Райна Маркова: „Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното“

Райна Маркова гостува заедно с Владимир Полеганов на среща разговор в Клуб „Писмена“ през януари 2022 г.

Първият въпрос, който искам да Ви задам, е въпросът на странното, като го разбираме в широк смисъл. Струва ми се, че много ясно може да се забележи и у двама ви с Владимир Полеганов. Разкажете ни как стигате до него, как да го дефинираме и защо Ви е важно за текстовете?

Прекрасното е винаги странно (цитирам Бодлер), така че дори не искам да си представя как би изглеждало изкуство, което не предлага нещо невиждано. Не е ли обикновеното, да не кажа пошлото, твърде много в литературата ни? Това, което се опитвам да противопоставя на този „култ към обикновеното“, е не „странното в широкия смисъл“, включващ циркаджийски куриозното, изсмуканото от пръстите, а това, което с минимален разход на изразни средства ми позволява да кажа възможно най-много. Това, което бих могла да кажа с устата на герой-човекоядец или на човек с белязано от животно лице, не бих могла да кажа с помощта на купища тропи от името на кой-да-е, продаващ краставици на Женския пазар.

 

Най-новата Ви книга носи заглавието „Влажна зона“. Тя провокира различни посоки на разчитане на смисъла. Защо се спряхте заглавието на тази новела да стане и заглавие на книгата?

Заради икономичността – само две думи, а толкова много значения. Първоначално исках да е „Буферна зона“ – човекът като буфер между природата и изкуствения свят, който сам е създал, но се сетих, че има такъв филм от моя съгражданин Георги Дюлгеров, който отгоре на всичкото разказва съвсем различна история, и се наложи да употребя по-шокиращото, но и може би по-ефектно „влажна зона“. Това е еко-термин, отнасящ се към специфичен вид застрашени и сложни биосистеми. Но такава е и всеки човек.

 

Нещо друго, което ми се струва важно да поговорим, е за избора на озаглавяване и за избора на имената. Те са чуждоезични, странни, понякога прозвища или инициали. Каква е функцията на името при вас?

При мен невинаги са чуждоезични, но ако героят ми е палестинец, той ще носи палестинско име, ако е евреин – еврейско, ако е бургазлия, може да е Диоген, а ако е от сливенския Балкан, може да е баба Сяровица или леля Руска. Може и да е Блюменшнитцер, ако е с немски произход. Може да вложа в тях и някакъв код, ако разказът е фантастичен, и това да са имена на цветя или екзотични оръжия.

 

Какви теми Ви вълнуват в момента като писател? Работите ли върху нещо ново?

Работя непрекъснато върху нещо ново, а ме вълнува винаги актуалното. Предпочитам да не споделям предварително обаче, защото не знам кога и как ще имам възможността да го реализирам. От друга страна, само в рамките на последните три години успях да реализирам цели три неща, с които съм много горда: публицистичната книга „Контрол“, пиесата „Кусусан“ и сборника „Влажна зона“. Като гледам с каква скорост този вече вложен труд се реализира, и как това ми се обяснява с „пренаситеност на пазара“ (вероятно от неща с подобно качество), не мисля, че е редно да обявявам отсега какво ще правя в следващите няколко години.

Лесно ли стигате до крайния резултат на книгите си?

Не, разбира се. Публиката, колкото и скромна да е, не заслужава да бъде занимавана с всяка глупост, бръмнала в нечия глава. Доста време минава преди да преценя дори, дали една хрумка си струва. После следва доста дълга подготовка, четене, „рисърч“, пътуване до някакво място, срещи с хора… Самото написване идва после и отнема сравнително малко време.

 

Забелязвате ли да се променят авторските Ви търсения?

Търсенията предполагат промяна. Дали сменям посоката? Не, защото съм многопосочна. Може би имаше един период, в който радикализирах и формата, за да предотвратя впримчването в пошли местни контексти и произволни интерпретации, но ако това може да мине за промяна, напоследък не експериментирам много с формата, просто се задоволявам с тази, която е да най-подходящата.

 

Искам сега да поговорим за извънлитературната Ви работа и по-точно за преподаването на творческо писане. И двамата с Владимир Полеганов преподавате в различни формати. Със сигурност на онези, които посещават вашите курсова, те са им полезни. Но нека погледнем нещата откъм Вас. Какво Ви носи преподавателската работа?

Това са различни видове комуникация. Говоренето пред жива аудитория и писането на проза, изискват различни реторични умения и различен вид издържливост. Преподаването ме предпазва от това да подивея съвсем. Прекарвам доста време в мълчание над текста и най-близките ми вече са се примирили с това, но хората в аудиторията – не, и това ме мобилизира.

 

Водела сте колонка за публицистика във в. „Култура“ и „К“. Тук говорим отново за писане, но писане, различно от писането на собствен художествен текст. Как като писател Ви се отразява тази допълнителна роля?
В началото беше изморително „маневриране в щурмови условия“ със слаб напредък. Колонката ме изправи пред необходимостта да вниквам бързо в изобилие от сложни, необговаряни още сюжети, да избирам най-важното в многотията. Но пък тези сюжети после подхраниха прозата ми, а заниманията с проза спомогнаха за по-изискана като форма публицистика. Публицистиката учи на отговорна и прецизна работа с думите, държи изкъсо въображението и изключва домогването до емоциите на публиката. Работата върху художествена проза пък позволява доста волности, но това не означава непременно отказ от отношение към реалността.

 

Свързват Ви с декадентството. Героите Ви са винаги доста крайни, екстравагантни, морбидни, девиантни. Давате израз на някакви Ваши лични склонности или отразявате някаква обществена тенденция на упадък?

Упадъкът е присъщ на империите. В литературата той е свързван със символизма, с „изкуството заради самото изкуство“. Не бива да се забравя обаче, че този етикет е лепнат на символистите от злобната, завистлива критика. „Декадентите“, които аз ценя, от които съм се учила и с които занимавам хората в семинара си по творческо писане, преди да се самоостракират и отдадат на крайности, са били радикални критици на епохата си. Преди да седне и да напише „Срещу природата“, Юисманс е бил пръв приятел със Зола. Преди да напише „Цветя на злото“, Бодлер е бил трескаво активен политически. Едгар Алан По е бил абсолютно блестящ и успешен, макар и не във финансов смисъл, публицист. Красотата, често мрачна и крайна, формалното великолепие – това са били оръжията им срещу пошлия буржоазен утилитаризъм и „здрав морал“.

Колкото до „упадъчността“ на стремежа, да си служиш със символи… Още Августин Блажени, докато се е опитвал да тълкува на латински писаното на староеврейски Свето писание, е открил силата на символите, а също и това, колко по-различни и мощни са те от тропите.

 

Искам да Ви върна към днешната действителност, колкото и нежелана да е тя, с въпроса за отразяването ѝ от литературата. Поезията, а и прозата с някои излезли през изминалата година романи се опитва да въведе извънредността на обстановката, в която живеем. Как смятате, че ще се промени литературата в близко бъдеще?

Предполагам, много хора ще пропишат. Най-вероятно това ще е битова проза или антиутопично фентъзи. А може би ще се появяват повече пиеси… Затворени сме в кухните и спалните си, мизансценът не се променя, но диалозите и монолозите не спират да текат. В чата.
Реалността отдавна е изпреварила въображението и е вече трудно за болшинството хора да проумеят как биват управлявани, лекувани, осведомявани, обслужвани. Те не само капитулират пред тази реалност, но и негодуват, когато някой се опита да ги изправи пред нея.

 

И един такъв въпрос, ако всеки от вас трябва да представи другия, как ще го направи?

Владо Полеганов е автор с чувствителност, въображение и размах – трите най-важни качества според мен.

Няколко извънредно приятни думи от Николай Колев
..

И от Атанас Игов, който спомена „Контрол“ защото беше видял връзката с „Влажна зона“.

 

Влажна зона на сайта на Ерго.

Към сайта на Ерго:
Какво би се случило с човешкия индивид, който, дори успявайки да изгради около себе си „желязната клетка“ на утилитарността и рационалността (по израза на Макс Вебер), продължава да бъде биологично същество и да се подчинява на закони, които не познава? Божествени или природни са тези закони? Ами ако интернализирането на създадените от човека цивилизационни инструменти, без които обществата не могат да съществуват, се проявява у индивида под формата на крайна деструктивност и (авто)агресия?

Проектът е реализиран с подкрепата на Национален фонд „Култура“ (НФК) към Министерството на културата на Република България, по програмата „Творчески инициативи ’20“: ncf.bg​​