Публикувано на

Uber-ификация | Култура – Брой 29 (2951), 24 юли 2015

Има ли още някой, който да не е чувал за Uber – Калифорнийския хибрид между транспортни и информационни услуги. Uber е преди всичко технологична компания, създала мобилно приложение за споделено пътуване, и ползвана в много градове по света, включително и в София. Работата на приложението се изразява в следното: ползувателите му могат да изпращат през смартфоните си заявки за такси, а то да ги препраща до водачите на колите. То също така предлага възможност за пътниците да следят през смартфоните си изпълнението на заявката – местоположението и предвижването през трафика на поръчания от тях автомобил. Заплащането също става по електронен път. Предлагайки услуга почти без конкуренция в един глобален, трудно регулируем пазар, Uber бързо успя да се разрасне и впоследствие да се доразвие в мрежа, включваща всеки желаещ, разполагащ със собствено превозно средство и прилични шофьорски умения. До края на 2014 компанията достигна цена 40 милиарда щатски долара и даде името си на нова тенденция в таксиметровите услуги, но и бързо успя да си създаде врагове.
Причината: недостатъчно гарантирана безопасност и поверителност на услугата; мръсни (и не особено интелигентни) трикове спрямо конкурентите от Lyft и Gett, състоящи се във вербуване на шофьорите им и в отказване на голям брой поръчки чрез фалшиви потребители; наемане на медиен екип с милионен бюджет за ровене в личния живот на медийни личности, изказали се негативно за Uber. И не на последно място – вероятно укриване на данъци.
След протестите в Германия, Индия, Тайланд, Испания, Франция и Англия, сега и кметът на Ню Йорк е решил да забрани Uber.
Всъщност, на компанията Uber в момента никак не й е лесно. Срещу нея са изправени армии недоволни, но най-сериозната заплаха дойде от неочакван ъгъл: от един от най-големите инвеститори в Uber, компанията Google. През август 2013 г. Google Ventures инвестира $ 258 милиона в Uber и това бе най-голямата сделка за Google Ventures, случвала се някога. След по-малко от година последваха още суми и някои вече си представяха как Google придобива Uber. Толкова повече, че David Drummond, главният им юрисконсулт и старши вицепрезидент на корпоративното развитие, се присъедини към борда на директорите на компанията през 2013 г. и е там и досега. Но ето, че тия дни в Bloomberg гръмна новината, че разривът между компаниите е вече факт. От съдружници, те са вече върли конкуренти. Google се готви да придвижи напред свой собствен отдавнашен проект за безпилотна кола, а Uber са се съюзили с Carnegie Mellon University за разработка на собствено приложение за превозни средства.
Google никога не е крил амбициите си да направи революция в градския транспорт с пускане в експлоатация на автономни превозни средства – Google спечели патента за производство на такива още през 2011. Става дума за автомобили, които сами черпят данни за пътната обстановка и реагират на нея благодарение на сензори. На автомобилното изложение в Детройт миналия месец компанията е заявила, че от въвеждането в експлоатация на безпилотни таксита в градския транспорт я делят не повече от пет години.
Chris Urmson, изпълнителният директор на Google, отговарящ за проекта, говори за автономни превозни средства, патрулиращи из кварталите, които ще могат също да качват и превозват пътници: „Технологията ще бъде такава, че ще можете да извикате превозното средство и да му кажете къде да ви отведе.“
Uber са угрижени. Google са финансово неизтощим и технологично силен конкурент, а Uber все още прекалено много зависят от търсачката-гигант, при това далеч не само във финансово отношение. Приложението за смартфони за шофьори на Uber разчита твърде много на Google Maps, а това пък дава на Google предимството да знае кои са най-горещите градски маршрути преди всички останали. Uber сериозно ще пострадат, ако останат без достъп до водещите в областта на картографски приложения, като AOL’s MapQuest, Apple Maps.
Освен това, колите без кормила са очевидна неизбежност в близко бъдеще и там за Uber няма да има място, ако не си намерят навреме и партньор, на чиито возила да разчитат. Mercedes, Audi, Tesla се развиват в тази посока, но дали вече Google не им пуска аванси?

 

Публикувано на

Информационният феодализъм | Култура – Брой 12 (2934), 27 март 2015

В началото на века Питър Драхос, австралийският изследовател на интелектуалната собственост и регулациите в глобалния бизнес, написа в книгата си „Информационният феодализъм“: Имуществените права присвояват власт над ресурсите. Когато се предоставя власт над не многобройни ресурси, от които мнозина са зависими, не голямо усилване на властта достига множество цели. Това води до последствия – както за политическите, така и за икономическите свободи в обществото.
Тринадесет години са минали оттогава, но опасните тенденция, описани от Драхос, не само са се запазили, а и задълбочили – пътят към съгласие с условията на глобалния бизнес вече не е съдба единствено на развиващите се, зависими страни, той ясно се е очертал и пред интелектуално и материално благоденстващи (засега) страни. След TAFTA и европейските дилеми, е редно да припомня и другото глобално партньорство – Транс-Тихоокеанското партньорство (TPP). В момента текат срещи, на които се правят опити за постигане на компромиси по някои спорни точки в TPP, но TPP буксува отново и то точно заради въпроси, свързани с интелектуалната собственост върху данните за лекарства.
Някой може да се запита защо изобщо „интелектуалната собственост“ присъства в „споразумение за свободна търговия“? Може ли авторското право да защитава компютърни програми (които се доближават повече до научните разработки) така, сякаш те са литературни произведения? И може ли да се патентоват живи организми, били те едноклетъчни? Освен това, дори само поради своята същност, законите за интелектуалната собственост са точно обратното на свободната търговия. Извън това дали са добри или лоши, те са преди всичко рестриктивни. Тяхната цел е не да улесняват, а да ограничават използването на информация или съдържание. Какво общо може да има това със свободната търговия? Тук идва и резонният, макар и донякъде реторичен въпрос: дали причината копирайтът да присъства в ТРР и TAFTA е изобщо свързан с търговията или бизнеса? Може би съществуват и друг тип специални интереси в света на интелектуалната собственост, които не са директно свързани с печалбата, но са не по-малко интересни на големите компании, а именно, че покрай включване в търговските споразумения на правото да се ползва интелектуална собственост на звукозаписната, филмовата, фармацевтичната, генната и т.н. индустрии, страните биха могли да бъдат принудени да приемат закони, които те не биха приели по друг начин. Да си припомним пълната секретност, при която се провеждат тези споразумения!
Някои привърженици на ТРР може да попитат защо изобщо не бъде махнат авторско-правният раздел от TPP и не се наблегне на останалото, което е по-актуално и наистина засяга свободната търговия между страните? Все пак, иде реч за търговско споразумение и за падане на бариери, а не за издигане на нови протекционистки такива. Примерно, Уреждането на спорове между инвеститори и държави (Investor State Dispute Settlement – ISDS) е точно такъв актуален инструмент, помагащ на инвеститорите да налагат волята си на страните, в които са решили да развиват дейност. Друг е въпросът дали неговата отвореност може да се нарече благодатна за въвлечените страни, защото реално погледнато, в тази игра няма печеливши страни изобщо. Печелят единствено глобалните корпорации. В тази връзка е добре да си припомним NAFTA. Какво донесе NAFTA на САЩ? Анихилиращи индустрии и шансове на заетите в тях да останат „средна класа“.
Противниците на TPP веднага ще кажат: ТРР е същият. Това не е търговско споразумение. То е политическо. Целта му е да заобиколи демокрацията, избягвайки препятствията, които националните законодателства биха издигнали, за да защитят страните. ТРР е просто троянски кон за националните суверенитети и никой няма да позволи нито авторско-правните, нито ISDS клаузи да отпаднат от ТРР.
Как обаче някой може да каже какво е ТРР и да твърди, че е добър или лош? Никой нито е виждал, нито е чувал ТРР. ТРР тъне в мрака на новото информационно Средновековие.

Публикувано на

Индустрия на страха | Култура – Брой 43 (2922), 19 декември 2014

Чували сме много пъти либертарианското клише, че държавата тормози корпорациите, пречи им да печелят и по този начин възпрепятства прогреса и всеобщото благоденствие. Интересно е колко дълго успя това плитко клише да служи за оправдание на произвола на същите тези корпорации, без да се изтърка. Тия дни излезе от печат книгата на Асанж „Когато Google срещна Wikileaks“, а това е добър повод да се сетим отново за едрия частен бизнес и за отношенията му с държавата. За Google вече стана дума в началото на сезона, така че нека сега да е Amazon, на чиито сървъри през 2010 г. WikiLeaks се опита да мигрира.
Най-точно и язвително го е написал журналистът Чарлз Дейвис: „Когато интернет търговецът и представящият се за сюзерен на XXI век Amazon.com изрита WikiLeaks от сървърите си през 2010, решението не беше внушено от мъже в черни костюми, почукали на вратата на някое от именията на Джеф Безос (основателя на компанията) в 3 сутринта, нито от неприятен непознат глас по телефона, който да събуди изпълнителните директори, намеквайки, че притежава определена информация, която някои определени хора, лежащи до тях в леглото и питащи „кой е?“, биха искали да научат.“
Корпорациите, както е известно, нямат морал, но предвид непрестанните им претенции, че са виктимизирани от държавата, логично е да се очаква, че ще се солидаризират с удоволствие с всеки, оказващ съпротива на тази същата лоша държава. В случая с WikiLeaks Amazon отказаха услуга на клиент по причина обвинения за застрашаване на националната сигурност и “излагане на опасност живота на невинни хора”, а също и по причина, че става дума за “съхраняването на големи количества данни, които не са точно техни”, нищо, че става дума за данни, показващи как техният истински собственик, американската държава, разстрелва мирни граждани от Йемен и Ирак.
Според Дейвид Хендерсон от Станфордския университет, истинският негодник, бойкотирал WikiLeaks обаче не е Amazon или Джеф Безос, а “мегаломанът сенатор Джо Либерман”.
Над Amazon не само не е имало натиск от страна на държавата за включване в саморазправата срещу Манинг и сайта, публикувал разкритията му – WikiLeaks, но може да се говори дори за сделка – година по-късно Amazon бе щедро възнаградена с договор за $ 600 милиона от ЦРУ за изграждане на платформа за облаков компютинг, който евентуално “ще доставя на всичките 17 (американски) разузнавателни агенции безпрецедентен достъп до неизброимо число компютри за всевъзможни форми на „компютинг до поискване“, анализ, съхранение, сътрудничество и други услуги.” А ако припомним Сноудън: тези същите агенции събират ежегодно трилиони късчета метаданни, телефонни и интернет логове и информация за милиони хора, която нямат право да притежават, и благодарение на която може да се извършва промишлен шпионаж, нападения с дронове и истински да се застрашава животът на невинни хора.
Ето така Amazon, вместо да помага да бъдат изобличени злодеянията на своя уж естествен враг държавата, само ги улеснява и то с охота.
Не много отдавна, през 2013, побеждавайки конкурента си IBM в подписването на този мечтан договор, Amazon заяви: „Нямаме търпение да започнем успешното си сътрудничество с ЦРУ“.
Но не е справедливо да се съсредоточаваме само върху Amazon. Освен Amazon и обговаряния вече Google, на договори с държавата се радват също AT&T, Verizon и изобщо всяка частна компания, която е в състояние да предложи под формата на публично-частно партньорство сбъдване в реалността на най-мокрите тоталитарни сънища. Възможно ли е нещо да се направи, има ли начин да се спре това зловещо размиване на границите между публично и частно и да се сложи край на тези нерегламентирани от нищо партньорства?
Като че ли съпротивата е съсредоточена само в университетите или неформалните, маргинални, едва ли не субкултурни общности. В същото време огромната маса граждани, уплашени да не изгубят контрол над личния си живот и собственост, през глава купуват от същите тези опасни компании системи за домашно видеонаблюдение. Страхът отдавна е индустрия, а ние сме просто потребители на нейния продукт.

Публикувано на

Шумкарски капитализъм | Култура – Брой 39 (2522), 14 ноември 2008

Първоначално не възнамерявах да пиша за конкурса БГ сайт 2008, както не писах и за случилия се непосредствено преди него OpenFest 2008. Реших, че е безсмислено да обговарям начинания, които все повече затъват в демагогия и пионерски ентусиазъм как „нещо се случва извън мафиотските структури в батковината‛ и как „500 ангажирани човека се събрали накуп, съблазнени не от безплатни кебапчета и бира‛. Е, поради липсата на желаещи, в началото на септември БГ сайт съблазняваше участници с ‛уникалната‛ възможност за добавяне на линк към сайта им срещу депозирането на скромните 100 лева, но с това само предизвика смях в мрежата и накара веселия SEO-сайт Alabala да предложи същото, но без пари.

Но тъй като все пак съм решила да пиша, за да стане ясно защо „демагогия‛, защо „шумкарски капитализъм‛ и защо „governmentality‛ в етикета до заглавието, трябва да почна с малко история.

Бг сайт е конкурс за електронни сайтове . Най-престижният, както се самопредставя в собствения си сайт, макар да не съм запозната с наличието на други, по-малко престижни конкурси у нас. Конкурсът съществува от 1999 г. До 2003 негов инициатор е компанията ABC Design & Communication, като през 2000 за партньор е привлечен и M3 Communications Group Inc. От 2004 нататък организирането му става част от дейността на една НПО, така наречената Българска уеб асоциация (БУА), браншова организация, сравнително нова по отношение на БГ сайт, в чието създаване през 2004 влиза и титулярката от ABC Design Жюстин Томс и чиято цел е утвърждаване, координиране и съвместна работа на лицата и фирмите, които се занимават с дизайн, подготовка, организация, проектиране, реализация, поддръжка на Интернет страници, Уеб дизайн, реклама в Интернет, мултимедия и други сходни дейности (…) в услуга на интересите на Българския Уеб пазар, опериращ в условията на свободна пазарна икономика. Толкова за БУА.

До 2005 конкурсът БГ сайт работи нормално, излъчва победители, организира семинари за специалистите, образова масите и изобщо е полезен. През 2006 е избран нов управителен съвет. От състава му излиза Жюстин Томс, но пък влизат представители на офлайн медиите, например Мартин Захариев, както и една личност от Икономедия, за чийто интересен опит с НПО-тата вече съм писала в колонката си „Микрофизика на властта‛. Оттам нататък сценарият е познат. За това какви ги върши БУА и как върти капитализъм „в условията на свободна пазарна икономика‛ може доста да се прочете в мрежата, като примери ще приведа споменатото вече изискване на такса за участие в БГ сайт и прословутото гласуване с SMS това лято на псевдо-фестивала с (уж) международно участие „Уеб Албена 2008‛. Да се очаква от участници във web събитие, където интерактивността е даденост, да гласуват с SMS-и по лев и двайсет всеки е, цитирам, „все едно да пуснеш радио спот по ТВ канал‛. Но дори оправданието за тези недалновидни, обидно дребнави, джебчийски трикове да е невъзможността за градене на пазарен капитализъм в условията на „опасно московизиран медиен пазар‛, кое би обяснило отличаването на проекти, които дори не отговарят на web-стандартите? Да не говорим за кичозната им визия! Дали причината за това е намесата в онлайн нещата на порно, извинете, офлайн бизнеса? Нека цитирам едно едничко мнение от специализирания форум FlashBG: „В тази асоциация членуват предимно дребни капиталисти, които, ако могат да върнат робството и крепостните селяни, ще го направят. (…) Хората в тази асоциация нямат никаква представа какво е уеб, как функционира и от какво има нужда. Това са предимно големи фирми, които търсят масова евтина работна ръка (…). Официалното становище е, че асоциацията няма становище и не се ангажира с нищо. В същото време има някакви неясни и странни претенции.‛

Вероятно липсата на становище БУА компенсира с претенцията, че всеки може да е добър професионалист, стига посредством реклама да му се пришият нужните качества. Ако се сещате, едни старомодни философи бяха писали навремето нещо за реификацията.

Публикувано на

Неприлично поведение | Култура – Брой 8 (2491), 28 февруари 2008

На 16 април, 2007 г. изпълнителният директор на Microsoft Стив Балмър прекъсва почивката си на Хаваите, за да се обади на своя шеф по интернет рекламата, Юсуф Мехди и да му съобщи, че Google Inc. е обявил сделката си с DoubleClick Inc – компанията-ветеран в областта на web-реклама, оцеляла по време на дот-ком катастофата, чиято покупка несъмнено ще направи Google доминиращ на един пазар за милиарди долари. Този пазар има качеството да расте два пъти по-бързо от пазара за персонални компютри, на който пък Microsoft доминира и това е перспектива, достатъчно стряскаща, за да накара Балмър да предприеме нещо грандиозно в опит поне да се задържи на нивото на конкурента си Google. Изходът е привидян в партньорство с или по-точно в опит да бъде купен Yahoo!.

Yahoo! отказва сделката.

Тези дни Microsoft поднови предложението си към Yahoo! само за да получи поредния отказ . И наистина, какво би могло да свърже тези две компании? Те са две различни култури, две несъвместими ценностни системи. Верно е, че Yahoo! не винаги показват достатъчно решителност и далновидност, стигне ли се до web2.0 нововъведения. Това пролича преди време с Yahoo’s music – докато Yahoo! преговаряха с големите музикални компании за правата над разпространяваната от тях музика в мрежата, компанията Apple се прояви като по-маневрена и иновативна и извади на пазара портативните устройства i-pod за просвирване на музика в свободни формати и успя дори да превърне това в мода сред младежта. Въпреки очевидните си трудности обаче, Yahoo! се стреми да развива web-базирани услуги като за целта сам рискува с покупката на два сайта (Flikr и del.isio.us), без при това да последва провал, както се случва непрекъснато на софтуерния гигант Microsoft. Известно е например, какво стана с програмата AdCenter, усилено натрапвана от Microsoft на разни фирми, без обаче тя да стане предпочитана от тях за въртене на сериозна онлайн търговия. Освен това Microsoft са провалили не едно web-начинаниe при опита си да го мигрират към своята собствена операционна система. Достатъчно е да се спомене Hotmail.

Та така: Yahoo! вече си има Flikr и del.isio.us. Има си и опит в онлайн маркетинга. Има опит и в гафовете, и течовете на информация за потребителите си, както и с цензурата в сайтовете си за безплатни услуги. Има опит и в поправянето на тези гафове. Това което няма засега е финансова стабилност и на пръв поглед отказът от сделка с Microsoft изглежда като поредната проява на недалновидност и недостиг на здрав разум, който неминуемо ще бъде наказан. От друга страна са съвсем логични въпросите: защо тъкмо Microsoft и Yahoo!, а не например Twitter и Yahoo!? A Aple и Yahoo!? Ценностните системи на тези две компании могат да се нарекат близки в сравнение с тези на Yahoo! и Microsoft.

А eBay и Yahoo!? eBay би могъл да бъде отличен партньор в онлайн търговията на Yahoo (Y!Shopping, Y!Stores). Освен това, след като eBay вече притежава Skype, тази услуга може да бъде дообогатена и ползвана за „ребрандинг‛ на съществуващите вече пощенски услуги и службата за незабавни съобщения на Yahoo!.

Поведенческият маркетинг в който Yahoo! набра скорост пък, е един доста съблазнителен начин за увеличаване на ефективността на онлайн търговията и е нещо, от което Microsoft няма да се откаже лесно, макар да продължава да гледа на web-базираните услуги като на второстепенен източник на печалби.

Може би тук е мястото да се каже нещо за същността на т. нар. „поведенчески маркетинг‛ дори това да се окаже извън контекста на гореописаните боричкания за влияние на пазара. То е повече в контекста на зачестилите напоследък у нас дискусии относно задържането на лични данни в мрежата и цената на безплатните Интернет услуги.

Този тип маркетинг е основан на автоматично събиране на данни за предпочитанията и нуждите на огромни маси хора въз основа на това, какво са търсили в интернет, из какви сайтове са сърфирали, какви съобщения са изпращали и изобщо, какво е било поведението им в мрежата и доколко това поведение е предвидимо от бихейвиористи и маркетолози.

Цената, която плащаме, обаче ми се струва не толкова заплахата за поверителността на тези наши съкровени лични данни, в резултат на монопола на една или друга компания, колкото очевидната и все по-голяма невъзможност да бъдем изненадани от тук нататък от нещо наистина качествено ново, нещо което да не е непременно изобретение на маркетинга. Цената е и невъзможността самите ние да внесем изненада в обществото, оставайки си при това негови пълноправни членове.