Публикувано на

Блог-сребърници | Култура – Брой 11 (2713), 26 март 2010

Преди около година българските рекламодатели на Google потребители на AdWords-услугата , която е и основен източник на печалби за компанията,  получиха имейл, започващ така:
Уважаеми рекламодателю в AdWords,
Както може би вече знаете, на 1 януари 2007 г. България и Румъния официално станаха членки на Европейския съюз (ЕС). Въз основа на това начинът, по който „Google Ireland“ ООД издава фактури на българските и румънските рекламодатели в AdWords, се промени.
Накратко, промяната е следната: всички европейски рекламодатели в AdWords, каквито сме и ние, трябва да бъдат категоризирани като извършващи рекламна дейност, а рекламната услуга, която купуват от Google, да бъде облагана вече според новите условия.
Въпрос на време беше да влезе в сила и промяната на ЗДДС, засягаща другата рекламна услуга на Google – AdSense. Да припомня: AdSense е публикуване на реклами в блогове и генериране на приходи в зависимост от броя кликове върху съответния линк. И ето че в началото на март т.г. тукашните ползуватели на AdSense получиха следния енигматичен имейл:
Здравейте,
Бихме искали да Ви информираме, че наскоро бе наредено плащане чрез Western Union на Вашите приходи от AdSense. Имайте предвид, че контролният номер на плащането е еди-си-какъв. За повече информация относно получаването на Вашето плащане, моля посетете https://www.google.com/adsense/support/bin/answer.py?hl=bg&answer=65789.
Екипът на Google AdSensе.
Смутените потребители на AdSensе не веднага разбраха защо получават известие за плащане на необичайна за тях дата. Едни заподозряха спам, други, вече удостоверили автентичността на изпращача, оптимистично решиха, че Google е започнал да раздава бонуси. Трети, че тези имейли се пращат с цел получателите им „да предвкусват по-дълго и по-отрано плащанията.” Четвърти, че това си е чиста загуба на време и капацитет и изобщо не заслужава да му се обръща внимание. На никой не му мина през ума, че мейлът по някакъв начин може да е свързан с новата промяна в Закона за данъка върху добавената стойност, този път засягаща AdSense.
Досега като че ли участниците в AdSense програмата, блогърите, минаваха за частни лица, а не търговци. Тъкмо като частни лица те сравнително бързо, лесно и недекларирано получаваха парите си от Google. Обидно малко пари, ако може да се съди по мненията на вече опиталите. Както вече стана дума, Google играе доста безцеремонно с партньорите си от малкия и среден бизнес и на всички вече започва да им омръзва от своенравните алгоритми, от колекционирането на хиляди безполезни линкове към страници с недостатъчен пейджранг, а също и от непрестанния страх, че прекалените старания за оптимизиране на сайта могат да доведат до това, да бъдат наказани от Google.
Със или без AdSense, декларирано или не, у нас на блогването май отдавна се гледа като на икономическа дейност. Ето, наскоро дори се проведе форумът Блогмастърс. На него, покрай другите проблеми, засягащи темата „успешен блог“, стана дума и за отношенията между пиарите и техните най-върли врагове, блогърите. Естествено, съвсем не в ущърб на изпадналия в криза пиар, а в името на иновирането му.
Имаме си и блог-класация Топблоглог, която оценява блоговете с помощта на алгоритъм, обработващ безпристрастно някакви конкретни данни, но и благодарение на личната намеса и личните пристрастия на администратора. Нищо ново в света на алгоритмите, нали?
Все още като че ли няма сведения някой да е забогатял от блог, но ето, че си имаме и блогъри, които не се притесняват да отправят директни предложения към разни компании, самолетни, например, които биха могли да финансират полети до произволни дестинации в замяна на реклама в постинг.
Други блогъри пък с гордост заявиха, че са пили бира с Първа инвестиционна банка, като не пропуснаха да отбележат и нейната сервилност в общуването с тях.
Малкият бизнес е нещо хубаво. Всяко произвеждане на добавена стойност е нещо хубаво. Блоговете като лични начинания, обаче, са нещо малко по-различно. Те набраха популярност и въвлякоха много от нас именно като некомерсиални и ангажирани с обществени каузи медии. Те ползваха и все още ползват безплатен софтуер и като че ли техният свят нямаше да има нищо общо със света на парите.
Е, със или без AdSense, публичността, добита в името на свободата, явно е време да се осребри.
Публикувано на

Общ език | Култура – Брой 7 (2534), 20 февруари 2009

Не е ли удивителна лекотата, с която се разпада комуникацията тъкмо в средата, предназначена да я улесни – мрежата?

В момента наблюдавам опита на една дискусия да се случи: доц. д-р Любима Йорданова, лингвист, запознат с Европейската комуникационна политика и въвлечен в законодателната реформа във висшето образование и науката у нас, е публикувала постинг като гост-блогър в сайта на студента по компютърни науки в Дармщадт Боян Юруков. Съдържанието на постинга са собствените й представи за явлението „блогинг‛, целта е началото на дискусия, а мотивът – януарските инсинуации в медиите, представили блогосферата като опасна среда, която трябва да бъде строго контролирана.

Постингът предизвиква разнообразни реакции, които ще се опитам да групирам според това, доколко адекватно откликват на стремежа към дискусия.

Първата (дори хронологически погледнато) реакция е и най-примитивната. Тя е в самото дъно на т. нар. йерархия на несъгласието (описана в есето на популярния в мрежата програмист и рисков капиталист Пол Греъм „Как да изразяваме несъгласие‛) и не надхвърля грубия ad hominem опит за дисквалифициране на опонент само поради принадлежността му към дадено поколение и пол. Интересното е, че реакцията принадлежи на популярен блогър, известен както с многобройните си разсъждения на всевъзможни житейски теми, така и с непримиримостта си към троловете в интернет (!).

Другият тип реакции са нищонеказващите. Те не се занимават със съдържанието на постинга, а с тона му, който е „ романтичен и изпълнен с очаквания по отношение на блоговете‛, по-подходящи за далечната 2002, когато на тях се е гледало като на инструменти на гласността. Странно или не, но този тип реакция е на двама от екипа на Economedia, отговорни за web проектите й, което тутакси поставя въпроса: нима блоговете в блогосферата на „Капитал‛ и „Дневник‛ не са вече инструменти на гласността? А какво са тогава?

Трети тип реакции – противоречие заради самото противоречие, без изтъкване на аргументи против. Противоречащите са предимно изнервени анонимни блогъри.

Четвърти тип – противоречие, но с опит за намиране на контрааргумент: блогосферата не бива да се изучава, защото… е невъзможно тя да бъде изучена. Достатъчно е, че в нея оцеляват истински силните и това е, което я прави свободна. Всъщност, дискусията почва тъкмо тук, с появата на мнения, че този кибер-дарвинизъм би бил приемлив, ако поне отчасти можеше да обясни процесите в един управляван, повече или по-малко явно, от парите и политиката инструмент.

Оттук и петият тип реакции, които не могат да бъдат класифицирани по скалата на противопоставянето, защото са по-скоро опит за намиране на общ език между хора с различен стаж в мрежата, различен житейски опит и различни представи за свобода. Уточняват се понятия, сравняват се гледни точки, появяват се нови и неочаквани, но не и лишени от логика ъгли и перспективи.

Но като се замисля, има логика в примитивната реакция на блогърите, съпротивляващи се на любопитния академичен пришълец, дошъл да ги изучава, като че ли с цел да „колонизира‛ територията им. В случая обаче не става дума за това. Ако някой възнамерява да изучава блогърите като диво племе, той би подходил с акуратната предпазливост на изследовател, разработващ антропологичен терен – не би издал по никакъв начин намеренията си. Къде остава софистиката при положение, че лингвистът сам декларира притежаваните от него оръжия:

Всеки текст може и е манипулативен. Нали чрез него се цели някакво въздействие върху някаква аудитория или отделен човек? Начинът на организация на текста, словоредът, избраните думи, тяхната стилистика и т.н., акцентът върху несъществени неща, за да се прикрие същността, различното прекрояване на информацията, всичко това се прави с една единствена цел – да се манипулира аудиторията.

Към блогърите в случая е подходено като към грамотни граждани, които трябва да са наясно, че с тях може да се злоупотреби. Ето защо е смешно, когато те самите се държат като туземци и се дивят на това колко странно и не на място звучат нечии думи.

Какво пък, започнала едва-едва, дискусията продължава смислено. Интересен първи сондаж в блогосферата.

Публикувано на

Свобода на словото | Култура – Брой 5 (2532), 06 февруари 2009 Начална страница

Да се пренесем мислено в края на 70-те. Строи се каскадата Белмекен Сестримо и резерватът Парангалица е застрашен от унищожение – за да стигне водата до язовир Белмекен, намиращ се на около 30-40 км от резервата, на територията му трябва да се взривява и прокопава канал с цел да се прокарат тръби с диаметър повече от метър – дейност, която би довела до екологична катастрофа в района. Тогава се случва следното: в ‛Отечествен Фронт‛ и ‛Антени‛ започват редовно да излизат статии, подписани от журналиста Руен Крумов. Систематично и в продължение на повече от 3 години той разяснява същността на проблема, при това достатъчно обосновано, за да привлече подкрепата на лесовъди, професори-биолози, а също и на негови колеги журналисти, в това число и на главния редактор на ‛Антени‛ Веселин Йосифов, чиито уводни статии на първата страница на вестника се четат много внимателно от хората във властта. Следенето на тези публикации от властта и натрупването на обществен интерес към случая в крайна сметка водят до това Парангалица да бъде спасена. Защо разказвам тази, може би всеизвестна, но несвързана с интернет история? За да припомня, че един единствен журналист може да е доста ефективен дори в ситуацията на тотална държавна цензура.

Да се пренесем в наши дни. Петнадесетминутната слава осени блогера Yunuz след постинг, посветен на лошия дизайн на правителствения сайт и по-точно на отношенията му с търсачката Google – сайтът изобщо не се индексира в Google. Пъргави оптимизатори на търсачки със силно гражданско чувство тутакси поемат инициативата за Google бомба, подобна на тази в Америка в края на януари 2007, когато при написването на словосъчетанието ‛miserable failure‛ (‛жалък провал‛), първият резултат, подаден от Google, бе сайтът на американското правителство. В нашия случай ключовата дума е просто ‛провал‛. Механизмът, по който се задейства една Google бомба, е прост – търсачката е чувствителна към това колко сайтове линкват към даден друг сайт и реагира с повишаване на ранга на последния, изтегляйки го напред в списъка с резултати. Резултатът от масовата инициатива е налице и то много скоро. При написване на думата ‛провал‛ в Google, първият резултат е сайтът на правителството.

Всички радостно ликуват, медиите (така обругаваните от блогерите стари медии) се интересуват от случая – BTV и Re:Tv канят Yunuz, а вестниците раздухват сензацията: „гугълбомба удари правитествения сайт“, „блогери хакнаха (?) правителствения сайт“. Цвят в картината допълнително добавя и случаят с отвлечения автобус на Биомет, чийто похитител, представете си, бил, освен всичко останало, и блогер. Вярно, правителството е непокътнато, сайтът му – също, като отгоре на всичкото и рейтингът му се е вдигнал до рекордните 8/10.

Някои от нас биха казали, че ако не друго, то тази акция поне демонстрира солидарност между гражданите в мрежата и че в това се състои победата всъщност. Други – че за никаква солидарност не може да става дума, а за поредната проява на стаден инстинкт.

В действителност, много блогери са наясно с вредата от сензационализма, от който очевидно страдат традиционните ни медии, самите блогове пък са невероятен, бърз, глобален инструмент за свободен обмен на информация и установяване на истината. Защо тогава толкова бързо, глобално и ефективно словото се тривиализира напоследък, а информацията, не без участието на мрежата, деградира до най-обикновен шум? Търсенето на истината като че ли не е приоритет и причината затова е много проста – интернет е един преди всичко частно-собственически проект. В него е ясно изразена тенденцията не към свободен обмен на информация, а към приватизирането й. Може би оттам и ниската ефективност на всички тези, започнали тъкмо в интернет акции.

Припомняйки си случая ‛Парангалица‛, бихме могли да се запитаме: коя ситуация е по-неизгодна за свободата на словото? Тази, регулирана от държавата? Или (де)регулираната от частния интерес?

Защото свободата на словото отдавна вече не се състои в свободата на изразяване и в множеството гласове, които могат да бъдат чути, а в свободата да притежаваш собствена медия, своя собствена паралелна реалност, в която да се чува предимно твоят глас.

Колкото до гражданите, те отдавна вече не са граждани в старомодния и радикален смисъл на XIX век. Вече всички са потребители.

Публикувано на

Шумкарски капитализъм | Култура – Брой 39 (2522), 14 ноември 2008

Първоначално не възнамерявах да пиша за конкурса БГ сайт 2008, както не писах и за случилия се непосредствено преди него OpenFest 2008. Реших, че е безсмислено да обговарям начинания, които все повече затъват в демагогия и пионерски ентусиазъм как „нещо се случва извън мафиотските структури в батковината‛ и как „500 ангажирани човека се събрали накуп, съблазнени не от безплатни кебапчета и бира‛. Е, поради липсата на желаещи, в началото на септември БГ сайт съблазняваше участници с ‛уникалната‛ възможност за добавяне на линк към сайта им срещу депозирането на скромните 100 лева, но с това само предизвика смях в мрежата и накара веселия SEO-сайт Alabala да предложи същото, но без пари.

Но тъй като все пак съм решила да пиша, за да стане ясно защо „демагогия‛, защо „шумкарски капитализъм‛ и защо „governmentality‛ в етикета до заглавието, трябва да почна с малко история.

Бг сайт е конкурс за електронни сайтове . Най-престижният, както се самопредставя в собствения си сайт, макар да не съм запозната с наличието на други, по-малко престижни конкурси у нас. Конкурсът съществува от 1999 г. До 2003 негов инициатор е компанията ABC Design & Communication, като през 2000 за партньор е привлечен и M3 Communications Group Inc. От 2004 нататък организирането му става част от дейността на една НПО, така наречената Българска уеб асоциация (БУА), браншова организация, сравнително нова по отношение на БГ сайт, в чието създаване през 2004 влиза и титулярката от ABC Design Жюстин Томс и чиято цел е утвърждаване, координиране и съвместна работа на лицата и фирмите, които се занимават с дизайн, подготовка, организация, проектиране, реализация, поддръжка на Интернет страници, Уеб дизайн, реклама в Интернет, мултимедия и други сходни дейности (…) в услуга на интересите на Българския Уеб пазар, опериращ в условията на свободна пазарна икономика. Толкова за БУА.

До 2005 конкурсът БГ сайт работи нормално, излъчва победители, организира семинари за специалистите, образова масите и изобщо е полезен. През 2006 е избран нов управителен съвет. От състава му излиза Жюстин Томс, но пък влизат представители на офлайн медиите, например Мартин Захариев, както и една личност от Икономедия, за чийто интересен опит с НПО-тата вече съм писала в колонката си „Микрофизика на властта‛. Оттам нататък сценарият е познат. За това какви ги върши БУА и как върти капитализъм „в условията на свободна пазарна икономика‛ може доста да се прочете в мрежата, като примери ще приведа споменатото вече изискване на такса за участие в БГ сайт и прословутото гласуване с SMS това лято на псевдо-фестивала с (уж) международно участие „Уеб Албена 2008‛. Да се очаква от участници във web събитие, където интерактивността е даденост, да гласуват с SMS-и по лев и двайсет всеки е, цитирам, „все едно да пуснеш радио спот по ТВ канал‛. Но дори оправданието за тези недалновидни, обидно дребнави, джебчийски трикове да е невъзможността за градене на пазарен капитализъм в условията на „опасно московизиран медиен пазар‛, кое би обяснило отличаването на проекти, които дори не отговарят на web-стандартите? Да не говорим за кичозната им визия! Дали причината за това е намесата в онлайн нещата на порно, извинете, офлайн бизнеса? Нека цитирам едно едничко мнение от специализирания форум FlashBG: „В тази асоциация членуват предимно дребни капиталисти, които, ако могат да върнат робството и крепостните селяни, ще го направят. (…) Хората в тази асоциация нямат никаква представа какво е уеб, как функционира и от какво има нужда. Това са предимно големи фирми, които търсят масова евтина работна ръка (…). Официалното становище е, че асоциацията няма становище и не се ангажира с нищо. В същото време има някакви неясни и странни претенции.‛

Вероятно липсата на становище БУА компенсира с претенцията, че всеки може да е добър професионалист, стига посредством реклама да му се пришият нужните качества. Ако се сещате, едни старомодни философи бяха писали навремето нещо за реификацията.

Публикувано на

Жълто | Култура – Брой 38 (2521), 07 ноември 2008

Спомняте ли си скандала „Бил Клинтън – Моника Люински“ и неговите последствия за политическия живот на Америка? Навярно не всички знаят, но този скандал тръгна от един електронен сайт, от DrudgeReport). Започнал съществуванието си през 1994 като имейл бюлетин, разпространяващ холивудски клюки, той успя да еволюира до агрегатор на политически клюки в днешно време и предпочитан инструмент от консерваторите за дискредитиране на политически противници. Няма да е преувеличение ако се каже, че Джон Кери до голяма степен дължи загубата си през 2004 на DrudgeReport, тъй като сайтът се оказа добър канал за разпространение на слухове за предполагаема негова интимна афера. Напоследък Обама е мушката, а фалшивите скандални сюжети – разбира се, в полза на Маккейн.

DrudgeReport не е сайт за разследваща журналистика. Той просто е агрегатор на новини и препраща към публикации в други медии или ползва това, което те са отказали да публикуват най-често поради некачественост (непровереност на източниците, неполиткоректност, открита поръчковост). Но DrudgeReport очевидно не залага толкова на репутацията на своя патрон и на истинността на информацията, която поднася, колкото на готовността си, да върши работа, която нито една друга медия не би искала да върши от страх да не урони престижа си. Затова Дръдж е колкото презиран, толкова и търсен, дори ухажван, макар никой да не си признава с охота контактите с него.

Друг един също толкова известен, но лявоориентиран сайт е The Huffington Post . Неговата основателка Ариана Хъфънгтън неколкократно е менила политическите си убеждения в зависимост от обстоятелствата в живота си, но понастоящем, като редактор на Huffington Post , тя е изявено либерална. Huffington Post не е точно ляв близнак на DrudgeReport . Моделите им са различни. Huffington Post разчита не само на агрегация на новини, но и на мрежа от няколко хиляди блога и форуми. (Някои от блоговете са списвани от известни журналисти и хора на изкуството.) Huffington Post също ползва наготово чужд материал (блогерите не са платени) и също го агрегира под името на основателката и собственичката Ариана Хъфингтън, за която са и немалките доходи от сайта. Случаите в които тази медия си позволява неетичност никак не са малко и я доближават до DrudgeReport, от нея обаче са доволни много хора, защото на практика това е мястото където се случва левия дебат в Америка днес, заради многото гласове, които не биха били чути другаде, а и откъдето немалко нови автори успяват да сключат първите си договори с издател, заобикаляйки месомелачката на традиционния печат.

Скандалност, субективност, поръчковост, недоказаност на източниците, откровена фалшивост – всичките тези гадни малки демони на лошата журналистика съществуват откакто съществува и печатарската преса, но те намериха своята истинска среда тъкмо в интернет и като че ли се очаква да се окажат най-жизнеспособни и съществени за бъдещето й. За процъфтяване на произвола немалко спомогнаха и провалите на традиционната преса в Америка: след скандали като тези на Стивън Глас от The New Republic и Джейсън Блеър от New York Times вече няма особена причина да се вярва на елитните издания повече отколкото на блоговете. Лошото е, че личните медии, особено двете най-популярни – DrudgeReport и Huffington Post изобщо не се опитват да се конкурират с традиционната преса по истинност и качество на материалите, а единствено в търсенето на сензации.

Защо споменавам всичко това? Във връзка с някакви скорошни или предстоящи събития в САЩ ли? Не, просто се опитвам в светлината на чуждия опит да се ориентирам в случващото се у нас и то във връзка с една опасно жълта тенденция, най-ярък пример на която се оказаха Опасните новини. Не, Опасните новини не са DrudgeReport. Зад DrudgeReport стои името на Мат Дръдж, който е успял да направи запазена марка дори от това, че е „обратна еврейска медийна мръсница“. Въпреки признанията на Мутафчиев и Огнян Стефанов, зад смелите и дори произволни писания в Опасните новини очевидно не стои никой.

Публикувано на

Киберпартизани | Култура – Брой 32 (2515), 26 септември 2008 Начална страница

Четейки за конфликта между Русия и Грузия, сигурно доста от нас са се натъквали на думата „кибервойна“. Това най-вероятно е било във връзка с хакването на няколко грузински сайта, между които и сайта на грузинския президент Михаил Саакашвили. Или пък с опровержението, че тази война не е истински „кибер“, защото Грузия не е особено развита в информационно отношение държава и следователно подвизите на руските кибербогатири не могат да се сравнят с операцията Огнена клетка от „Умирай трудно 4“, в която първо транспортната система на атакуваната територия бе парализирана, после бяха съсипани банките, а накрая и комуникациите й. Кибер-елемент в тази война обаче има, макар и с уговорката, че точното словосъчетание описващо ситуацията е user-generated (генериран от потребителите) конфликт. Долавяте ли приликата с user-generated content – един от атрибутите на web 2.0 и любимо понятие на яростния защитник на гражданската журналистика, Джей Роузън? Според него истината и справедливостта ще възтържествуват в обществото благодарение на web 2.0 и обратната връзка която официозните средства за масова информация вече могат да предоставят на доскоро пасивната си аудитория и съдържанието, което същата тази аудитория генерира в своите лични медии – блоговете. Правейки изводите си обаче, Джей Розън явно е пропуснал да отчете една съществена подробност: различната политическа ситуация в момента в САЩ и в Русия. В Русия държавата продължава да има доста интересна роля в обществения (и не само) живот, като парадоксът с интернет се състои в това, че омаловажавайки ролята на сериозната журналистика и личността на интелектуалеца въобще, тази медия ни най-малко не отслаби влиянието на масовите медии и респ. на държавата, дори напротив. Това влияние просто започна да се упражнява по един доста по-префинен и неуловим начин.

Журналистът Евгений Морозов изтъква това в статията си за open Democracy, озаглавена „Русия-Грузия: Мрежова война“ . Във връзка със случилото се в Южна Осетия той обвинява не толкова западните средства за масова информация в тенденциозност по отношение на Русия, колкото руските такива, в умишления подбор не на най-доброто от New York Times, BBC, CNN, Guardian , а в превеждане и препубликуване тъкмо на това, което би разпалило най-много агресията – долнопробна публицистика, не надмогваща русофобското и стереотипно мислене за Русия. Ефектът от това е страшен. Доколкото успях да следя руската блогосфера по същото време, можах да доловя какъв взрив на страсти предизвика това, особено у младежта, обединена под лозунгите на „Нашите“, а и изобщо у влюбения във всякакви конспиративни теории руснак. Масите са убедени във всемогъществото на „еврейската мафия, която прави всичко по силите си, за да очерни Русия“ и води срещу Русия информационна война, за да измами за пореден път ленивите и промити мозъци на Запад. А Грузия защитава не от любов към справедливостта, колкото от желание да навреди на великата сила.

В литературните портали се творят чудеса – всекидневно се публикуват стотици патриотически стихове за Русия, която „се изправила на крака“. Всички момчета искат да са „золдатен“, всички момичета – да са медицински сестри. В един момент, коментирайки реакцията на западните средства за масова информация за войната в Южна Осетия, руските блогери почнаха да се питат: а защо Кремъл мълчи? Защо единствено блогърите се занимават със защита на честта на Родината? Тези бюрократи не разбират ли, че е важно да се предизвика съчувствието на Запада?

Не е ли ясно защо? Просто Кремъл се изхитри: защо да губи време за създаване на изкуствени наративи и пропаганда, след като блогърите напълно доброволно, безплатно и далеч по-ефективно придвижват политиката му в желаната от него посока?

Няколко дни се опитвах да открия в мрежата какво мисли Роузън за ролята на блоговете в случая с Южна Осетия, но не успях. Вероятно не съм търсила достатъчно упорито. Какво се случи всъщност? Нежелан Ларсенов ефект по трасето на „комуникацията в реално време“? Или първият по-сериозен порив на отегченото от глобалисткото разно-образие човечество да преоткрие раз-личността?

Публикувано на

Най-новата руска провинция | Култура – Брой 13 (2496), 05 април 2008

СУП беше компанията, купила кирилическата част на LiveJournal към края на 2006.
Въпросите около тази покупка бяха много, отговорите пък – до един в зоната на догадките. Единствено времето можеше да покаже как ще се развие сюжетът. Е, в последния месец на 2007 имаше развитие: LiveJournal стана руски. С цялото си съдържание и всичките си ползуватели, повечето от които американци.

LJ е сравнително стар блог-портал, стартирал през 1999 като начинание на привърженици на отворения код и именно като такъв е успял да се превърне в част от живота на немалко хора. Той има свои правила, обичаи, свое верую и катехизис, ето защо смяната на собственика даде повод на мнозина да подозират, че любимият им ресурс скоро ще се превърне в пародия на самия себе си.

Като начало СУП даде обещание до 100 дни осезаемо да подобри услугата в три направления: по-дружелюбен интерфейс, нововъведения в социалната част, по-бърза и стабилна база данни.

Също така новите собственици на LJ решиха да създадат с някаква цел някакъв консултативен съвет в който по някаква причина да влизат видната блогерка Дана Бойд, интернет-инвеститорката Естер Дайсън, Лорънс Лесиг и основателя LJ, Брад Фицпатрик.

Стоте дни отминаха без съществена промяна в работата на LJ, затова пък наскоро бяха отчетени първите успехи. В сферата на технологичните нововъведения това бе добавената иконка за записи, предназначени за групи потребители и услугата Explore LJ, а в сферата на правилника за потребители – по-строги правила за работата на конфликтната комисия (т.нар abuse team). Съдейки по съобщения в пресата, като успех се отчита и приемането на работа на Джейсън Шелън от Blogger на длъжността продуктов менажер. Само че нито той нито някой от консултативния съвет можа нещо да стори, когато на 12 март внезапно стана ясно, че безплатните профили са изчезнали като възможност в LJ. Причината: тези профили не се търсели вече. Потребителите се били ориентирали към по-удобните и платени версии на услугата.

Този опит на СУП да решава еднолично какво искат потребителите и какво не, без да се допитва до тях, води до справедлива вълна от блогерска истерия. Датата 21 март е обявена за ден без LJ. Интересно, че идеята идва от американския сектор на LJ. Реакцията на Носик, служителят в СУП, отговарящ за блоговете, е не по-малко истерична: призив в медиите за бойкот на бойкота. В опита си да представи СУП като сериозна компания, а протестиращите блогери като тълпа лумпени, Носик не дава да се разбере как точно анахронизмът наречен ‛рекламен банер‛ се вписва в представата за сериозен бизнес, затова пък ‛вкарва‛ психологизъм в ситуацията: ‛Когато се опитват да ни шантажират и сплашват, че ще унищожат бизнеса ни, има бизнес-причини да не се поощрява такъв род поведение.‛

В този ‛бизнес‛-контекст Носик също така съобщава, че безплатни акаунти вече никъде по света не се предлагат, което е не просто лъжа, а обида към ползувателите, защото колко точно неосведомени трябва да са те, за да не знаят, че такива услуги се предлагат не само в известните Blogger и WordPress, но и на десетки други места в мрежата като тенденцията дори се усилва? Въпреки, че отношението към ползувателите е като към крепостни селяни, шумът ще да е стреснал СУП, защото на 18 т.м. ръководството внезапно поднася извинения: ‛Mного от вас са посочили, че не толкова решението ви притестнява, колкото начина по който сме комуникирали с вас. Би трябвало да ви се даде глас, но не ви се даде, ние погазихме правилата на общността и се извиняваме.‛

Бойкотът на 21 въпреки всичко се състоя. Безплатният тип профили поне към днешна дата е все още недостъпен, затова пък според официалния бюлетин опциите вече са три: безплатен, платен и спонсориран профил, като спонсорираният ползва същите удобства като платения, но притежателят му е длъжен да украси сайта си с реклама на спонсора, плащащ услугата.

Междувременно Носик, уморен от свършеното, почива в Гоа с парите на спонсорите, разпалвайки в LJ класова ненавист, а Джейсън Шелън зарязва СУП уж по семейни причини, но по-вероятно заради компания с реални технологични нововъведения, където реално ще може да упражнява дейността си.

Публикувано на

Младежта на Путин | Култура – Брой 3 (2486), 25 януари 2008

От години непрекъснато се оглеждам из българоезичните сайтове с
тревожното очакване за deja vu, с предчувствието за нещо вече видяно
в рускоезичната web, макар и в несравнимо по-голям мащаб. А в Рунет
като че ли най-често употребяваната дума е “фашизъм”. Кое е и кое не е
фашизъм, вече едва ли някой може да каже. Тази дума като че ли е
изгубила значението си. Особено що се касае до руските младежки
движения! Нека например разгледаме движението Наши. То се е
самоопределило като младежко антифашистко движение и може би
затова често бива бъркано с “антифа”-та, която е по-скоро
международна и нееднородна и включва в себе си общността
Мемориал, Младежкото правозащитно движение, Нетуърк против
расизма и нетърпимостта, както и множество неформални,
доброволни сдружения или отделни личности, решили да дадат отпор
на буйстващите по улиците скинхеди, нацболи или просто мутри, докато
по моите бегли наблюдения Наши-те предимно се задоволяват с тормоз
в мрежата на някои по-екстремни личности, като основателя на
lj.rossia.org Михаил Вербицки посредством ето такива писма:
“Уважаеми господине!
На Вашия домейн по адрес http://kleine-fuhrer.lenin.ru/ е регистриран сайт с
фашистко съдържание. На сайта се съдържат материали, целящи
разпалване на национална и религиозна омраза. На сайта също така се
демонстрира символика и атрибутика сходна с нацистката.
Гореизброеното попада под определението за екстремистка дейност,
съдържащо се в ст. 1 на Федералния закон №114-ФЗ от 25.07.2002 г. “За
противодействие на екстремизма”. Статия 12 на Федералния закон „За
противодействие на екстремизма”. Статия 282 от Углавния кодекс на РФ
предвижда углавна отговорност за действия, насочени към възбуждане на
национална, расова или религиозна вражда, унижение на националното
достоинство…“ и т.н. и т.н.
Може би Наши-те, редом с ЕСМ и Россия Молодая са просто конюнктурният,
скъпоструващ двойник на антифата, която пък от своя страна в очите на
много граждани изобщо не се състои от героични и готови на риск млади
неформали, а си е безплатен путинюгенд, готов да направи за властта
“каквото е нужно”, в това число и да наръга с отверка, “заточка” или
друго някакво подръчно оръжие порения изпречил се облечен в
камуфлаж почитател на Dead In June. При това по собствена
инициатива! Защо пък “путинюгенд”? – ще попита някой. Откъде този
намек за “хитлерюгенд” и то по отношение на антифашистки настроени
младежи, били те конюнктура или не? За да ни стане ясно защо, нека
разгледаме сайта на Наши-те! Ще останем удивени. Особено удивени
ще са тези от нас, които помнят пионерското си минало с лагерите,
сборовете, маршовете и военизираните игри. В Русия това съвсем не еминало! Живо настояще си е. А пионерските лагери са като брат-близнак на военизираните лагери на хитлеровата младеж в Германия, където освен военни умения и добра физическа подготовка
тя е получавала и първите си уроци по расова ненавист.
Ако ще говорим за расова ненавист обаче, нашистите не са най-удачния
пример. Евразийския Съюз на Младежта е като че ли е организацията,
която най-добре въплъщава всичко това… ЕСМ е руска екстремистка
политическа организация, създадена през 2005 година в рамките на
Международното Евразийско Движение, чийто харизматичен лидер
Александър Дугин, заедно с Едуард Лимонов и Егор Летов стоят в
основите на национал-болшевизма появил се през деветдесетте в
Русия. На някои от нас тези тримата са познати и с друго: Е. Лимонов – с
книгите си, Егор Летов – с музиката си и митичната Гражданская
оборона, Дугин – с невероятната си ерудиция и стил. Самата аз,
признавам, без ни най-малко да съм склонна към болшевизъм и
национализъм, съм се въодушевявала години наред от този
расколнически дух и от илюзията, че свободата макар и екстремно, е
състояние напълно възможно. Дори и в днешните скучни времена!
Тези мои (и очевидно не само) фасцинации се стопиха яко дим в
течение на 2005-та, годината в която евразийството се вписа в
конюнктурната путинюгенд, а на мястото на възхищението се появи
досадата, предизвикана от смехотворните му деривати: “розовата чума
на 21 век”- гламурният фашизъм, всевъзможните ктулху-поклонници и
рояците барбита, размножаващи се партеногенетично из рунет като че
ли с една едничка цел – да илюстрират нагледно това, което Бодрияр
нарича “смъртта на знака”, повтарящ се, в желанието да се
самопотвърди.
Под пепелносивата субпасионарност на контролираните от държавата СМИ обаче може да тлеят неочаквани въглени.