Публикувано на

Журналистика на данните | K-26-2019

Арестът на Джулиан Асанж разбуни духовете до краен предел. Едни го заклеймиха като посегателство срещу журналистиката, други повдигнаха въпроса журналист ли е изобщо Асанж или някакъв друг вид актьор на политическата сцена. Герой? Предател? Ами „Уикилийкс“? Медия ли е, защото това, което публикуваше, бяха данни в суров вид, а не истории?

Въпроси, въпроси, въпроси…

Преди десетина години „Уикилийкс“ и Асанж пак бяха сензация, защото тогава за пръв път сериозно се заговори за журналистика, основана на сурови данни, които едва след машинна обработка дават релевантна история. Това е така наречената „журналистика на данните“. Но дори тогава терминът не беше нов, нови бяха технологиите, които направиха този тип медийна организация ефективна. Новост бяха и потоците пари, отприщили се изведнъж, за да я подпомагат. А източниците на тези пари бяха много и най-разнообразни.

Тази година през март, например, се навършиха 10 години от „Гардиън дейта блог“ – пример за журналистика на данните, вдъхновен тъкмо от „Уикилийкс“. Целта беше да се направи работата на британското правителство по-прозрачна за обществеността – с финансите, навярно осигурени от самата медия. През 2017 пък френската агенция АФП, италианската АНСА и германската ДПА създадоха подобен сайт „Юръпиън дейта нюз хъб“ за работата на Европейския съюз, но бяха финансирани от евро-субсидия!

През същата година и ВВС пое в посока журналистика на данните. Сформира мрежа от експерти от различните отдели на компанията в рамките на един „разузнавателен“ отдел, „Уърлд сървисес“, с бюджет от 290 милиона британски лири.

През 2015 се чу и за инвестиция на „Гугъл” в „Инициатива за дигитални новини“ – едни 150 милиона евро, с които компанията гигант щеше да умилостивява европейските издатели, които тогава й бяха сърдити. Не че на адреса на инициативата има нещо, но при първия транш са били отпуснати 30 млн. евро за 128 проекта за големи и малки медии и НПО-та. Из мрежата наистина могат да се видят сайтове, финансирани по тази инициатива. Представа си нямам за полезността им, но през януари 2017 е имало и втори транш от още 24 млн. евро за други 124 проекта.

България също не изостава от тази нова мода. С „журналистика на данните“ се занимават главно в клъстера „Сдружение за знание и интензивно развитие“, финансирано от Европейския фонд за регионално развитие по Оперативна програма „Иновации и конкурентоспособност“. Стартират непрестанно и разни пилотни проекти за подпомагане и обмен на медийни „изгряващи звезди“ и насърчаване на нови форми на журналистика, в т.ч. и журналистика на данните. През 2016 в „Капитал“ се появиха публикациите Къде са агентите на Държавна сигурност днес и Карта на местната власт по проект „Информирани и толерантни“ с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г. тъкмо в категорията „журналистика на данните“. Май в тази категория са и търсачката на „Биволъ“, и сайтът „Медийно око“, предназначен уж за отсяване на фалшивите новини.

Да не забравяме и проекта „Болканлийкс“! Аз писах за него през 2011 като за сайт, създаден и поддържан със собствени средства от екипа на „Биволъ“ по технология, аналогична на „Уикилийкс“. Болканлийкърите комуникираха с Асанж, с тези от „Гардиън“… Изглеждаха от автентични по-автентични. Днес на фейсбук страницата им няма и дума за Асанж, а на сайта им ме посреща предупреждение за опасност. Колкото до „Биволъ“ – там последната публикация за Асанж е отпреди 4 години.

Разходете се из сайтовете и на другите запалени радетели на „журналистика на данните“, морала и неподкупността у нас. Ако не хулят Асанж в прав текст, мълчат като риби за ареста му.

Колкото до „Гардиън“, големият Джон Пилджър ги нарече наскоро „главния медиен мъчител на Асандж”. Същите „Гардиън“, които направиха куп пари на гърба му с публикации, книги, а в последствие и с касов филм, без да дарят и пени за „Уикилийкс“, саботирайки при това работата на сайта и злепоставяйки източника си… Същите „Гардиън“, които реализираха чрез Асанж „най-голямото захлебване от последните 30 години“ (думите са на предишния им редактор), тия дни достигнаха нови висоти на антижурналистиката, леейки потоци лъжи и откровени злословия по негов адрес.

Публикувано на

Off | Култура – Брой 14 (2893), 11 април 2014

След взривената кола на Генка Шикерова, нова медийна мелодрама се е задала на хоризонта – внезапно в социалните мрежи изплува „новината“, че „Офф Медия“ АД, фирмата, поддържаща сайта Offnews, е прибрала 1 133 360 лева за контекстна реклама. Всъщност, договорът „Офф Медия“ го сключи още през декември миналата година по Оперативна програма „Развитие на конкурентоспособността на българската икономиката“, а пълното име на проекта е Контекстно извеждане на информация и позициониране на реклама въз основа на автоматизиран анализ на социални мрежи посредством прилагане на метод за семантично търсене. Детайлите по сделката не са тайна и могат да се видят на сайта на ИСУН – информационната система за управление на структурните инструменти на Европейския съюз у нас ,
а причината за размяната на компромати този път май е националната предизборна кампания на „България без цензура“, която Offnews осмиват, разчитайки явно за пореден път на манихейския трик да минат за „морални“, „умни“ и „красиви” на фона на одиозния Бареков.
Отсрещната страна също не остава длъжна. Публикувайки „разкритията“ за милиона и нещо си, Bnews обаче малко се престарават, описвайки „сайта „Офнюз“ като „известен с близостта си до олигарха Иво Прокопиев и разпадащите се Реформатори“. Вярно е, че още в самото начало на протестите Офнюз като по каталог вадеше от нафталина познатите ни мъпети от 90-те, но всъщност собствениците на Офф Медия АД са по-скоро свързани с бизнеса на известния Иван Китов (с Явор Николов Димитров те са съсобственици в „Ч ЕНД К“ още от 1997!), а Владо Йончев го помним много добре от няколко Пеевски медии. На други места в мрежата пък побързаха да припомнят и другите финансови инжекции, получавани от уж опозиционната, но тъй облагодетелствана и от фондации, и от правителство медия: 102 800 лв. за независима разследваща журналистика в края на януари тази година от фондация „Америка за България“; и онези скандални 160 000 лв. по проект на фонд „Научни изследвания“, заради който министърът на образованието при ГЕРБ Сергей Игнатов се лиши от поста си. Но странно нещо са българските медии! Всичко свързано с тях е странно! Като се замислим, по подобен начин беше финансиран и обидният за вкуса и интелекта сериал „Четвърта власт“, за който БНТ похарчи 2 300 000 лева бюджетни пари и заради който произвелият го Тицин не понесе никакви последствия, но пък дълго ни занимава из медиите с фрустрациите си от реакциите на публиката за натрапения й лош продукт.
Защо между медиите и гражданите има такава пропаст? Отговорът явно е тайна единствено за самите медии. Тия дни в страната ни се случи нещо много важно, бяха направени поправки в Закона за потребителските кредити. Как медиите отразиха това? Ами по-добре да не го бяха отразявали. Да бяха публикували просто линк към апокрифния, както го нарече финансистът Любомир Христов в блога си, документ, та задлъжнелите сами да преценят промените. Медиите ни обаче, освен да ни занимават със себе си и с тъповат политически пиар, който вече дори не може да мине за търговия с влияние, се занимават усилено с лобизъм и дезинформация. Така стана и в тоя случай: проблемът с промените се оказа не в това, че са зле изпипани, а в дежурното опасение, че „ще настане финансов хаос“ и инвеститорите ще се „принудят“ да изнесат своя „бизнес“ от страната ни. И това отношение на медиите ни към промените в закона не е от вчера. Опита ли се, например, човек да разбере как и какви закони са били приемани през годините, за да добие представа как точно е била законово „гарантирана“ бедността у нас, просто ще удари на камък. Колко и кои от законите ни през годините са били спуснати „свише“ под формата на разни „препоръки“? И от кого? Май точно тези въпроси несъстоятелните ни медии обичат да заобикалят с надменно мълчание.

Та, в тоя контекст, при всичката тази несвършена от медиите работа през годините, не е ли съвсем нормално драмата с взривената колата на Шикерова да предизвиква у добилите медийна резистентност граждани само прозявки и коментари къде и в каква точно кола са я видели из столицата, вместо да се вдигнат за помитаща вълна от протести, както може би се очакваше?

Публикувано на

България не е остров! | Култура – Брой 32 (2824), 28 септември 2012

Изкривена, сюрреалистична, оставяща чувството за надвиснала заплаха и дори терор – такава бе атмосферата в претъпканата зала на галерия „Юзина” миналия четвъртък.Акотрябва да използвам една единствена дума, за да я опиша, бих казала – „кафкианска”. На дългоочакваната среща с европейския комисар по телекомуникациите и цифровите медии Нийли Крус буквално се сблъскаха две реалности – тази на журналистите, поискали срещата да се случи, и на представителите на откровено политически и корпоративно зависимите медии у нас и издателските съюзи.
Не само журналистите, всички, които държат на свободата на словото, бяха в очакване на тази среща от юни т.г., когато на публичното изслушване, организирано в Европейския парламент от Алианса на либерално-демократическите партии, комисар Крус заяви, че проблемите със свободата на медиите в България заемат ключово място в дневния й ред и са неин личен приоритет. Особено нетърпеливо я очаквахме и заради някои пресни разкрития това лято: сайтът за гражданска журналистика Отворен парламент се натъкна на данни за интересния начин, по който се сключват договори с медиите по европрограми, и още по-интересните начини за преразпределянето на евросредствата за тях.
С други думи, причините Нели Крус да посети страната ни изобщо не са локални, неинтересуващи останалия свят и свързани с типично българския ни рефлекс да търсим кой да ни „оправя”. Този път стана пределно ясно, че залог в местното боричкане за власт са не само европейските ценности, но и парите на европейските данъкоплатци.
Но какво по-конкретно от случилия се в галерия „Юзина” фарс е повод за днешната колонка?
Първо, това бе забележителното с неадекватността си изказване нанай-могъщия фактор на медийния пазар у нас и собственичка на ИПК „Родина” – Ирена Кръстева, за вредните ефекти на интернет върху човешкото здраве и интелект и най-вече върху бъдещето на хартиените медии. Все пак, Нийли Крус е комисар по информационните технологии и каузата й е да защитава иновациите. Да покажеш невежеството си пред нея не е чак толкова трудно, но да го демонстрираш в съчетание с нахалство, си е „подвиг”. С това Ирена Кръстева и, косвено, нейният син, проявяващ напоследък необясним интерес към тъй вредните нови медии, „храбро” показаха на Нийли Крус, че не се нуждаят от визитата й и от намесата на европейски институции в делата на харчещите европейски пари български медии.
Друго изказване, което имаше важно, макар и непряко отношение към новите медии, бе това на Валери Запрянов, който вложи доста страст и реторика във възмущението си, че докато едни се оплакват от липсващата свобода на словото, истинският проблем на журналистиката ни е възцарилата се слободия. Сигурно поради липса на време, имената на медиите и журналистите, обвинени в слободия, бяха спестени, но не вярвам Запрянов да е имал предвид нароилите се жълти медии и тумбите некачествени драскачи в тях. Не вярвам да е имал предвид и безпринципното израждане на журналистиката ни в PR, особено около избори. Едва ли е имал предвид дори такива фрапантни случаи на слободия, като този на напетата водеща на сутрешния блок на Нова телевизия Калина Крумова, която, освен журналист, е и народен представител и дори споделя това в интервютата си със задоволството на човек, направил благополучна кариера.
Боя се, че Валери Запрянов е имал предвид особено активната напоследък гражданска журналистика в мрежата, правена от хора с инженерно, икономическо, еко, юридическо образование, с лични средства или издържаща се от скромни субсидии. Най-вече се боя от факта, че тъй мразещите интернет големи медийни играчи у нас започват да поглеждат с интерес към мрежата. Предполагам, ефектът от това ще е подобен на този в Русия: на 18 септември държавният оператор „Ростелеком“, в очакване на влизане в сила на новите, свързани с интернет закони, изпробва върху жителите на Омска област ограничение на достъпа до YouTube.
Да купуваш медии онлайн, за да контролираш съдържанието в тях, е като да правиш дупка в морето – успехът трае кратко. Но засега. Засега мрежата все още е по-свободното място.
Колкото до срещата с комисар Крус, тя бе полезна дори само с това, че отново превърна България в тема на световния печат. България не е остров.
Публикувано на

Storify | Култура – Брой 32 (2780), 30 септември 2011

Storify (сторайфи) е дума от британския журналистически жаргон от не много далечното минало. Означава „да оформиш нещо като история”. Това също така е името на една сравнително нова социална мрежа, базирана в Сан Франциско, която наскоро бе обявена от Time за един от 50-те най-добри сайтове на 2011. Storify спечели и тазгодишната британска награда Knight-Batten за иновации в журналистиката.
Какво представлява Storify? Това е сайт, който позволява на потребителите си да компилират свои собствени истории от туитове, facebook статуси, коментари, снимки, видео от други източници, давайки им понякога нов и неочакван контекст. Мотивът за това е сериозен: в информационния потоп ценните зърна истина се губят, а Storify дава възможността те да бъдат уловени, съхранени и споделени по най-бързия и ефективен начин с аудиторията.
Някои коментатори сравняват този инструмент с автоматизираното агрегиране на новини в Google News. Според други иде реч за филтриране, архивиране и куриране на съдържание, което става не с помощта на алгоритми, а което човек предприема чисто субективно.
Инструментът Storify има много предимства и първото от тях е, че не е нужно да сте квалифицирани в писането на истории, за да го правите. Достатъчно е да имате отношение към дадено събитие, (тема, продукт). Storify чисто технологически улесняване търсенето, компилирането, агрегирането, вграждането и редистрибутирането на вече споделено във всевъзможни формати съдържание в други социални мрежи. Storify също така не погазва и авторството – инструментът пази и вгражда в историята ви мета-данни за източниците ви. Освен това, Storify е безплатен и, поне засега, необременен от реклами.
Storify има и някои недостатъци. Преди всичко той не е прост за ползване. Компилацията на историите не става автоматично, налага се осмисляне на информацията. Трудоемка си остава и работата по подбирането на ценното съдържание. Освен това, далеч не всички потребители на Twitter, Facebook, Youtube и др. са съгласни да се ползва споделеното от тях, дори и да бъдат споменати като автори.
Под въпрос е също така и достоверността на ползваната информация. Ако се опитвате да създадете хроника на събития, на които не сте очевидец, лесно можете да се окажете подведен и подвеждащ. Можем да си спомним няколко фрапантни примера за злоупотреба с новите медии покрай т. нар. Twitter революция след изборите в Иран през 2009.
Някои пък виждат в Storify поредната атака на интернет срещу институциите, в случая институцията на традиционната журналистика. Къде отива репортажът, ако всичко се свежда до настолно занимание, ползващо репортажите на нежурналисти, на обикновени граждани, озовали се случайно на мястото на някое важно събитие. Нали тъкмо рискът да си свидетел на това, което описваш, те прави журналист?
Всъщност, дори и на най-активните журналисти понякога им се налага да си съставят мащабна и безпристрастна картина за някое събитие, на което не могат да са преки наблюдатели. Storify е отличен инструмент за целта. Освен да курира съдържание, той е от помощ и за създаване на отношение у публиката към описаното и да мобилизира за граждански действия иначе равнодушните потребители.
Този път като че ли технологиите се намесват, за да опровергаят твърдението, че историята се пише от победителите.
Всъщност, Storify не е единственият инструмент за куриране на съдържание. Има и други подобни услуги в помощ на журналистите: Storyful, Tumblr, Color. Facebook също се развива в посока, небезразлична към иновациите в журналистиката. Ако Storify получи публичност през втората половина на април т.г., то от началото на април във Facebook функционира услугата Facebook + Journalists. Информацията за нея засега е повече от скромна: „достигнете до своите читатели директно през Facebook в неговата 500 милионна аудитория… Ползвайте го като платформа за работа и общуване с други журналисти…”
Съвсем пресните обновления във Фейсбук, обаче, и на първо място инструментът Timeline, представен на проведената на 22 септември т.г. конференция на разработчиците от самия Зукърбърг, като че ли правят тенденцията повече от ясна.
Публикувано на

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2702), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.
Публикувано на

Светът според Мърдок | Култура – Брой 45 (2572), 23 декември 2009

Докато четящият вестници свят преглъщаше новината, че Рупърт Мърдок все пак е направил съдържанието на News Corp неоткриваемо за Google, друга една новина, по-точно мълва, привлече вниманието и донякъде обясни куража на медийния магнат да върви срещу тенденциите в разпространяването и потребяването на новинарски услуги в мрежата.
На 1 декември Reuters цитира източник, „близък до ситуацията, но неоторизиран да говори по въпроса“, съобщаващ, че News Corp и Microsoft обединяват усилията си срещу Google, но макар компаниите да имат общ интерес, финансовата основа на една евентуална сделка не изглежда чак толкова солидна:
Пред медиите Microsoft отрича кроежа на анти-Google заговор с News Corp или с който и да е друг издател, готов да предоставя в мрежата съдържание срещу заплащане, но подобни стратегии и похвати за правене на бизнес като че ли никак не са чужди на стила на компанията. А откакто през май т.г. Microsoft пусна на пазара и своята собствена търсачка Bing, подкрепена от неизменната скъпа и прескъпа рекламна кампания, повече от логично е да се предположи колко силно компанията иска да стъпи здраво на пазара на търсачките. На Bing вече й се приписват над 10% дял от този пазар, но шанс да се окаже измежду новините на годината май ще получи не благодарение на зашеметяващите си качества като услуга, а заради мълвата, че News Corp търси и дори намира съюзници във войната си с Google.
Ако въпреки всичко мълвата не е вярна и Microsoft не възнамерява да плаща на собствениците на вестници и издатели да изтеглят съдържанието си от Google, за да го предоставят на Bing, то на какво разчита тогава Мърдок? На собствеността си върху новините? На лоялността на читателите си?
Новите медии доказаха, че новините не могат да бъдат собственост. Те никому и нищо не струват, те просто се случват. Събирането, филтрирането и отвеждането им до крайния консуматор, обаче, не е благотворителност и струва пари. Каналите, по които новините текат и биват интерпретирани – медиите – винаги са нечие притежание. Ето защо би било добре, ако ние като потребители на тези новини разполагаме с достъп до повече от една интерпретация, до повече от една медия. Само така бихме били спокойни, че собствениците на тези медии не ни дезинформират с оглед на някакви свои лични интереси и пристрастия. Агрегаторите на новини като Google News са извънредно полезен инструмент за целта и са чудесна алтернатива на света, който Мърдок е създал и се стреми да увековечи за себе си с тактиката си, евфемистично наречена от него приятелски, неофициални разговори на общи теми с политици, предимно с ранг премиер-министри. Знаем как успоредно, с нарастването на интересите му в даден район, Мърдок се превръща последователно в личен приятел ту на един, ту на друг политик, като съответните лични пристрастия по някакъв странен начин винаги са в синхрон с флуктуациите и в политическите му виждания, които пък по още по-странен начин се оказват във връзка с политическите бъркотии в съответната страна. Стратегиите при експанзията на News Corp в САЩ и Азия не се различават по същество от тези в Англия, например; защо тъкмо сега, при опита за завладяване на територии във web, те да са различни? Това, разбира се, са само предположения. Като истински мотив за своята решителност против Google Мърдок сочи желанието да има лоялна аудитория.
Верно е, че четящите новини през агрегаторите са изключително непостоянна аудитория, трафикът от тях силно варира – малцина са тези, които биха разлиствали страница след страница «New York Times” заради самия него, а не заради една единствена интересуваща ги тема. Точно те са тези, които Мърдок нарича лоялни читатели. Но какво да се прави – изменил се е начинът, по който всички четем напоследък. Всички ние се нуждаем от колкото се може повече интерпретации на една и съща новина, а не от клонинги на новината, поднесена ни от различни медии. Защото тъкмо старите медии са тези, които се изкушават да пестят усилието си за стойностен или безпристрастен коментар, разчитайки понякога дори на „безстопанственото“ съдържание онлайн.
Колкото и да е разбираема неприязънта на Мърдок към все по-летливия и непостоянен контингент читатели, по-редно е да се погрижи за репутацията си и да увери лоялните, че лоялността им не ги прави по-зле информирани. Толкова повече, че Google вече прави жест към създателите на съдържание. Но за това – догодина.
Публикувано на

Иновативната журналистика | Култура – Брой 21 (2548), 05 юни 2009

90-те на миналия век ни донесоха новите медии, а с тях и надеждата за обновление и в журналистиката чрез промени в методите на публикация и обратна връзка с публиката. Днес обаче се питаме: ще я има ли изобщо журналистиката като професия и няма ли тъкмо новите медии да я доунищожат?

Песимизмът идва от трудностите, които професионалната журналистика среща в опита си да остане адекватна част от съвременната икономика, чиято концепция напоследък коренно се е променила. Тя се е превърнала в иновационна икономика. А стремежът към обновление на журналистиката е задвижил глобалната инициатива INJO (от Inovation Journalism). Шестата й поред конференция се състоя на 18-20 май т.г. в Станфорд.

Терминът иновационна журналистика е в обращение от 2003 г. благодарение на Дейвид Нордфордс, професор в Станфордския университет и означава ‛журналистика, способна да отрази иновациите и иновационните процеси, протичащи вътре в иновационните системи“. Иновациите, за разлика от научните открития, не са уникални събития. Заслуга за тях нямат отделни индивиди. Те са заслуга на колективи и представляват процеса на създаване и доставяне на нови ценности на пазара и в обществото. Тъкмо в тази схема иновационната журналистика има решаваща роля. Тя е адекватният тип журталистика, способна да отрази иновациите, които традиционната не може заради строгото разграничаване на областите си. Вече няма бизнес новини, политически, технологични, културни. Иновационната журталистика обхваща всички тези области. Тя е като хоризонтално поле, което ги пресича и е в състояние да навигира безпогрешно в терминологията на всяка една от тях.

Както сигурно вече стана ясно, става дума за нова доктрина, крепяща се на няколко базисни понятия, две от които доста интересни: икономия на вниманието и работа с вниманието. Т.нар. икономия на вниманието е подход, третиращ човешкото внимание като нещо недостигащо и прилага икономическата теория към разрешаване на проблеми с управленето на информацията, която то е в състояние да усвои.

Работата с вниманието пък е професионално генериране на и търговия с вниманието.

Разбира се, иновационната журналистика е нещо различно от тези деликатни манипулации. Поне Нордфорс твърди така.

Целта на журналистиката такава, каквато я познаваме, независимо дали става дума за репортерство или за разследване, винаги е свързана с проблема за извличане на точната информация от възможно най-много източници. А това съвсем не е неутрален процес. Той винаги е идеологизиран и винаги в интерес на някого.

С други думи, както твърди видният британски културолог Стюарт Хол, ‛понеже смисълът не е даденост, а се създава, на едно и също събитие може да бъде принаден различен смисъл. Начинът, по който една информация се ‛тълкува“ или обозначава, е идеологическа сила, а масмедиите са главните носители на социалния смисъл в съвременния свят.“

Близо е до ума, че когато информацията стане толкова много, та вниманието ни трябва да бъде професионално насочвано, ние се подлагаме до крайност на опасността да възприемем нечия интерпретация на събитията. Това не означава непременно невярна интерпретаци, а информация, представена ни в контекст, легитимиращ една и маргинализиращ друга конструкция.

В тази връзка е редно да се запитаме иновационната журналистика не трансформира ли същността на професията до степен тя да престане да бъде журналистика изобщо?

‛Журналистиката е производство на нови истории, довеждане на интересни за обществото теми до общественото внимание. И като такава, получава мандата си от своята аудитория“, така че е добре да действа в интерес на тази аудитория, а не на медията. Сигурно затова и бизнес моделите, съответстващи на принципите на иновационната журналистика, които Нордфорс предлага, са:

– засилване на обратната връзка с публиката (без обаче да уточнява начина, по който журналистиката ще запази периметъра си от други, работещи по усвояване на вниманието, каквито са например ПР-ите, нито как ще се запази балансът на иновационната комуникативна система в полза на сериозните теми, засягащи обществото).

– отделяне на журналистиката от медията, която винаги се оказва нечия собственост, а оттам и ограничава свободата и репутацията на журналиста (но отново, без да се уточни как ще се предпази от счупване на бариерата между нюзрума и рекламата).

Публикувано на

Застрашени видове | Култура – Брой 10 (2537), 13 март 2009

Като че ли все още е доста разпространено мнението, че важната, обществено отговорната преса, такава, каквато винаги сме си я представяли да съществува някъде в развития свят, дължи своето оцеляване на свободния пазар, в който се е наложила с качеството на предлагания от нея продукт. Всъщност, ако сме запознати с историята, ще си дадем сметка, че ако е имало такава журналистика, то тя е била единствено в Англия и то в края на XIX век. И това е исторически обяснимо: укрепващата буржоазна класа тогава е мислела как да направи източниците си на информация по-независими от държавата. Премахването на „данъците върху знанието‛ (гербов налог, данък върху хартията) и бързият технологичен прогрес са направили вестниците достъпни и качествени. Краят на тази епоха настъпил в момента, в който новините от продукт се превърнали в стока, целяща да покрие нуждите на един разрастващ се пазар – все по-населени градове с все по-голям процент грамотни хора в тях. Превръщането на медиите в печеливш бизнес логично довело до конкуренция и съответно до промяна в стандартите с цел оцеляване. Така, от форум за дебати, журналистиката се превърнала в примамка за публиката. Рекламата пък, осигурявала дотогава съществуването на по-елитарната преса, правейки я независима от масовия вкус, от една страна, и от друга – от държавата и нейните субсидии, с времето ставала все по-избирателна и започнала да предпочита вестниците с по-богата клиентела. Така че истински радикалната и важна преса започнала все по-трудно да се конкурира с тях.

Защо е цялата тази история в стил Hugo de Burgh? В момента пред очите ми е една съвсем скорошна статия на Walter Isaacson, публикувана в „Time‛ под заглавие „Как да запазите вестника си‛ (How to Save Your Newspaper). Тя описва доста неопределената ситуация, в която печатните медии се намират напоследък. Ако до началото на миналата година всички вярвахме, че спадът в продажбата на хартиени вестници сочи недвусмислено, че бъдещето им е в мрежата и тепърва ще се утвърждава моделът на издръжката им от web реклами, то от септември м.г. тенденцията отново е друга. Просто всеобщият финансов колапс не подмина и рекламния бранш.

Като алтернатива за спасение е посочен старият изпитан модел на микроплащанията – линкове, които водят към желания материал и чието посещение автоматично извлича малки суми кибер-пари от нашите кибер-портфейли. Това е по аналогия на 99-те цента, които плащаме на Стив Джобс за мелодия, свалена от iTunes Store. Предложението вестниците да се издържат по същия начин обаче звучи абсурдно на някои, тъй като новините (ако става дума за продажба на новини) са продукт с по-малък срок на годност от мелодиите. Веднъж прочетени, те вече не струват нищо. А и да не забравяме все пак, че Стив Джобс има отношение към журналистиката толкова, колкото и към музиката – неговата крайна цел са продажбата на iPod-и.

В една друга, сравнително скорошна статия по темата, този път в „New York Times‛ от 27 януари т.г., озаглавена ‛Новините, които можете да обезпечите‛ (‛News You Can Endow‛), разковничето на спасението е във филантропията на отделни просветлени индивиди. За да оцелеят, вестниците трябва да се превърнат в некомерсиални, но състоятелни институции подобно на колежите и университетите.

Проблемите на новинарството обаче не изчерпват проблемите на журналистиката въобще. Въпросът с оцеляването на най-радикалната част от нея не е от вчера. Споменах де Бърг, нека се върна към него. В есето си „Някои проблеми около разследващата журналистика‛ и по-точно в параграфа „Свободен пазар и регулация‛ той пише следното:

„Според някои критици на схващането, че капитализмът гарантира съществуването на съперничещи си мнения, обществено отговорната журналистика въобще не е функция на свободния пазар, а на други фактори. (…) Преди всичко тя е функция на професионалната етика, (…) етика, която й позволява да се противопоставя на търговския натиск. (…) Притесненията относно съвременната журналистика отново превръщат въпроса за регулацията в основна тема за дискусии. Смятана (…) за средство, с което правителствата потъпкват обществено отговорната журналистика, днес [регулацията] по-скоро се смята за средство, чрез което тя все още може да бъде спасена.‛

Ако наистина това е начинът, не ни остава друго, освен песимизъм.

Публикувано на

Жълто | Култура – Брой 38 (2521), 07 ноември 2008

Спомняте ли си скандала „Бил Клинтън – Моника Люински“ и неговите последствия за политическия живот на Америка? Навярно не всички знаят, но този скандал тръгна от един електронен сайт, от DrudgeReport). Започнал съществуванието си през 1994 като имейл бюлетин, разпространяващ холивудски клюки, той успя да еволюира до агрегатор на политически клюки в днешно време и предпочитан инструмент от консерваторите за дискредитиране на политически противници. Няма да е преувеличение ако се каже, че Джон Кери до голяма степен дължи загубата си през 2004 на DrudgeReport, тъй като сайтът се оказа добър канал за разпространение на слухове за предполагаема негова интимна афера. Напоследък Обама е мушката, а фалшивите скандални сюжети – разбира се, в полза на Маккейн.

DrudgeReport не е сайт за разследваща журналистика. Той просто е агрегатор на новини и препраща към публикации в други медии или ползва това, което те са отказали да публикуват най-често поради некачественост (непровереност на източниците, неполиткоректност, открита поръчковост). Но DrudgeReport очевидно не залага толкова на репутацията на своя патрон и на истинността на информацията, която поднася, колкото на готовността си, да върши работа, която нито една друга медия не би искала да върши от страх да не урони престижа си. Затова Дръдж е колкото презиран, толкова и търсен, дори ухажван, макар никой да не си признава с охота контактите с него.

Друг един също толкова известен, но лявоориентиран сайт е The Huffington Post . Неговата основателка Ариана Хъфънгтън неколкократно е менила политическите си убеждения в зависимост от обстоятелствата в живота си, но понастоящем, като редактор на Huffington Post , тя е изявено либерална. Huffington Post не е точно ляв близнак на DrudgeReport . Моделите им са различни. Huffington Post разчита не само на агрегация на новини, но и на мрежа от няколко хиляди блога и форуми. (Някои от блоговете са списвани от известни журналисти и хора на изкуството.) Huffington Post също ползва наготово чужд материал (блогерите не са платени) и също го агрегира под името на основателката и собственичката Ариана Хъфингтън, за която са и немалките доходи от сайта. Случаите в които тази медия си позволява неетичност никак не са малко и я доближават до DrudgeReport, от нея обаче са доволни много хора, защото на практика това е мястото където се случва левия дебат в Америка днес, заради многото гласове, които не биха били чути другаде, а и откъдето немалко нови автори успяват да сключат първите си договори с издател, заобикаляйки месомелачката на традиционния печат.

Скандалност, субективност, поръчковост, недоказаност на източниците, откровена фалшивост – всичките тези гадни малки демони на лошата журналистика съществуват откакто съществува и печатарската преса, но те намериха своята истинска среда тъкмо в интернет и като че ли се очаква да се окажат най-жизнеспособни и съществени за бъдещето й. За процъфтяване на произвола немалко спомогнаха и провалите на традиционната преса в Америка: след скандали като тези на Стивън Глас от The New Republic и Джейсън Блеър от New York Times вече няма особена причина да се вярва на елитните издания повече отколкото на блоговете. Лошото е, че личните медии, особено двете най-популярни – DrudgeReport и Huffington Post изобщо не се опитват да се конкурират с традиционната преса по истинност и качество на материалите, а единствено в търсенето на сензации.

Защо споменавам всичко това? Във връзка с някакви скорошни или предстоящи събития в САЩ ли? Не, просто се опитвам в светлината на чуждия опит да се ориентирам в случващото се у нас и то във връзка с една опасно жълта тенденция, най-ярък пример на която се оказаха Опасните новини. Не, Опасните новини не са DrudgeReport. Зад DrudgeReport стои името на Мат Дръдж, който е успял да направи запазена марка дори от това, че е „обратна еврейска медийна мръсница“. Въпреки признанията на Мутафчиев и Огнян Стефанов, зад смелите и дори произволни писания в Опасните новини очевидно не стои никой.

Публикувано на

Студеният край на горещото лято | Култура – Брой 33 (2516), 03 октомври 2008

Скандалите в мрежата през топлите месеци на 2008 бяха в такова необичайно количество и в по-голямата си част изглеждаха така неавтентични, сякаш сам Нико Тупарев ги бе продуцирал. Шумът вдигнат от сайтовете ‛Опасните новини“ и ‛Frognews“ обаче се оказа от друго естество. Признавам, първият от двата сайта не бе сред фаворитите ми. Разчитащ твърде много на първичните реакции на читателите, а не на способността им да разсъждават, за мен той бе просто поредната масмедийна бърза закуска, овкусена обилно с жълтата горчица на сензациите. Резервираността ми продължи и през септември, когато от ДАНС излязоха на сцената и поискаха закриването на ‛Опасните“, само дето този път имах едно на ум. Реших, че ако последват още събития от този ред, ще се наложи да пиша за тях, каквито и да са те. Така и стана. Събития последваха, при това плашещи: на 22 септевмри бе пребит почти до смърт главният редактор на ‛Frognews“ Огнян Стефанов. Не знам дали това е покушение над свободното слово, но както през април за много от нас нямаше значение миналото и качеството на текстовете на друг един пишещ, Георги Стоев, а единствено фактът, че е убитият си е служил със словото, така и сега за много от нас е без значение миналото на Огнян Стефанов и дали точно заради журналистическата си дейност е бил бит. По-важното е, че отново е бит човек на словото. Ето защо въпреки всичко слагам етикет ‛цензура“ до заглавието на колонката си.

Лесно е сега да повторя добре познатото клише за това, как в нормалните общества журналистическите скандали и обвиненията в клевета се решават в съда, а не с убийства на журналисти, понеже финесът задължава, нали така, а демокрацията е сложен танц, чиито стъпки не се диктуват от страха. Лесно е да се повтори за n-ти път, че за да се запази равновесието в обществото са нужни не просто повече забрани, а повече интелектуалци, хора с идеи и способни да запазят нужната за анализ дистанция и присъствие на духа.

Това, което от доста време всички наблюдаваме в мрежата обаче поставя някои засукани въпроси:

– наистина ли на хората, на огромната маса хора, са им нужни точно интелектуалци?

– възможни ли са изобщо идеите и сериозният анализ в един свят, който е изначално нестабилен – светът на информацията?

– къде е това тъй нужно пространство, в което да се разположи интелигентността с нейната способност да осъзнава промените в цялата им сложност?

Отговорите съответно биха били:

– Да, нужни са интелектуалци, но новата медия превръща всички ни в интелектуалци-по-подразбиране, независимо от способността ни за сериозен анализ?

– Да, сериозният анализ е възможен, доколкото успява да обхване и интегрира в себе си и жълтите хроники и първичните реакции на читателите.

– Пространството и дистанцията? Няма ги. Те са невъзможни в условията, създадени от същите тези нови медии, това обаче не означава, че на новите медии трябва да се поставят стари ограничения, а просто, че те носят нова динамика и тази динамика е нещо, за което май никой не е готов. Народът задвижващ тази динамика едва ли се нуждае точно от засуканата демагогия на така наречените интелектуалци, които от времето на Протагор насам са известни с това, че са склонни да продават компетентността си, но не точно на народа, а на този, който по-добре плати. Може би затова и народът се нуждае по-скоро от митове и харизматични личности, на които да подражава, отколкото от интелектуалци.

В заключение ще добавя: миналия четвъртък се състоя мълчаливо присъствие на журналисти пред църквата ‛Свети Седмочисленици“ в знак на протест на побоя над Огнян Стефанов. Освен журналисти, показващи солидарност към своя колега имаше и граждани, най-вероятно блогъри. Не видях писатели (с едно единствено изключение и ако не броя себе си), затова пък видях там мълчаливо да присъства не кой да е, а лидерът на Националния съюз Aтака Сидеров, заобиколен от група свои привърженици. Случайно ли е това? Не, не е.

Популизмът ли е производно на национализма или обратното?