Езикови бездни | K12 – 21 декември 2018

Вълнувало ли ви е някога това дали и как се отнасят помежду си Кодексът (в най-общия смисъл на кодифициранообединено, систематизирано знание за човешките закони и правни норми) и Кодът – машинният код, решаващ сложни задачи и взимащ трудни решения вместо хората? И двете разчитат на логиката и последователността на някакви процедури, следвани при решаването на даден проблем, което означава, че ако проблемът е дефиниран примерно така: „съгласно този и този наказателен кодекс, при тази и тази специфична съвкупност от обстоятелства, виновен ли е обвиняемият?“, той да може да бъде решен еднозначно с „да“ или „не“.

Ако погледнем на една правна система от софтуерно-инженерна гледна точка така, както гледаме на една компютърна игра или на инструмент за управление на бизнеса, а наместо набора правила с определена степен на изчислителна сложност имаме набор закони, нещата изглеждат осъществими на теория, но дали са и практически приложими? Сякаш всичко зависи от понятието „сложност“. С каква степен на сложност би трябвало да е един правен проблем, за да е решим с помощта на машинен алгоритъм; как се преценява степента на сложност и изобщо, що е то „сложност“? Сложността несъмнено има отношение към времето, необходимо, за да се изпълни алгоритъмът/да се реши проблемът. А времето за това зависи от броя елементи, които трябва да се обработят. Тоест, за да оценим степента на сложност на една система, налага се най-малко да знаем броя на тези елементи. Това е броят на всички изходни данни, с които ще се оперира, или нещо повече? И как може, може ли изобщо да се определи за системи като един наказателен кодекс, за да се таксува времето за изчисление на алгоритъма по начина, по който се таксува и времето на един адвокат?

Първа трудност: юридическият език твърде малко се различава от езика, с който си служим всекидневно, а той е така безкрайно сложен и имплицитен, така произволен на моменти, че може да се наложи да се търси определение на всяка дума във всяко едно изречение и това да продължи до безкрайност. Един пример: в повечето правни системи съществува възможността за законно нараняване и дори убийство при самозащита. В британското наказателно право пише: лице може да използва разумно количество сила според обстоятелствата за предотвратяване на престъпление. Какво обаче е „разумно“? Съдебната практика дефинира „разумно“, но във всеки отделен специфичен случай, а не като обща дефиниция в Кодекса. В такива случаи решаването на случая би било възможно само в съда, а не машинно.

Просто подобни произволни, непрестанно менящи се според контекста и опасно гъвкави дефиниции е практически невъзможно да се опишат с програмни езици. Ако сложим в сметката и процеса по оценка на различен брой доказателства и улики по всеки отделен случай, тогава сложността нараства още повече.

Законът, освен всичкото, е отворена система и непрекъснато се мени. Буквално всичко може да му повлияе, дори културните и социални промени. Защо да не добавим тук и намесата в съвременното законодателство на разни публични и частни лобита, ad hoc съветници и консултанти? Колко точно гъвкав може да е един Кодекс, колко точно противоречия и произвол може да си позволи, преди да изгуби смисъла си? Да си спомним неотдавнашната съпротива по повод опитите да се вкара в наказателния кодекс понятието „полова идентичност“. Ако това понятие може да присъства в НК, защо да не могат да присъстват и поетични тропи? Гъвкавостта на правния език трябва да има граници.

Така че, колкото и да се променя във времето, колкото и ужасно локализиран да е и безкрайно двусмислен езикът в един Кодекс, погледнат от гледната точка на формалния анализ, той трябва все пак да не губи своята безпристрастност и да гарантира някаква справедливост.

Може ли в такива случаи софтуерът да е от помощ или е безсилен?

Между другото, докато пишех, по съвсем неофициални канали научих, че у нас е имало разработки в БАН навремето за формална верификация на правната ни система, но са били открити твърде много противоречия в нея и държавата е спряла финансирането.

 

Феноменално! | Култура – Брой 3 (3013), 27 януари 2017

Преди осем години на сайта Know your meme (Знай своя мем) беше вписан един феномен, който не само, че не отшумя бързо по подобие на много други, но и натрупа сериозна история с годините. Става дума за LOLcats1] – картинките със смешни котки, придружени от текстове на още по-смешен, насилен английски, познат като LOLspeak. LOLcats е не само популярен, той е предмет и на академичен интерес. През 2012 г. в „Huffington post” се появи новината, че някоя си Кейт Милтнър от Лондонското училище по икономика е защитила магистърската си степен с дисертация, озаглавена “Срзно феноменално: едно изследване върху привлекателността на LOLcats2]”. Тезисът й относно популярността на този феномен се крепи на аргумента, че ежедневната колективна креативност сближава хората и служи за проводник на основните елементи на човечността. Аз, разбира се, няма да ви занимавам с този текст, проследяващ еволюцията на котенцата от съвременната Web 2.0 назад към народното творчество и радостта от създаване на смислени връзки между хората, а по-скоро ще привлека вниманието ви към… езика на LOLcats. Съвсем сериозно! На LOLspeak усилено и ежедневно се твори. По аналогия на LOLspeak, има и LOLcode – езотеричен програмен език, който обаче си е напълно работеща система от правила за манипулация на данни по критериите на „целостността по Тюринг”. А на Wiki може да се открие даже превод на Библията на езика на LOLCat с всичките там истории за Адам и Ева, Ной и Каин.
Що за глупост е това? – ще попитате. Що за странна девиация е този LOLspeak и защо да е интересен? Някои го оприличават на бебешки език, но неговата основа е друга. Със своите странно спрегнати глаголи, правопис и синтаксис, той е по-скоро пародия на начина, по който си служат с езика масата едва поназнайващи английски потребители в зората на глобалната мрежа – Usenet. Някои пък го отдават на желанието на хакерите да си служат с крипто-език, та сигурно затова е открай време приписван на Интернет жаргона. Всъщност, LOLspeak прилича твърде много на езиков експеримент, който сякаш има за цел да подложи езика „на опън и натиск” и да провери колко точно може да бъде деформиран, преди да престане да значи нещо. Всъщност, не е ли LOLspeak една езикова игра?
Да си спомним Философските изследвания на Лудвиг Витгенщайн и неговата концепция за езиковите игри. Според Витгенщайн, не е нужно понятията да бъдат ясно дефинирани, за да имат смисъл. Концепцията на Витгенщайн свежда езика до дейност, неотделима от живот, до форма на живот, която дава на езика и значението му. Според него, в своята условност езикът сам по себе си е игра по определени правила и от тази гледна точка LOLspeak е съвсем легитимен.
Съвременните лингвистки Лорън Гоън http://www.superlinguo.com/ и Джил Вон го ситуират точно в сферата на езиковите игри в своето изследванеозаглавено I can haz language play: Констукция и идентичност наLOLspeak.
Според тях, LOLspeak е комплексно и систематично реинтерпретиране на английския езикотличаващо се със симултанни игрови манипулации на всички нива от езика. За целите на изследването си те ползват колективно произведеното web съдържание като корпус, за да анализират някои от общите езикови игрови стратегии, ползвани в LOLspeak. Това включва морфологичен ре-анализ, анализ на атипичната структура на изреченията и „лексикалната игривост”. Така те успяват, да очертаят рамките, да нахвърлят скицата, плана (“sketch grammar”) на LOLspeak от различни структурни гледни точки: правопис и фонетика, речник, морфология, синтаксис, а също и на ниво субект-предикат.
Изводът им, най-просто казано, е, че в езика всичко може да се случи на базата на консенсус и сътрудничество. Правилата и тенденциите, предоставящи стандарт, могат да бъдат приети или отхвърлени от участниците като на игра. Не видях в референциите в края на изследването името на Чомски, но, все пак, не можах да не се запитам: доближава ли ни това изследване до тайните на езика и представите за него като за универсален, вроден ни инстинкт, опиращ се на единни граматически принципи, или ни отдалечава?


[1]LOL е съкращение от „LaughingOutLoud” – „смея се гръмко” (англ.) и се ползва нашироко като префикс в словотворчеството в мрежата.
[2] Srsly phenomenal: An investigation into the appeal of lolcats
 

Технологичните илитерати | Култура – Брой 20 (2503), 30 май 2008

Явно не по изключение попадам напоследък в интернет на умни, находчиви, но гротескни от гледна точка на правопис съждения: една позната лингвистка тези дни сподели с мен по мейла опасенията си, че не само все повече деца, но и все повече възрастни започват да пишат и четат неправилно. Тя сподели също, че макар да не е наясно с причината това да се случва, сигурна е, че е свързана някак с интернет. При нарушенията в способността за четене например, проблемите са точно в мозъчните области, които отговарят за обработката на аудио- и визуалната информация, а какво ако не аудио/видео потоп е интернет напоследък?

В примерите които си разменихме с нея, ясно си личеше не само липсата на обичайната интернетска „немара‛ към езика, но и наличието на съзнание за това, какво е правилно и как трябва да се направи, при това не без съзнание за собствената безпомощност, ето защо полу-нашега предположихме, че прословутото „масово затъпяване‛ не е нищо друго освен „епидемия‛ от дисграфия сред населението.

Дисграфията е странно заболяване, ако изобщо може да се нарече заболяване. Тя е „нарушение на способността за писмено изразяване“ и не е непременно свързана с нарушения в способността за четене (дислексия), нито пък със загуба на други фини умения (апраксия), нито означава неинтелигентност, дори напротив! И докато при децата е трудно да се установи каква е причината за проблемите с правописа (дали тривиална липса на обучение или все пак дисграфия), то при възрастните несъмнено иде реч за нещо травматично. Ако трябва да се вярва на невролозите, то това често е вследствие на черепно-мозъчна травма или пък е свързано със синдрома на Tourette, разстройство на вниманието или някоя от формите на аутизъм.

Технологиите би следвало да облекчават живота ни, в това число и на дислектиците сред нас и те наистина го правят: клавиатурата на компютъра ни избавя от несъразмерния почерк; софтуерът, чувствителен на правописни и граматични грешки, предлага правилния вариант и ни позволява безпроблемно да комуникираме през мейл, блог или да работим в текстови редактор. Наличието на огромен брой сайтове и речници ни позволяват да проверим правописа си веднага.

И наистина: защо всичко да не върви в добра посока?

От друга страна обаче все повече си даваме сметка за информационното претоварване от което страдаме, за грубото изместване на писаното слово от мигновеността на визуалното, за струпването на огромни маси хора, всеки с фрустрациите и агресиите си. Ако към това добавим и чисто физическите дразнители (или обратно – болезнената им липса), не е трудно да преценим на какво се подлагаме ежедневно в желанието си да сме информирани и свързани със себеподобните си. Може би сега звучи по-правдоподобно наличието на толкова дисграфи сред нас? Или не: просто напоследък все повече хора биват диагностицирани като такива. Или може би самите хора с увреждания са станали по-комуникативни? Би ли могъл някой да каже нещо със сигурност, след като резултатите от статистиката толкова се колебаят?

Старата преса не пропуска да налива масло в огъня. Вчера, например, четох поредната статия в „24 часа“ за това, как новата медия, рушейки всякакви езикови стандарти, затъпява, обърква и съсипва грамотността на българчетата. Според мен тези страхове са напразни. Та нали дори самото присъствие в интернет предполага някакви умения за четене/писане! Хайде да не посочвам умилителни примери за ученическа самодейност, от личен опит само ще споделя, че мотивът за общуване със себеподобни може да е много по-ефективен стимул за усвояване на езика и дори за изработване на стил, от всекидневните диктовки и наказания. Интернет е най-бързия инструмент за обучение!

Колкото до езиковите стандарти, те са хубаво нещо и е чудесно човек да се съобразява с тях когато е нужно, но не бива да забравяме и това, че жаргоните, в това число и интернет-жаргоните, не означават непременно неграмотност. Те са преди всичко начин споделеното да не достигне до всички. Например до досадни възрастни.

Както винаги, нещата не са станали по-добри или по-лоши. Те просто са станали други. Може би просто ни е нужна повече мозъчна хигиена.