерии и медиен шум. Маркова поясни, че книгата й има редица препратки към тенденциозни журналистически статии по темата.

Освен това, ако прочетем „Контрол“, ще разберем, че проблемът с НАП, както и с други държавни агенции, е съвсем различен от внушавания – той е свързан с обстоятелството, че много информационни потоци, включително и такива от сферата на съдебната система, се вливат централизирано в една система и попадат в обсега на изпълнителната власт. Така, чисто по технологични причини, се нарушава и зачерква принципът на разделението на властите. Това е реален проблем, който ни засяга и на битово ниво, имайки предвид, че почти всеки от нас ползва регистри, потребител е на юридически услуги, развива бизнес или има електронен подпис. Около този проблем трябва да има дискусия и Маркова сподели надеждата си тя да започне тъкмо с появата на книгата й.

На въпрос на Румен Леонидов какви са причините у нас вече толкова години електронното правителство да не се случва, Маркова отговори, че тъй като информационните системи са нещо специфично – не могат да бъдат пипнати и видени – те са благодатни за злоупотреби. Но не само у нас, а и, като цяло, в Европа. Освен това, технологиите се развиват с такава скорост, че законодателството не е в състояние да ги регулира своевременно, което е допълнителна предпоставка за злоупотреби, особено в страна с нисък морал. „В Брюксел се вдигат скандали за 5 млн. евро, а при нас изчезват милиарди”, призна Маркова.

Тя допълни, че проследявайки смените във властта и как котериите воюват помежду си, „не е пощадила никоя партия”, но че най-големият хаос настъпва около 2001 г., когато на власт идва НДСВ и прекъсва започнатата вече реформа в електронното управление. До този момент реформата е финансирана от Световната банка и от Америка за България, а след това НДСВ поставя ново начало – и този път я финансира с европейски пари и по европейска стратегия.

Накрая Маркова уточни, че се е опитала да не затъва в излишни спекулации около отношенията между НАТО и ЕС, като дори е маркирала чуждите конспиративни теории по темата, тъй като по въпроса има много литература.

Леонидов обаче подчерта, че книгата на Райна Маркова е първата у нас, която се захваща с този сериозен политически проблем и се опитва да ни го обясни ясно и разбираемо с цел да си отвоюваме обратно контрола над хаоса.

–-

[1] Марк Фелт (1913 – 2008) е бивш заместник-директор на ФБР, за когото в края на живота му – през 2005 г., става ясно, че е журналистическият информатор „Дълбокото гърло“ около скандала „Уотъргейт“, помогнал за свалянето на американския президент Ричард Никсън.

Теодора Георгиева